За фините прахови частици и мъглата над нашето поколение

"Но ако все пак един ден успеех да напиша книга, знаех, че ще бъде иронична книга. Такава, която през цялото време кара читателя да се чуди дали трябва да я вземе насериозно, или да се посмее." (67)

Не знам дали "тоя се подиграва с мен" (67), но знам, че винаги с удоволствие чета Ангел Игов, защото в моята представа той олицетворява всичко стойностно, което най-много липсва на съвременната ни литература (и култура): съчетание от талант, академична ерудиция, младост, достатъчна доза упоритост и чувство за самоирония, че да продължава да твори и работи в "идиличната" атмосфера на родната ни действителност.Тези качества откривам и в третия му роман "Фини прахови частици" (ИК "Жанет 45",2017), който с неподражаем стил казва много, без да многословничи.

Заглавието може да бъде тълкувано и като метафора за обреченото съществуване на хората - прашинки в света, чиито живот е потискан от още по-дребни фини прахови частици - проблемите, на които всички робуваме. Разбира се, това е история на градското пространство, в което замърсяването на въздуха е съществен проблем, породен от струпването на хора, автомобили и къщи на едно място, в което буквално се задушаваш от миризмите на тълпата, но си сам в нея. Отчуждението на градския човек не е новост, но епиграфите в началото на романа сякаш ни подготвят именно за сблъсъка с неговия абсурд. Цитатите от September 1, 1939 на W.H.Auden, "Голямата земя" на Георги Рупчев и My Struggle на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор (за чието съществуване признавам, че разбрах покрай този цитат) говорят за самотата, изолацията от глобалните проблеми, стремежът към някакво уединение, но и тъгата за отиващите си от нас. С други думи, романът показва упоритото самозалъгване на едно поколение (моето, а и авторовото), белязано първо от замърсяването (чернобилския дъжд на 1 май 1986 г), а след това от заминаването:

"Още нямам за себе си отговор на въпроса защо останах в България, докато всякакви хора около мен я напускаха с омерзение. Именно с омерзение, защото българите отдавна вече не бягат от бедност или от липса на възможности; просто не издържат повече. Спасяват се от простотията. Има един период, тъкмо преди да свикнеш, когато всичко става нетърпимо. И ако тогава нещо те побутне в друга посока, си тръгваш. Ако не - оставаш. Свикваш. Даже влизаш в парламента." (190)

Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:

"Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)

Градът е свързан със своите хора, а София като столица на България е обречена да бъде и столица на абсурда. Дори само в едно изречение от романа можем да усетим иронията (с почти трагически измерения), абсурда, болката от безнадеждността на масовата интелектуална безпомощност и гротесковия ефект на криворазбраната цивилизация:
"Продължих да слизам надолу по хълма, пресякох кръстовището при метростанцията, назована в пристъп на историческо овчедушие "Европейски съюз", все едно тук влакът те откарва право в сърцето на Европейския съюз: излизаш с ескалатора и отвън те приветства тълпа костюмирани еврочиновници, лично Жан-Клод Юнкер ще ти стисне ръката, щом си слязъл на тая благословена метростанция, където мирисът на европейската идея се носи още по-силно от аромата на банички и кифли с мармалад, каквито приготвят в подлеза, за да заситят евроглада на населението, лично Мартин Шулц ги приготвя, навлякъл бяла престилка,която страшно му отива на запотеното лице, на брадата и благодушната плешивина."(60)

Разминаването между реалност и очаквания е колосално и поражда нестихващата ирония, която неминуемо бележи личността на всеки малко по-разсъждаващ представител на споменатото поколение "чернобилчета"(...) но в моето поколение Чернобил се превърна в мит, способен да обясни всичко." (121) Протагонистът черпи от нея с пълни шепи и щедро я хвърля в лицето на читателя, където тя се наслоява като софийската ни мръсна мъгла и се превръща в жлъчна сатира.
Замърсяването на умовете е най-подходящият декор за българската политичесща сцена, а борбата срещу машинациите й е рискована и обречена на провал. Но въпреки това финалът е оптимистичен: героят е "прецакал" лошите и върви уверено към хоризонта на залеза в очакване на нови предизвикателства, с които да се захване. А аз си мисля как иронията и умението да не се взимаш насериозно са спасителният пояс за нашето поколение, отказващо да се задуши докрай от мръсотията на фините прахови частици и слузестото безхаберие на дебелокожите безочливи политици.

Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.

За дързостта да се изкачваш "Нагоре по стълбата, която води надолу"

„Как можеш да четеш книга за собствения си живот?“ – този въпрос ми бе зададен, докато се забавлявах с произведението на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу“ (ИК „Еднорог“, 2014) и ме накара едновременно да се усмихна и натъжа. Между смеха и сълзите всъщност се развиват действията и в книгата, и в „реалния“ училищен живот, който е представен изключително достоверно. Написан през далечната 1965 година, този роман (условно го категоризирам като роман, но за мен това си е по-скоро психологически очерк и изследователско проучване) поставя проблемите на образователната система от нашето време, защото те явно са непреходни, вечни и (както ни учеха едно време да пишем в литературните си есета) универсални.

За незапознатите със същността на училищната администрация читатели тази книга е вид пародия, роман на абсурда или нонсенс. За учителите обаче е абсолютно достоверно отражение на работната атмосфера, отношението и проблемите, пред които ежедневно се изправяме. Основният конфликт е породен от чудовищното разминаване между подготовката, която университетът дава на младата учителка Силвия Барет за педагогиката и преподавателската дейност, и реалността, пред която се изправя попадайки в училище. Педагогическите теории и вдъхновяващите прокламации за ролята на учителя се оказват предимно с пожелателен характер, особено в училището, в което героинята на Кауфман попада. Там учениците са изоставащи, семействата им – проблемни, а мотивацията за работа напълно отсъства. Материалната база се разпада, медицинската сестра няма право да дава лекарства, всяка административна наредба противоречи на предишната, а учениците мразят учителите си, които пък от своя страна ги презират. В този омагьосан кръг обаче мис Барет успява да открие своето призвание и да даде каквото може от себе си на учениците, напук на всички неблагоприятни обстоятелства и препятствия.
Заглавието на романа е заявление за абсурда на буквоядите и безсмислените наредби. То е разяснено от авторката в предговора: „Заглавието, което избрах накрая, е взето от самата книга – от бележка на административния директор с нейния дребнаво заядлив тон: „Задържан от мен за нарушение на правилата:изкачва се нагоре по стълбата, която е само за слизане“. Това заглавие обаче може да бъде интерпретирано и като метафора на училищния живот, в който ако си позволиш да мислиш и да се „изкачваш“, биваш остро порицаван, независимо дали си ученик, или учител.
Опитът на авторката служи като основа на тази книга, а историята на написването и преиздаването й може да бъде прочетена в предговора. Въпреки че произведението е фикционално, в него могат да бъдат открити много точни имитации на училищни наредби, планове и наблюдения на уроци, същност на родителските срещи (единственото по-безсмислено нещо от противоречащите си наредби), извадки от ученически съчинения и вътрешноучилищна кореспонденция.Бел Кауфман е подредила и изрекла всичко онова, което учителите мислим, още преди половин век. Удивително е как някои неща никога не се променят, но най-вече любовта към нелеката професия, която доброволно си избираме. И продължаваме да се катерим нагоре, дори по стълбата, която води надолу.

"Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят" - проклятието, с което всички живеем

Ученик уби друг ученик в Борисовата градина посред бял ден. Две момичета убиха своя съученичка в дома й в Пловдив. Момче на 15 години уби 11-годишно момиче в Бургас. Тези три примера са само малка част от действителността у нас през последните 15 години. Защо агресията ескалира всеки ден и могат ли учителите и училищната институция да направят нещо по въпроса? Търсейки отговор на това свое питане, открих книгата на Барбара Колоросо „Тормоз в училище“ (ИК „Софтпрес“, 2017). Това изследване би трябвало да се нареди сред задължителната училищна документация, за да може в парадоксалния свят на наредбите и ДОИ-тата да присъства поне един смислен и полезен компонент. За разлика от споменатата бумащина обаче (в която всички затъваме и съвсем скоро ще се удавим в безсилието си) тази книга е полезна, практически подплатена с примери (абсолютно релевантни и на българската съвременна действителност) и съвети, даващи възможност на всички нас – родители, учители и изобщо цялата (лицемерно) загрижена общественост да погледне отстрани и осмисли света, в който живеят учениците. Разминаването между представата на възрастните за него и истината е колосална, но често пъти остава неосъзната. Училището се превръща в място, което задава модел на насилие и предлага роля на всеки ученик. Тази роля често продължава да бъде играна и след завършването като рефлектира в обществото и става причина за заглавията в черните хроники, които ежедневно четем, цъкаме с език и се надяваме на нас да не ни се случва. То обаче се случва. На нас. Защото ние сме обществото.

Изследването на авторката е проведено в САЩ в продължение на десетилетия и показва моделите на тормоз в училище, които по мое мнение са почти еднакви във всички западни общества, включително нашето. Книгата е разделена на две части – в първата се изясняват причините и моделите на тормоза в училище, както и трите основни роли, които участниците в него поемат: насилник, жертва и наблюдател. Училището е определено като театър, в който се разиграва една и съща трагедия – жертвата е нарочена от насилника поради своето различие, слабост или изолираност. Насилникът има сериозни проблеми, които се опитва да прикрие, тормозейки привидно по-слаби жертви. Наблюдателите могат да бъдат няколко вида, но общото между тях е, че не се намесват и позволяват на насилника да се чувства всемогъщ, а жертвата – заслужаваща „наказанието“ си. В тунела обаче може да се появи и светлина в лицето на някой смелчага, опълчил се с цената на собствената си сигурност срещу неправдата. Историите в книгата са десетки, взети са от реалния живот (дори не само от училище – има примери и от работна среда с възрастни хора), но в повечето случаи наистина се развиват по модела на трагедията – завършват с нещастие: самоубийство или масово убийство (когато след години тормоз жертвата става насилник). Психологическите профили и на трите вида участници са много достъпно обяснени, както и причините тези роли да съществуват. За мой ужас учителят обикновено е в ролята на наблюдател, но понякога може да бъде и насилник, дори без да е имал това намерение. Защо изобщо съществува такъв проблем?

От една страна самите учители у нас са потискани от прекалено много външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Много от тях изобщо не считат повечето прояви на агресия между учениците за нещо нередно. Други наистина не ги забелязват, докато не стане късно. Трети пък често бъркат тормоза с конфликт (случвало се е и на мен) и подхождат към него по абсолютно погрешен начин. За своя собствен близо десетгодишен опит като учител открих много полезна информация в тази книга. Част от нея, например, е изследването с горилата, описано в „Горилите сред нас“ (144):
„През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябва да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас – постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, другите в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчите от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после изчезва от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екран. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявили, че са я видели. Останалите 64% изпитват онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоражени с политики и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника.“

В българското училище за съжаление се случва точно това. Чакаме драмата, ритниците и крясъците, наблюдаваме „проблемните“ ученици (и лепим етикети), а често забравяме, че и„добрите“ деца са напълно способни да бъдат лоши. Опасността от скритите агресори, онези, които умеят да заблуждават и да се харесват на възрастните е една от основите на тормоза в училище, а в последствие и в живота. Трудно ще се случи претовареният от безсмислена бумащина учител да вдигне глава и да се усъмни, че най-услужливият и подкрепящ го ученик всъщност тормози съучениците си без страх от наказание. По-вероятно е нароченият за побойник да го „отнесе“, въпреки че ударът му е бил вик за помощ при самозащита. Цялата ни система от административни наказания е абсолютно сбъркана, безсмислена и безполезна. Но тя отразява тоталното безсилие на образователното ни министерство и на държавата ни като цяло. Един педагогически съветник или психолог на училище не е достатъчен, да не говорим, че в много училища дори един няма. А добрата комуникация, която може да послужи като превенция на насилието, в повечето случаи е химера.
Втората част на изследването ни дава насоки как да се справим с тормоза, като акцентът е поставен освен върху пълноценната комуникация с децата и върху нашата информираност за дейностите и интересите им. Пренебрежителното отношение, с което почти винаги посрещаме оплакванията им, често води до сериозни проблеми в последствие. Обърнато е внимание и на кибернасилието, добиващо все по-широка популярност и у нас. С две думи, препоръчано ни е да слушаме повече и да гледаме по-внимателно преди да съдим. Особено важно е да наблегнем върху морала, защото в основата на всяко насилие лежи презрението към другия. Нашето общество обаче ще извърви дълъг път, преди да го осъзнае, защото днес хуманните ценности са демоде, а ученици ме питат защо трябва изобщо да учат хуманитарни дисциплини, при положение че „няма да ни трябват в живота“. Аз се опитвам да обяснявам защо, докато сама не се зачудя…
Книгата на Барбара Колоросо не сочи с пръст и не обвинява никого. Тя представя една обективна картина на съвременното училище и повдига наболели проблеми, с които би трябвало да се занимаваме. Защото отношенията между учениците в училище не ги „подготвят“ за живота, а СА техният живот. Този живот не може да се регулира с правилници, декларации, санкции и „плашене на гаргите“. Затова и проблемът с агресията ще се задълбочава.

"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".

"Любимата формула на Професора" превръща математиката в поезия

Повечето хора имат напълно погрешна представа за математиката и математиците. Особено аз. Желанието ми да се запозная с романа на японската писателка Йоко Огава бе провокирано от надеждата, че един закостенял предразсъдък ще бъде преодолян или поне разклатен. "Любимата формула на Професора" ("Колибри", 2017) успя да ми даде дори повече, отколкото се надявах - урок по математика, в който формулата намира незабавно приложение в живота, защото може да обясни реда в света и мястото за всеки в него.

