България - "Земя на сенки" на омразата или на неугасващата надежда?

„Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също нещо, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница“. (422)


Новият роман на Елизабет Костова „Земя на сенки“ („Колибри“, 2017) дава своя принос към писането върху една бяла страница от националната ни памет – зверствата в комунистическите трудови лагери. Факт е, че травмата от жестокостите на ранния комунизъм у нас все още не е преодоляна достатъчно от българите в културен и в човешки аспект, за да може открито да се говори (и твори) за нея. Погледът на американската авторка към този срамен и болезнен момент от историята ни обаче е интересен едновременно със своята културна дистанция и с моралната си ангажираност.

Романът започва с пристигането в България на младата преподавателка по английски език – американката Александра Бойд, чиято неочаквана среща с непознато българско семейство я въвлича в поредица от приключения, заради които обикаля България и се запознава както с ужасите на близкото минало, така и с опасността те да се възродят в съвременността благодарение на корупция и политически машинации. След като помага на възрастна двойка да се качи в такси, Александра осъзнава, че е задържала една от техните чанти, в която има урна с прах и името Стоян Лазаров. За щастие таксиметровият шофьор, при когото се вози в момента на разкритието, се оказва много по-забележителен персонаж, отколкото читателят може да предположи, и се превръща в неин верен помощник, съюзник и довереник. Правилата на творческото писане са спазени, интригата се заплита и в усложняването й се появяват нови герои и втора сюжетна линия (или всъщност трета, ако броим спомените на Александра за отделна линия от сюжета), които за мен бяха живи, интересни и изпълнени с достоверност (особено по-възрастните, в поне един от които всеки може да разпознае историите на свои баба или дядо). Разказите на всеки един от персонажите, получили думата в течение на повествованието, звучат автентично и стимулират читателското въображение. Те събират в себе си митичното звучене на българския фолклор и живата описателност на класическата ни литература. Романът разкрива бавно тайната на Стоян, но същевременно повдига завесата към премълчаваните в продължение на десетилетия мъчения и убийства в трудовите лагери. За българския читател лагера Зеленец поражда неизменна асоциация с Белене, а останалите градове от сюжета, чиито имена са променени, също са разпознаваеми. Особено впечатляващ е образът на политика Курилков, който е толкова сполучливо изграден, сякаш авторката е родена и израснала у нас.

Елизабет Костова описва българската природа, традиции и хора с осезаема любов и съпричастност. Нейната емпатия струи от отношението на Александра, прототип на която е самата авторка. Костова обаче идва в България около 20 години преди героинята си и остава завинаги свързана с нашата страна. Романът „Земя на сенки“ е посветен на съпруга й – Георги, с когото тя се запознава през емблематичната 1989 г. Двадесет и осем години по-късно тя издава романа, посветен на нашата земя, изпълнена със сенки от миналото. Те често носят страдание и спомен за болка, но понякога пораждат любов и вяра в по-светло бъдеще, защото без слънце не може да има сянка.
Човек не може да мисли за себе си като за българин или ценител на българската литература, без да обича Елизабет Костова. Освен че е невероятно вдъхновяваща личност тя прави за българската литература повече отколкото цялата ни държава. И продължава да обича и да пише за България и българите, въпреки че у нас на всеки читател се падат средно трима литературни критици, които са готови да слагат етикети и да заклеймяват. Надявам се „Земя на сенките“ да намери своя път към читателите и да не позволяваме на сянката, хвърлена от делничната инерция, да ни скрива още дълго време слънцето.