сряда, 26 август 2020 г.

"Инспекцията" на отречените човешки отношения

Още една перфектна книга за плажа, която имах късмета да взема със себе си. Какво би станало ако умните хора не се разсейваха от противоположния пол, а вместо това влагаха абсолютно цялата си енергия в учене и самоусъвършенстване? Фройд би могъл да даде отличен отговор на този въпрос, а Малерман вплита този отговор в развръзката на романа, като ни кара да се дивим, настръхваме и възмущаваме едновременно („Инспекцията”, изд. „Сиела”, 2019, превод Паулина Мирчева, корица – Живко Петров). 


Когато лишим индивида от човешките му потребности, не бива да се изненадваме, че той престава да бъде хуманен, дори деволюира. Емпатията е невъзможна без хуманност, общуването е непродуктивно без емоционалност, а истината не може да бъде еднозначно дефинирана при никакви обстоятелства. Липсата на право да изразяваш мнение и сляпото подчинение на необяснимо ограничаващи свободата правила никога не води до нищо добро, а потисканата сексуална енергия намира начин да бъде трансформирана в агресия, почти неизбежно. Особено когато цялата тази философия влиза в остро противоречие с поощряването на научното мислене и призива да не се страхуваш да оспорваш авторитети. Още в неясната концепция на организаторите се усеща шизофренията на цялата ситуация. Когато човек решава да се прави на бог и се захваща да твори светове, най-често трябва скъпо да плати за тази дързост, за този свой хюбрис. Ричард и Мерилин го осъзнават по трудния начин.

Неспособни да прозрат смисъла от това да се откажеш от комфортния си ергенски живот и да се събереш с друг човек, с когото трябва да се съобразяваш, ражда тяхната странна идея да отрекат традиционното семейство и противоположния пол и да се опитат да отгледат деца, които никога да не научат, че има и друг пол освен техния. Мотивът е, че противоположният пол разсейва. Ролята на семейството и най-вече неговата липса обаче, са в основата на този роман. Въпреки че официално всички пансионери – момчета, които към момента на разказване са 12-годишни, припознават един и същи мъж като свой Б.А.Щ.А, той всъщност е създателят на зловещ експеримент, за целите на който ги използва и лъже. Самата идея, от която в последствие се оформя този експеримент, е плод на чувство за непълноценност. Потискана непълноценност, замаскирана зад снобарска претенция и фалшива  маниерност. Така се появява и следващият парадокс – хората, които не са съумели да създадат нормално човешко семейство, решават да сътворят много по-мащабно такова, с което да компенсират собствените си липси и дори да останат в историята. Но как можеш да пребориш природата, при положение че ти самият си част от нея?

 „Инспекцията” е романът, с който най-сетне захаресвах Малерман. Чела съм „Кутия за птици”, „Къщата на езерното дъно” и „Ковчегът на Керъл”, но никой от тях не може да се сравнява с „Инспекцията”, по мое мнение. Тази книга грабва от самото начало. Смесицата от мистерия и антиутопия, обещана в анонса, всъщност ми напомняше на „Никога не ме оставяй” на Казуо Ишигуро много повече, отколкото на „1984”, например. Сходствата са не само в мястото на действие – пансион, но и в мистериозната зловещина на неясното бъдеще, грозящо умни и амбициозни тийнейджъри без истински родители.  Действието на романа е поглъщащо, а финалът си заслужава да бъде четен и осмислян след повече от 400-те страници. В тази книга открих нещо, което все ми липсваше в предишните романи на Малерман, не знам дали е в начина на писане или в темата, но динамиката е по-завладяваща, мистерията, макар и предвидима на моменти, поддържа интереса към  психологически подплътен разказ, а героите се запомнят, макар уж да са еднакви. Роман на парадоксите, идеален за разтоворващо четиво.

петък, 21 август 2020 г.