Романът е съвсем по японски деликатен, тих и спокоен, но упорито намиращ път към съзнанието и сърцето на читателя. Разказът се води в първо лице от тредесетгодишна домашна помощница, която отглежда сама своя десетгодишен син и работи в къщата на шейсет и четири годишен гениален математик с увредена краткосрочна памет. Възприемаме героите с числа и социални роли, но не и с имена, защото тази история е част от живота, представя взаимоотношенията между хората под различен (доста идеализиран) ъгъл и насочва към универсални мотиви за приятелството, самотата, любовта към изкуството и науката (защото математиката става поезия и започваме да я възприемаме като изкуство, а не като досаден предмет от училище).
Главната героиня е толкова ненатрапчива, колкото и Професора. В тяхното тихо общуване обаче се ражда необикновено приятелство, в което имат пръст и "приятелските числа" - 220 и 284. Професора притежава рядко срещана дарба: той не само вижда красотата на математиката, но и успява да я покаже на останалите. Едва завършилата гимназия домашна помощница възкликва: "Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема" (59), когато Професора я прочита на глас. Неговата всеотдайност към математиката докосва особено силно сина на домашната помощница, наречен от Професора Рууто, заради формата на главата му, която напомня знака за корен квадратен (готов да даде приятелство на всики числа). Историята на тяхната дружба е като вълшебна приказка, в която обаче може да усетим по мъничко тъга и болка.
Въпреки увреждането си Професора остава изключителен учител и се превръща в модел за подражание на малкото момче. Екранизацията на романа акцентира върху ролята, която възрастният математик изиграва в живота на Рууто, за да може той да продължи да "предава нататък" ползата от математиката. Филмът кореспондира с романа доста успешно, макар и да има някои необходими разлики. Важното обаче е, че и в двата случая виждаме една красива и нежна история, в която математиката променя облика си и проговаря с езика на изкуството. Това е нейното истинско приложение в живота, което много хора никога не разбрат. Във всеки учебник по математика трябва да бъде поставен цитатът, обясняващ разликата между красивото и некрасивото доказателство:
"Истински вярното доказателство е онова, което създава хармония, без противоречие между непропукващата се дори за миг всеобхватна твърдост и гъвкавостта. Има колкото искаш доказателства, които технически са верни, но са прекалено шумни, немарливи и дразнещи. Разбирате ли? Трудно е да се изрази красотата на числата, така както никой не може да обясни защо са красиви звездите" (29).
Романът на Йоко Огава е приятно четиво, което може поне за малко да преобърне традиционната представа за математиката, социалните роли и стереотипите.

"Пътят към Тива", който никога не свършва

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017).

Дизайнът на корицата е много стилен и цялостният вид на книжното тяло допринася за удоволствието от четенето на този нетрадиционен роман.
Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Тяхната нравствена чистота контрастира със злобата и сребролюбието на Поликлес и не може да се впише в правилата на политиката, но които Полиб и Лай се опитват да ги учат в различни моменти от повествованието.
Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.

"ЛАМЯ ЕООД" - когато ламята става положителен образ

Запознах се с романа на Марин Трошанов "ЛАМЯ ЕООД" ( Издателство "Фаетон, 2016) съвсем случайно, но останах приятно изненадана от него. Самото книжно тяло може да се разглежда като произведение на изобразителното изкуство; за оформлението му са работили двама художници: Петър Станимиров (корица) и Веселин Чакъров (9 впечатляващи илюстрации), а дизайнът е вдъхновен от позабравените днес, но доста актуални в близкото минало книги-игри. Корицата и илюстрациите обаче са по-скоро приятен бонус към съдържанието.

Романът е едва 240 стр, така че веднъж започнат, просто трябва да бъде довършен. Формално структуриран в десет глави с два пролога и епилог, разказът се развива динамично и не позволява на читателя да се отегчи, дори ако е попрехвърлил тийнейджърската възраст. Всъщност тийн роман е може би най-малко присъстващият поджанр в този роман, но именно той започва историята. В първия пролог тийнейджърите Станимир и Мая се радват на своята ученическа любов, без да подозират какво им предстои. След тази идилична картина обаче в творбата нахлуват хорър, трилър, фентъзи (с корени в българския фолклор), криминале с елементи на вулгарен роман, градски роман (вметката за храмовете "Св.Седмочисленици" и "Св. София", изобщо говоренето за градското пространство), университетски роман (Станимир е асистент в Софийския университет и постоянно "товарен" от професора си), че дори и елементи на метафикционалност (Станимир чете разказите на Елин Пелин). За всекиго има по нещо.

Героите, разбира се, следват някакъв установен модел, над който обаче понякога сами се надсмиват. Чувството за автоирония (и хумор) и близките до нормалния човешки език диалози са едни от най-впечатляващите ме елементи на тази творба. Персонажите стават близки на читателя, въпреки че аз реално не успях да се идентифицирам с никого. Образите на Станимир и Боро са интересни, но Мая и особено Лина са прекалено схематични и слаби (аз осъзнавам, че си нося уврежданията, които ме карат да не мога да се примирявам с такива фикционални жени, наричани "глупаче", обиждани и принизявани до най-пасивна роля;но сигурно на повечето читатели това не им прави впечатление). Маргарита и леля Станка обаче са изключително достоверно обрисувани, колоритни и непреходни. Също като старите предания и свързваните с тях чудовища, които са обект на интерес от страна на основателя на "ЛАМЯ ЕООД" - ловецът на аномалии и мистериозни явления Станимир Гелев. Българският фолклор присъства осезаемо в историите на чудовищата, с чиито зверства младият мъж се бори. Същото се отнася и за родната политическо-социална действителност. Има ги бизнесмените, готови на всичко за личната си облага, семейните неразбирателства за наследството, пренебрежителното отношение към "лудия провинциалист от провинцията", връзкаджийството на всички нива и физическата саморазправа. Присъстват обаче и скъпите спомени, болката от раздялата, непреодолимостта на загубата, приятелството и любовта. Романът може да разсмива, разтърсва и разплаква по еднакво неусетен начин, защото като същинска ламя поглъща читателя.

А Трошанов създава истински аномалии и мистериозни явления - кара българските тийнейджъри да четат!

България - "Земя на сенки" на омразата или на неугасващата надежда?

„Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също нещо, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница“. (422)


Новият роман на Елизабет Костова „Земя на сенки“ („Колибри“, 2017) дава своя принос към писането върху една бяла страница от националната ни памет – зверствата в комунистическите трудови лагери. Факт е, че травмата от жестокостите на ранния комунизъм у нас все още не е преодоляна достатъчно от българите в културен и в човешки аспект, за да може открито да се говори (и твори) за нея. Погледът на американската авторка към този срамен и болезнен момент от историята ни обаче е интересен едновременно със своята културна дистанция и с моралната си ангажираност.

Романът започва с пристигането в България на младата преподавателка по английски език – американката Александра Бойд, чиято неочаквана среща с непознато българско семейство я въвлича в поредица от приключения, заради които обикаля България и се запознава както с ужасите на близкото минало, така и с опасността те да се възродят в съвременността благодарение на корупция и политически машинации. След като помага на възрастна двойка да се качи в такси, Александра осъзнава, че е задържала една от техните чанти, в която има урна с прах и името Стоян Лазаров. За щастие таксиметровият шофьор, при когото се вози в момента на разкритието, се оказва много по-забележителен персонаж, отколкото читателят може да предположи, и се превръща в неин верен помощник, съюзник и довереник. Правилата на творческото писане са спазени, интригата се заплита и в усложняването й се появяват нови герои и втора сюжетна линия (или всъщност трета, ако броим спомените на Александра за отделна линия от сюжета), които за мен бяха живи, интересни и изпълнени с достоверност (особено по-възрастните, в поне един от които всеки може да разпознае историите на свои баба или дядо). Разказите на всеки един от персонажите, получили думата в течение на повествованието, звучат автентично и стимулират читателското въображение. Те събират в себе си митичното звучене на българския фолклор и живата описателност на класическата ни литература. Романът разкрива бавно тайната на Стоян, но същевременно повдига завесата към премълчаваните в продължение на десетилетия мъчения и убийства в трудовите лагери. За българския читател лагера Зеленец поражда неизменна асоциация с Белене, а останалите градове от сюжета, чиито имена са променени, също са разпознаваеми. Особено впечатляващ е образът на политика Курилков, който е толкова сполучливо изграден, сякаш авторката е родена и израснала у нас.

Елизабет Костова описва българската природа, традиции и хора с осезаема любов и съпричастност. Нейната емпатия струи от отношението на Александра, прототип на която е самата авторка. Костова обаче идва в България около 20 години преди героинята си и остава завинаги свързана с нашата страна. Романът „Земя на сенки“ е посветен на съпруга й – Георги, с когото тя се запознава през емблематичната 1989 г. Двадесет и осем години по-късно тя издава романа, посветен на нашата земя, изпълнена със сенки от миналото. Те често носят страдание и спомен за болка, но понякога пораждат любов и вяра в по-светло бъдеще, защото без слънце не може да има сянка.
Човек не може да мисли за себе си като за българин или ценител на българската литература, без да обича Елизабет Костова. Освен че е невероятно вдъхновяваща личност тя прави за българската литература повече отколкото цялата ни държава. И продължава да обича и да пише за България и българите, въпреки че у нас на всеки читател се падат средно трима литературни критици, които са готови да слагат етикети и да заклеймяват. Надявам се „Земя на сенките“ да намери своя път към читателите и да не позволяваме на сянката, хвърлена от делничната инерция, да ни скрива още дълго време слънцето.

"Печатарят" на Силвия Томова - една изключителна история, покрита с праха на забравата

„В този момент той приемаше знаците, които ръката му бе изписвала, като независими от него същества, които също като Бог могат да творят светове“ (407)
„Да си печатар също е битка. .. Битка, дори по-тeжка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината.“ (429)

Романът „Печатарят“ (ИК „Жанет 45“, 2015) на Силвия Томова ни пренася в епоха, изпълнена с неизвестни, особено по отношение на българските земи и техните обитатели. Годината е 1564, мястото – Венеция, а началото на романа показва как българинът Яков Крайков купува печатарското ателие на фамилия Вукович. Трудно е да си представим значението на това събитие за нашата история, но Крайков става първият български печатар, а неговото дело е съизмеримо по значение с това на Паисий, Софроний и дори учениците на Кирил и Методий. За разлика от тях обаче, печатарят е почти забравен днес и много българи дори не знаят неговото име. Изборът на точно тази личност за главен герой на романа ме тласна към творбата на Силвия Томова, от която определено не останах разочарована.
Повествованието се лее плавно в две сюжетни линии: преди и след началната точка на романа. Печатарят Крайков се стреми да наложи името си в непознат град и в изключително труден бранш, на крайно негостоприемно към чужденците място. Чрез ретроспекция ставаме свидетели на израстването на момчето Яков, син на поп Крайко от село Камена река край Коласия (дн. Кюстендил), което преживява различни изпитания и приключения, докато осъзнава мисията си: да стане печатар. И двете сюжетни линии са интересни и изпълнени с разсъждения за значението на думите и книгите, които са поднесени с богат и красив език. Момчето Яков е пленено от магията на писаното слово и очарованието му от книгите расте всеки ден:
„Защото още от малък Яков знаеше, че една буква може да събере цялата гама от цветове, всички нюанси на чувствата, да накара плачещия да се усмихне, а щастливия да натъжи. Яков, за когото бащата и майката мечтаеха да бъде достоен син, обичаше да разгръща книгите и да гадае по тях за хората, които са ги създали. А по-интересни дори от историите в тях му се струваха бележките на преписвачите, оставени в празните полета“ (18).
Книгата във времето на Яков е особен, дори магичен, предмет. Тя не пренася само една история, напротив – у нея съжителстват множество разкази, които обаче трябва да бъдат разчетени. Създателите на книгите не са само техните автори – по-интересни са преписвачите, защото те оставят жива следа от себе си и своето време в полетата на страниците, изпълнени предимно със свещено слово. Дали тези приписки са десакрализация ,или обет за принадлежност към голямата книга на общата история, можем сами да заключим от епизода с българския селянин Геро, който се съгласява да помогне с коня си на Яков, ако вторият напише нещо от негово име в книгата, предаваща се от поколение на поколение в рода му. Вълнението на този неграмотен човек, че е оставил писмена следа за съществуването на своя род, която ще го надживее, е изключително силно и затрогващо. Такъв е и стремежът на Яков към постигане на мечтата си – да бъде печатар, който създава най-хубавите книги за всички българи и сърби. Неговата решителност и силата на духа му помагат да се пребори с отчаянието на лишенията и да продължи напред. Това става не и без помощта на неговия духовен наставник (ангел, съветник, ментор, помощник?) Сим – човекът в зелени дрехи, който се появява в трудните моменти от началото до самия край. Този мистичен образ придава особено усещане за някаква тайна мисия, на която Яков е изпълнител.:“Оказа се, че това, което си мислеше, че създава, пресъздаваше, дори дописваше самия него. (206)”.
Яков и Сим са главните герои на романа, но останалите персонажи също играят важна роля при изобразяването на епохата и нейните нрави. Особен интерес за мен представляват женските образи, въпреки че монасите, благородниците и зографите(както и случайно преминаващият с гондолата си Тициан) също са показани в човешка светлина и не липсват изображения на пороците и недостатъците им. Жените обаче сами по себе си са достатъчно предизвикателство пред един писател, дори когато не са героини от исторически роман (където постоянно дебнат диахронизми и заядливи буквоядци, плюс хиляди други уловки). Три жени бележат живота на Яков – Ирина, Лучия (Лия) и Стефания, а общото между тях е желанието за бунт. Те не се вписват в моралните норми на епохата, нито в представата за идеална съпруга, която покорно слуша мъжа си. Крайков е творец и интересът му към отлъчени или невписващи се в общността жени е обясним. Те са една безкрайна провокация към мъжкото в него и към света, в който им се налага да живеят. Въпреки че разбиранията му по отношение на Лучия са доста либерални за времето, Крайков не може да приеме жена като творец, защото: „да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, четка или перо, е все едно да се обречеш на вечно изгнание“ (293). Лучия обаче остава неговата голяма любов и образът й е достатъчно противоречив и дълбок, за да бъде запомнен:
„ Такива като мен ги слагат върху сухи съчки, драсват клечката, а после се надпреварват да гадаят по пушеците, за да… - Лучия изведнъж стана сериозна – за да ни разгадаят… Уж да вникнат в загадката, а всъщност с цялото си сърце желаят да ни унищожат, за да не пречим. Да не заемаме място, да не тревожим закостенелите им души, ослепелите им очи… Страхуват се и затова ни преследват…“(333)
Това нейно себеопределяне сякаш заявява мястото на неконвенционалната жена , на вещицата, проститутката, просякинята и всяка една, която не може или не желае да играе ролята, отредена й от обществото. Противоречив образ в роман за едно изключение, защото съдбата на Крайков и успехът му са точно това – изключение. Печатарят е обаче и повод за гордост, колкото и оскъдни да са запазените сведения за него днес.
Романът на Силвия Томова за мен беше достатъчно завладяващ, провокативен и интересен, за да твърдя, че си заслужава прочита. Пуб(личните) нападки към тази творба обаче са първото нещо, което излиза като информация за нея и това е твърде жалко. Не би трябвало да оставяме личности като Крайков да тънат в забрава и "Печатарят" е един много приятен начин да си спомним за него.