"Където пеят раците" погребваме травмите на миналото

Историята е нетипична, не се вписва в руслото на повечето популярни четива и вероятно с това привлича вниманието, направило я "най-купуваната книга в Амазон" и едно от най-предпочитаните четива в Goodreads.
„Където пеят раците” на Дилия Оуенс (издателство "Лабиринт", преводач Лидия Шведова) е роман за самотата като звено между физическото страдание от изолацията и духовното извисяване от приближаването до природата. Героите на тази история са нетипични – т.нар. „бели боклуци”, населяващи мочурището на Северна Каролина. Наративният похват в началото малко напомня на разказването на Кора от „Подземната железница” на Колсън Уайтхед, но това по-скоро се дължи на факта, че и двете героини са изолирани деца от непривилигеровани семейства, които трябва да се научат да оцеляват сами. Книгата на Оуенс всъщност съчетава елементи на билдунгсроман, детективска история с мистериозно убийство в малко градче, семейна драма и любовна история, като всичко това е „гарнирано” с информация за животински и растителни видове от мочурището. Романът има две паралелни сюжетни линии, едната от които е с ретроспекция от около 15 години – между 1968 и 1952, като в първата се води разследване за предполагаемото убийство на Чейс Андрюс – футболен защитник и един от най-харесваните и фаворизирани членове на общността, а втората проследява живота на шестгодишната Кая, която е изоставена от семейството си и е принудена да оцелява сама в мочурището. Световете, които тези двама герои обитават, привидно нямат нищо общо, но всъщност са по-свързани, отколкото можем да предположим. Отношението на цялата общност от градчето към Кая е презрително и пренебрежително, което я кара да потърси защита в царството на животните, растенията и блатата. Интересна е представата за семейство, която момиченцето си изгражда. Кая вярва, че никой животински вид не изоставя малките си и затова постоянно очаква нейната собствена майка да се завърне. В последствие обаче фокусът е изместен към непълноценната роля на бащата и на нас като читатели ни става ясно, че хората не просто са по-лоши родители от животните - те съзнателно (Мама и Татко) или несъзнателно (семейство Андрюс) унищожават и деформират децата си, правейки ги еднакво непълноценни по различен начин. Третото семейство, на което е отредено място в романа, това на Тейт, също е белязано от разруха, която кара младия човек да компенсира липсите там с успехи в професията. Кая просто бива изолирана от всички и се превръща в гранично същество – човек, който предпочита да живее сред птиците и насекомите, да ги изучава и дори да си говори с тях. Въпреки това обаче тя копнее за човешката близост, която й е отказана. Трогателно е как момиченцето успява да се превърне в зряла жена, как се научава да чете и пише и как успява да постигне успех, на какъвто са способни малцина, само със силата на волята си. Инстинктът й за самосъхранение се изостря и тя черпи сили от него - феномен, който може да се случи в дивата природа. Чейс от друга страна е антипод на Кая – той има всички условия да бъде успешен, но се задоволява с минималното и ако се вгледаме в битието му, парадоксалното е, че той води по-скотско съществуване от нея, но е всеобщ любимец. Завършен нарцисист, той е готов на всичко, за да манипулира околните в името на реализирането на собствените си егоистични желания. Чейс е сравнен с жабите, които дебнат из храстите алфа-мъжкаря и когато той е привлякъл достатъчно женски, повече отколкото може едновременно да оплоди, те изскачат и ги осеменяват, без да са положили никакви усилия да бъдат избрани заради някакви свои достойнства. Но паралелът със света на фауната не свършва тук. Кая често си мисли за светулките и богомолките, които заблуждават мъжкия, привличат го с възможност за оплождане и през това време го изяждат. Израснала в семейство с вечно пиян и агрсивен баща, Кая оценява начина, по който насекомите се справят с осеменителите си и си дава сметка, че хората често се самозабравят в илюзиите си, че са господари на света. Светът на Кая е лично неин и това го прави уникален. Никой не може са й го отнеме, защото единствено тя е способна да го изживява пълноценно. Неслучайно най-здрави отношения тя поддържа именно с Тейт - те се основават предимно върху общата им любов и привързаност към флората и фауната на мочурището. Книгата още на първата страница обяснява детайлно разликата между мочурище и тресавище, и точно тази разлика е промяната в живота на Кая, която се случва благодарение на Тейт. „Където пеят раците” е метафора на социалната изолация, но и на преоткриването на живота. Въпросите за човешкия и природния закон са повдигнати заедно с опита за преодоляване на закоравели стереотипи в малко градче в средата на 20.век. Историята е увлекателна, но и натоварваща, има много насилие, страданието и болката натежават и на читателя на моменти. За сметка на това мистериозното убийство е разкрито само пред търпеливите читатели, които ще достигнат до последната страница. Дали ще го запомнят, или ще го изтласкат някъде дълбоко в ума си (фразата „където пеят раците” означава нещо като „в дън гората” , или както е обяснено - далеч, дълбоко в гората, скрит от всички) зависи от това доколко ще позволят на текста да ги завладее. Този роман не може да бъде наречен шедьовър, но според мен си заслужава четенето, най-малкото заради устойчивата главна героиня и нейната вечна борба за живот.