"Невидимата жена - Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс" век и половина по-късно

Викторианството е епоха, издигаща безукорния морал на пиедестал, в която обаче се счита, че „въздържанието е вредно за мъжете“ (181). Шизофренното звучене на това първо изречение най-точно улавя двойното лице на времето, изпълнено с крайни противоречия: велики творци и сковаващи норми; шокиращи научни открития и суеверни предразсъдъци, и разбира се, поне две лица за всеки човек, който иска да оцелее. Ако този човек се нарича Чарлс Дикенс, той може да бъде оправдан, опростен и дори прикрит. За една викторианска жена обаче разкриването на подобно „второ“ лице почти винаги е фатално. Както казва един от блестящите умове на епохата – Карлайл – във Викторианска Англия жената може да бъде или ангел, или демон. Никога обаче човек.

Книгата на Клеър Томалин „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016) представлява мащабно литературно-историческо изследване върху личността на Елън Търнан, предполагаема любовница на идеализирания викториански романист Чарлс Дикенс. Книгата е разделена на три части: за детството на Нели, за познанството й с Дикенс, и за живота й след неговата смърт. Първата част представя театъра като упадъчно място според викторианския морал, който е разяснен на незапознатия читател с достатъчно примери. Нощен Лондон е обладан от разврат и упадък, но всичко трябва да остане скрито зад маската на привиден морал и смирение. Театърът обаче е място за законно приемане на чужда самоличност, затова е трън в очите на лицемерните благородници и моралисти. Томалин прави референции към произведения на Текери и други автори от периода, за да илюстрира лошата нагласа на обществото към актрисите и към децата от актьорски семейства. Те са възприемани като обществена утайка, в най-добрия случай с пренебрежение, определяни са като паднали жени, дори косвена връзка с които слага позорно петно върху доброто име на всяко почтено семейство. Дикенс обаче насочва своите художествени търсения в обществените низини, където успява да открие непокварените си герои, затова актьорите и театърът винаги са близо до сърцето му.

И двамата родители на Нели са театрали, а тя и двете й по-големи сестри са на сцената почти от раждането си. Тази нейна биография я прави обект на интерес за Чарлс Дикенс, известен със симпатиите си към обществените аутсайдери. Вниманието му към 18-годишната Нели обаче не остава в сферата на професионалното. Четиридесет и пет годишният Дикенс вече е наложено име в литературата, неслучайно етикетирана като "Викторианска" - моралът е най-висшата добродетел в нея, а самият автор всячески се старае да представи семейството си като образцово и да твори в руслото на епохата си. Ето защо въпреки че той скандално изоставя своята съпругата Катрин, с която има 10 деца, писателят полага неимоверни усилия, за да запази връзката си с Нели в тайна. Клеър Томалин се опитва да проследи продължилата 12 години (до смъртта на Дикенс) афера, като се осланя на случайно изпуснати фрази в малкото запазени писма и документи, както и на хипотези, базирани на тях. Проучванията й обаче са много професионално направени. Тя върви по стъпките на Нели и се опитва да я извади от сянката на именития й любовник. Читателят се докосва до жената Елън Търнан, на която й е отказано право на съществуване в нейното собствено време. Биографите на Дикенс я правят „невидима“ след неговата смърт и се опитват да заличат всички следи, водещи към нея. Тя обаче за втори път дръзва да се опълчи срещу статуквото като извърши нещо нечувано: възползва се от своята невидимост, за да се прероди.
Най-впечатляваща е третата част, в която Нели буквално заживява втори живот, в който се представя за 14 години по-млада, омъжва се и ражда две деца, без никой да разбере за "тъмното" й минало до самата й смърт. Актрисата успява да играе нова роля близо 40 години. Осъдена и прокудена от обществото, тя успява да се върне в него като приема една от лицемерните му роли: идеалната съпруга и майка. Клеър Томалин уместно поставя въпроса за промяната на ценностите и моралната нагласа от Викторианството до наши дни като анализира причините и следствията от действията на Нели и ги сравнява с днешните нагласи. Заслужава ли „невидимата жена“да бъде съдена за това, че е успяла да намери начин за втори шанс? Животът й е като истински роман и би трябвало да послужи за вдъхновение вместо за назидание, но времето, в което живее, не е готово да приеме жени като нея.

Историята на Елън е едновременно необичайна (почти приказна) и показателна за мястото на жената през втората половина на 19.век. Клеър Томалин представя епохата много изчерпателно и улавя нюансите на сложните човешки взаимоотношения и последствията от тях. А филмът на режисьора Ралф Файнс от 2013 г (кадър от който е на корицата на книгата) успява да претвори изследователския текст в кинематографски шедьовър.

"Хавра" като провокация към една пустееща държава

„Хавра“ („Сиела“ ,2017) е сполучливото, изненадващо и провокативно заглавие на втория роман от Захари Карабашлиев. Верен на стила си от „18% сиво“, авторът отново използва автобиографичен елемент в наратива си, но този път ефектът е още по-силен, защото действието на съвременната сюжетна линия се развива в родния град на писателя – Варна. Всъщност, ако „Харва“ не беше толкова „заковаващо“ заглавие, романът можеше да се нарича и „Варна“; рядко ми се е случвало (може би само при Ангел Игов) да бъда толкова умело(фикционално) разходена из град, който разказвачът чувства като част от себе си, познава отлично и едновременно обича, ненавижда и страда за него. А фактът, че аз самата също четох романа по тези места още повече ме „влюби“ в него. Варна е описана и през очите на туристите (с едно впечатляващо изречение от две страници, наподобяващо фотографии на уловени мигове), и през погледа на местните, които са „тук и през зимата“, но романтиката на това неслучило се любовно писмо за морската столица (в смисъла, в който Памук пише за Истанбул, например)е отхвърлена на втори план пред реалността – разрухата, налагана от безхаберните български политици, допуснали градът да се превърне в държава, управлявана от трибуквена групировка.

Романът е интересна сплав от две сюжетни линии, които макар и разделени от около век и половина време помежду им, са свързани от една страна с града Варна, а от друга страна с любовта към писането, към разказването на истории. Съвременният роман започва със завръщането на блудния син Никола, който се прибира за пръв път от 13 години, и то за погребението на баща си, с когото не е бил в много добри отношения. Запознаваме се със семейството и спомените на този персонаж, който говори в първо лице за своя живот сега и в ретроспекция. Приликите със Зак от „18% сиво“ според мен са съвсем интенционално заложени, но пък има и достатъчно разлики, за да получи Никола собствен облик като персонаж. Той идва в България с тревогата, че вече е сериозно застрашен от руснаците, на които дължи пари в Америка, само за да открие, че смъртта на баща му може да е убийство, свързано с българския престъпен свят. Междувременно получава писмо от своя почитателка (някога е бил писател), която се обръща към него с нетрадиционна молба – да й чете и превежда дневника на нейна далечна родственица. Този дневник всъщност е втората сюжетна линия, разказваща историята на военния кореспондент Джон Макгеан (Дженюариъс Макгахан) и неговата любима – руска дворянка, свързала живота си с американеца. Двете сюжетни линии се преплитат и допълват като повдигат въпросите за справедливостта, за морала и ценностите на обществото. Макгеан се опитва да пробуди заспалата пред зверствата на османците Европа, докато Никола иска сам да се пребори с организация, владееща всичко около него, след като не е успял да „пробуди“ съответните корумпирани институции. Романът разказва как всеки от тях се справя с мисията си по свой начин. И двете сюжетни линии са интересни и динамични, затова този обемист роман се чете бързо. По-дълго време е нужно обаче, за да се осмисли.
Още в началото на книгата са дадени шест значения на думата „хавра“, като всички те могат по един или друг начин да се открият в романа. На първо място е „Еврейски храм, синагога“ – ако го приемем за метафора на място, на което можеш да срещнеш бог, то за Макгеан това е пустинята. Вярата в бог е вяра в християнските добродетели, липсата на които особено ясно се откроява в съвременната сюжетна линия. Второто значение – „шумотевица, бърборене“ е обвързано с полифонията на гласове в романа: Никола говори в първата сюжетна линия, но той изговаря дневника на Вера Елегина, в който са запазени писма и статии от 70-те години на 19.век – миналото зазвучава в съвремието като епистоларен разказ от различни гледни точки. Юридическият термин и значението „пустееща земя“ са нивите с червена пръст, около които се заплита интригата с бащата на Никола. Но и Варна е хавра, защото е оставена от държавата „да пустее“ в някаква мрежа от машинации и беззаконие. Вероятно и самата държава е хавра, пустееща след поредното разграбване и напускана от децата си. Значението на „група приятели“ също не може да бъде пренебрегнато, защото приятелството играе много важна роля в този роман. Варненското „авер“ е нещо повече от приятел, това е съратник, брат по съдба и най-често познанство от детските години, преминало през всякакви изпитания. Аверите на Никола обаче могат да създадат истинска бъркотия (последното значение на „хавра“), щом се налага да използват всички средства, за да помогнат на приятеля си. А и самият живот е бъркотия, в която често ти се случват най-невероятни неща (като например това да изиграеш руснаците чрез американците).

И така, за мен четенето на „Хавра“ поне до 630 стр. беше много приятно и интересно преживяване. Финалът на съвременната сюжетна линия обаче ми остана някак незавършен, недоизяснен. Знам че вероятно това усещане е търсен ефект, но то не задоволи читателското ми любопитство. Личи си обаче, че романът е писан с любов и със стил. Затова и положителните емоции взимат превес над евентуалните (по мое мнение) минуси. „Хавра“ е много добър роман и определено ще го дам на приятелите и близките си (особено варненците). Достатъчно ме впечатли, че да го поискам и в твърда корица (която също не е никак лоша), затова го препоръчвам.

Бедността и богатството - двете лица на насилието в модерния свят

Първата ми среща с романа на Ъруин Шоу „Богат, беден“ (Народна просвета, 1981г) се случи, когато бях на 14, но единственото, което беше останало от него в съзнанието ми след малко повече от още толкова години, беше образът на Том и споменът, че книгата ми е харесала. Оценявам я малко по-високо точно в името на онези дни, защото сега, когато отдавна вече съм обременена и "отровена" от литература, не мога да я възприема по същия начин.

"Богат, беден" е семейна сага, но също така е роман за насилието и несправедливостите в Америка. Действието се развива между 1945 и 1966 година - време на знаменателни събития в историята на човечеството. На фона на големите войни и политическите междуособици читателят се запознава с едно "алтернативно" американско семейство. Категоризирам го по този начин, защото то няма нищо общо с налаганата от рекламите представа за перфектното американско семейство от 50-те години, тъкмо обратното: Аксел, бащата, е германец с лют нрав, на когото не е провървяло в живота и след като е тежко ранен през Първата световна война, той намира начин за оцеляване в тежката нощна работа на пекар, която още повече го озлобява. Не по-щастлива е орисията на жена му Мери, с която имат три деца : мечтаещата за актьорска кариера Гретхен, сериозния отдаден на учението Рудолф и избухливия побойник Томас. Семейство Джордах не е сплотено - травмите на родителите и мизерният живот рефлектират върху децата и те живеят в омраза и срам. Насилието е неизменна част от техния живот, но то лежи в основата и на модерната американска икономика. Всяко едно от децата на Джордах се опитва да избяга от мизерията, но и прилага насилие (съзнавано или не) по свой начин: Гретхен върху себе си (чрез мъжете, които обича, включително сина си), Рудолф чрез педантизма на администрацията, от който в пълна степен се възползва, а Томас - с юмруците си. Всеки от тях се опитва да продължи напред в живота, но съдбите им остават свързани въпреки проблемите в отношенията. Начинът, по който двамата братя гледат на живота е сякаш сблъсък на Новата Америка на капитала и Старата Америка на хората, в която можеш да живееш както пожелаеш, без да робуваш на акции и капиталовложения. Ерудираната сдържаност на Рудолф срещу емоционалната първичност на Том. И двамата обаче правят жертви за семейството си и търпят несправедливо отношение и неблагоприятни превратности на живота.

Героят в сянка на този роман, който сякаш задвижва събитията в бъдещето и на тримата Джордах, е Тиодор Бойлан – богат наследник, опитващ се да осмисли живота си. Неговият образ, както и парите, които той символизира, са възприети по различен начин от тримата герои – Гретхен бяга, Рудолф се адаптира, а Томас е прогонен. Последиците от срещата с Бойлан предопределят и съдбата на тримата. В стремежа си да сбъднат мечтите на ощетеното детство, героите осъзнават, че материалният свят и неговите пороци и изпитания успяват да ги грабнат и завъртят в безкрайния си водовъртеж. Краят на романа започва като идилична почивка от него и завръщане към изначалния смисъл на всички усилия – любовта и семейството. В последствие обаче ни е припомнено, че щастието не може да бъде постигнато в модерните времена и всеки е обречен да заплати за него висока цена.
Надявам се след втория прочит романът да остане по-дълго в ума ми не само с героите си, но и с въпросите, които повдига, и с пейзажа на следвоенна Америка, който рисува. Определено има върху какво да се разсъждава докато читателят жадно разгръща страниците на това обемисто произведение. Със сигурност интересът към него остава до последната страница.

"Името ми е Червен" - въпрос на стил или въпрос на избор?

В края на XVI век (1591 г) Падишахът прави поръчка за специална книга, която да отразява неговото господство и величие. Поръчката е възложена на майстора миниатюрист Лелин ефенди, който заедно със своите помощници трябва да изрисува илюстрациите на книгата и да разкаже историите им. Основният конфликт обаче се заплита заради начина, по който ще бъде създадена книгата. До този момент османските миниатюристи рисуват по утвърден от старите майстори богоугоден модел, според който наличието на стил е недопустима слабост. Не така обаче смята Лелин ефенди, който иска да следва европейските образци на "франкските" майстори, оставящи подписа си върху своите творения. Спорът за ролята на изкуството се задълбочава и между самите миниатюристи като довежда до убийството на един от тях.

От това място всъщност започва романът на Памук "Името ми е Червен" (ИК "Еднорог", 2016), който на първата си страница проговаря с гласа на убития миниатюрист Финяга ефенди, искащ възмездие. Творбата се разгръща едновременно като детективски роман, в който всеки от главните герои е заподозрян за убийството, но и като философско търсене на смисъла в изобразителното изкуство, подчинявано твърде строго на религиозните ислямски норми. Влиянията от Еко (за ролята на литературното изкуство в "Името на розата" и подчинението му на клерикалните догми дори с цената на живота) и Борхес (многогласия и разклонени пътеки на мисълта) са целенасочено доловими като интертекстуалност на този забележителен със своята метафикционалност роман. Освен че самият той е книга за писане на друга книга "Името ми е Червен" съдържа референции към редица произведения на Източната литература, от които особено място е отредено на легендата за Хосроу и Ширин, която се влюбва в него зървайки рисувания му портрет. В допълнение на това аз изброих 18 разказвачи в романа: 8 главни и 10 второстепенни, като всеки от тях обаче говори в първо лице. Както Лелин ефенди разпределя страниците от книгата си между различните миниатюристи, така и Памук колажира историята си чрез фрагменти от разкази. Дори животните и неодушевените предмети имат какво да кажат, защото също са важна част от традиция, която може би е към своя край.
Основният въпрос е има ли право художникът да се самоопределя като творец и не е ли това дързост, граничеща с богохулство. Как може художникът да вдъхне живот на своето произведение? Докато миниатюристите разсъждават върху този въпрос, Памук ни показва един възможен отговор с творбата си.
Изкуството и тук е обвързано с любовта - историята на Хосроу и Ширин е разказана заедно с тази на Кара (племенник на Лелин) и Шекюре (дъщеря на стария миниатюрист). Тази любов обаче е представена с характерния за Памук приказно легендарен маниер на превъзнасяне красотата на жената, нейната нерешителност и неспособност да мисли за себе си, а само за своите деца. Всъщност женските му образи така и не успяха да ме впечатлят (дори в "Червенокосата"), но отдавам това на творческа интенция, въпреки че носи горчив привкус.
Орхан Памук много често се появявя в творбите си и "Името ми е Червен" не е изключение. В крайна сметка той е заявен като автор в края на романа, подписва творбата си по франкски образец, въпреки че чрез цялото й многогласие е стоял дистанциран от нея. Тази заигравка с множеството перспективи и потенциалните убийци обаче прави романа толкова забележителен. А червеният цвят може да бъде в толкова много нюанси, колкото са и гледните точки. Едностранчивото тълкуване ограничава. За да може да видим и разберем повече за света и изкуството като негова мимикрия, трябва да погледнем и през чужди очи - талант, даден на малцина.Още по-малко са онези, които ще успеят да оползотворят тази дарба, защото в крайна сметка изкуството е и въпрос на избор.
Положен в културните реалии на Османската империя през XVI век, романът повдига въпроси със съвременна актуалност, без да налага еднозначни тълкувания. Защото търсенето на отговори също е изкуство.

"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.

Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.

"Невидими" - дебютен роман на Наталия Делева

Дебютният роман на Наталия Делева "Невидими" (ИК "Жанет 45", 2017) е само 157 страници. Те обаче синтезират в себе си многотомници от истории, които остават или недоизказани, или недочути, а най-често просто пренебрегвани. Историите на онези деца (и бивши деца), които обществото счита за невидими, и за които повечето хора си спомнят по време на коледни благотворителни инициативи, но иначе подминават с безразличие или погнуса. Те обаче са си там - съществуват, надяват се, мечтаят, съчиняват живота си и подобно на малката кибритопродавачка си доставят мигове на илюзорно щастие с цената на последните си издихания в студения и враждебен към тях свят.

Романът разказва в първо лице нерадостната съдба на главната героиня - момиче от дом за деца, което никой не назовава по име, защото анонимността е гарантирана на "невидимите". Те могат единствено да бъдат обобщавани, групирани под общи названия според типа новина в криминалните хроники: джебчия, травестит, жертва на родител-педофил, инвалид с умствени проблеми, проститутка, луда старица, циганка-крадла, изоставено при баба си дете, петгодишна бежанка в лагер. Романът обаче дава имена на тези съдби (или разкрива съдбите зад имената): Салим, Елина, Калоян, Суки, Аксиния, Арина, Стамат, Иман; "невидимите", които мълчаливо страдат от отказа да бъдат забелязани или чути. Те са аутсайдери в обществото, то се страхува от тях, защото "усещането за невидимост те прави неприкосновен, освобождава те от задръжки и морални норми"(59). Част от лицемерието на обществото е отношението му към различните, а когато това са деца, историите им се превръщат в трагедии, рефлектиращи върху същото това общество.

Главната героиня за първи път е назована по име в романа от момиченце (Дара), за което тя самата се грижи в дома вече като възрастна. Отказано й е обаче да го осинови, въпреки взаимната обич, защото Леа няма какво друго да предложи, защото е "ненадеждна", хомосексуална и сама. Пореден абсурд в системата, разказан с болката на отказаното щастие. Но нима е нужно да следваш стриктно правилата, когато си невидим и постоянно стоиш на границата?
Романът дава своите отговори на този въпрос и те се разминават с "благопристойното" и очакваното. Сцените в дома за деца са потрисащи, взети направо от реалния живот и разказани с думи-кинжали, забиващи се дълбоко в душата. Невъзможно е човек да остане безразличен към тази книга. Темата й е вечен и неразрешим проблем в глобален аспект, но у нас е особено актуална.
Авторката е непозната за мен, но Георги Господинов е редактор( и една от причините да посегна към романа, което се радвам, че сторих). Надявам се повече хора да прочетат творбата и да мислят за нейните послания не само по Коледа.

*Бел.даскалски (имам нужда да споделя):
1.Референцията към Хари Потър е неточна, защото не баща му, а първият собственик на мантията невидимка се уморява да чака смъртта.
2. Не съществува книжовен израз "между впрочем".

"Резервен живот" - роман за другостта и еднаквостта

"Един ден ни дойдоха на гости роднини от Прищина и рекоха: "Няма живот с шиптарите!" . Бях много смутена, а Сребра нервирана. Слепоочията ни пулсираха. Сребра каза, че сигурно и албанците в Косово казват същото за тях: "Няма живот със сърбите!" Не знаех защо хората не могат да живеят едни с други.
- Тогава нека се раздеят - казах на Сребра.
- Не могат, и те имат залепени като нас глави - отговори. - Но все пак, с оперативна намеса биха могли. Но сигурно ще се пролее кръв, сигурно ще има и жертви." (511)

Романът "Резервен живот" (ИК "Колибри, 2015) на Лидия Димковска съчетава глобалното и локалното, еднаквото и различното, философското и суеверното, свободата на ума и ограничеността на предразсъдъците. Другост и еднаквост са в някакъв парадоксален синкретизъм: отхвърляните са и отхвърлящи, несправедливо обвиняваните са и обвиняващи, широко скроените се проявяват като тесногърди, но преди всичко навсякъде витае духът на Балканския синдром.
Основната сюжетна линия се разказва от Злата между 12-тата и 40-тата й годишнина. Тя би била обикновено балканско момиче от Скопие,Югославия, обречено да расте в мизерията на 80-те години, но животът й е максимално утежнен от факта, че тя и сиамската й близначка Сребра са със сраснати глави от раждането си.В началото на романа ги намираме да играят пред блока с единственото момиче от квартала, което не се отвращава или страхува от тях. Двете сиамски близначки съществуват във възможно най-оковававащото ги битие: без право на уединение; с родители, които не ги обичат, а се срамуват от тях и живеят в материална и духовна нищета; мишена за постоянни подигравки от връстниците си. Животът им е разказан паралелно с разпада на Югославия и сякаш съдбата на близначките и семейството им е обвързана с орисията на хората, които до вчера са били в една държава, а днес отказват да живеят заедно. Семействата се разпадат във времето на индивидуализма, а фанатизмът на крайния национализъм води до невиждани зверства. Въпреки привидната неутралност, Македония също е засегната от балканските конфликти на съседите си така, както близначките изпитват вина или срам пред роднините си. "Резервен живот" е роман и за семейството. В него обаче то никога не е пълноценно, а е изпълнено с болка, скандали, неизказава обич и смърт. Всяка нежност умира преди да се е случила и остават единствено упреците. Родителите на Злата и Сребра са осакатени от живота хора, а децата на Злата растат само с един родител.
Животът обаче продължава, независимо от болката, без да се интересува как засегнатите ще се справят с травмите си и дали ще си простят. Мъртвите остават единствено като спомени, но колелото продължава да се върти и дъщерите на Злата играят същата игра, с която романът започва. Те също искат да видят плана, който живота има за тях. Вероятно този план по-късно ще се обърка. Може би ще дойде ново страдание, или пък трагическата вина ще свърши? Каквото и да е, ще мине, докато и те като майка си осъзнаят, че ако има резервен живот, той е за онези, които умеят да се борят с него.

"Любовта не свършва със смъртта", защото Нощта е също слънце

Четенето на "Нощта е също слънце"(ИК "Жанет 45", 2017) за мен беше преди всичко съпреживяване. Няколко часа дишах и плаках с историята на Силвия и Асен, но осмислянето на романа продължи след като прелистих последната страница, а вероятно продължава и все още.

Божана Апостолова пише роман за любовта със сърцето си, затова той първо там "удря" читателя ( мен поне направо ме отнесе като емоционална стихия). С поетичния си език авторката обговаря същността на любовта по неподражаем начин. Макар да е роман, творбата е и поезия, разтърсващо проникваща в скритите кътчета на човешката ни същност и оголваща страха от самотата и неумението да се преборим с гордостта в името на любовта, за която всички копнеем. Още оксиморонът в заглавието ни насочва към подобни интерпретации, които в последствие се насищат със смисъл от текста.
Божана Апостолова каза на премиерата си във Варна, че "Нощта е също слънце" е замислен просто като един обикновен любовен роман, вдъхновен от личната мъка и загуба. За мен обаче творбата определено е необикновена и няма много общо с днешното разбиране за "любовен роман" (дали заради нетрайността на днешната любов, не зная). Ако започна с факта, че жената пише и преживява любовта по специфичен начин, ще се наложи да цитирам феминистки и теории, в които не ми се навлиза. Романът не заслужава да бъде "напъхан" в калъпа за недооценината жена-творец, защото ролята му изобщо не е такава. Това е роман за двама души, които се обичат до полуда, но не съумяват да останат заедно. Причината: изневерите на мъжа (Асен), поводът: заболяването на жената (Силвия). Някои читатели могат да стигнат само дотук в интерпретацията си. Човешките отношения обаче никога не са толкова прости и текстът с любовно -поетичен - философски език ни разказва точно това. Състоянието на Силвия буквално и преносно я "затваря" пред нейния съпруг (детайл, многозначително показан на корицата). По ирония на съдбата невъзможността да му даде всяка част от себе си става причина Силвия да не може да прости на Асен, че намира утеха другаде.
Непримиримостта и нежеланието да даде прошка всъщност са типично женски реакции и ме учуди, че срещнах укорителни коментари за това от читателки. Нима съществува жена, която може да забрави болката и обидата, причинени й от Мъжа на нейния живот?!?

Силвия сама се превръща в мъченица заради своята упоритост, но хората, които могат да обичат с цялата си душа са способни да проявяват жестокост към обекта на своята любов, дори когато по този начин причиняват страдание и на себе си. И двамата герои са хора на чувствата и на изкуството, при тях просто няма как любовта да остане тиха и идеална. Затова и двамата заживяват непълноценно на фона на съсипващия общността преход от 90-те години. Тегобите на времето са умело вплетени в разказа за любовта на Асен и Силвия и всеки, който ги е живял, ще усети колко силно и точно са представени. Образите на двамата (особено този на Силвия) са пълнокръвни и завладяващи, но същото мога да кажа и за по-маргиналните образи, нито един от които не преминава през текста незабелязано. От майката на Силвия Надежда, през чичо Марин, до възрастната съседка, чиито съпруг току-що е починал имах усещането, че познавам тези хора и че още общувам с тях.
Целият роман за мен беше емоционално изживяване, но финалът му е особено силен. Проблемът за майчинството и абсолютното себеотдаване е решен с него. "Любовта не свършва със смъртта" казва Силвия на сина си, но тя осъзнава, че синът не може да замести Мъжа. Всеки човек е главен герой в романа на собствения си живот и не бива да се отказва от тази роля, нито от любовта. Колкото и страдание да носи със себе си, в колкото и нюанса на черното да бъде рисувана, любовта е светлината на душата, тя е слънцето, благодарение на което живеем. Затова нощта е също слънце.