Животът и смъртта на Яворов се свързват в една легенда, която би трябвало да бъде единствено литературна, интелектуално предизвикваща читателя да обозре необозримото и да надскочи ограниченията от интерпретацията на биографизма в творчеството на великите поети. Това обаче се оказва невъзможно – най-талантливият ни творец още приживе е превърнат в персонаж от градска легенда, около името му се носят какви ли не слухове и обвинения, дори самоубийството не го спасява от хорската жлъч, от злобата на онези, на които е оставил стиховете и драмите си, посветил усилията си да модернизира изостаналия ни театър и дори рискувал живота си в Македония. Личността на Яворов е магнетично привлекателна и в наши дни – сто и шест години след смъртта му, сто четиридесет и две години след рождението му и хиляди изписани страници от кого ли не, в опит да се разбули мистерията, да се впише той насила в определено литературно течение или направление, да се конструира, да се де-конструира, да се легитимира, и като цяло да изважда всякакви автори от анонимност за академични или за комерсиални цели. Всички, занимавали се някога с литература, сме изкушени от Яворов. Но той привлича и широката публика – дори присъствието му в конспекта за ДЗИ не може да убие интереса към него, а това постижение не бива да бъде отричано с лека ръка.
Наскоро бяха издадени и преиздадени две книги - мемоари, на пряко свързани с живота и най-вече със смъртта на Яворов личности –
„Романът на Яворов”, писан през 50-те и 60- те години на ХХ в от
Михаил Кремен, преиздадени от ИК „Колибри” и
„Лора, Яворов и аз” – спомените на
Дора Конова, издадени от „Библиотека България” под редакцията на Петър Величков през 2019 г. Резервите към мемоаристиката като автентичен документ са обясними с факта, че първо темпоралната дистанция от описваните събития е почти половин вековна – човешката памет е склонна да изневерява, а изкушеният в писателство Кремен направо открито фикционализира реални личности, превръщайки ги в герои на своя роман. Дора Конова пък недоволства от начина, по който я е описал Михаил Кремен и предлага една лична версия на станалото, която, разбира се, има своето място между книгите за Яворов, най-малкото защото идва от човек, общувал често с с него и свързан (пряко или косвено) със самоубийството му. Точно защото взаимно се допълват и отричат, тези две книги могат и даже трябва да бъдат четени заедно.
Дора Конова, родена през 1894 г е „малката годеница” на Михаил Кремен, който през 1912 г я запознава със своя именит приятел, поета Пейо Яворов, за когото цяла София говори вече десетилетие. По това време Яворов отдавна е утвърдено име в лириката, работи от години като артистичен секретар на Народния театър, преживял е най-голямата трагедия в живота си – смъртта на Мина - и е поставил първата си драма „В полите на Витоша”, за която младият писател Михаил Кремен е натоварен да напише защитна критическа студия. Яворов идва в дома му всеки ден да проверява как върви писането (и да редактира и „подсказва”) и така среща девойката Дора, едва седемнайсетгодишна, чиста като сълза,свеждаща поглед под стъклата на очилата си и изчервяваща се при вида му. От точно този момент започват спомените на Конова в книгата й, защото тя тогава „излиза на сцената” в драмата на великия творец. Нейната книга е отговор на Кременовата, която е далеч по-обемна и по-амбициозна.
Двутомникът на Кремен е с внушителен обем от близо хиляда страници – трудът на живота му, както той самият много добре съзнава. Работата му е времеобемаща и трудна – отнема му над десет години само да събере материалите и спомените на сървеменници, които цитира. Дора обаче твърди, че тя никога не пожелава да му даде своите написани спомени, които споделя с племенницата си. Така тези две истории на бившите съпрузи, неспособни да намерят общ език, се превръщат и в отделни книги. Кременовата творба всъщност е замислена като негов охудожествен мемоар, в които Яворов участва, но в последствие се превръща в опит за хроника на цялата епоха. Спомените на Дора са допълнение в друга тоналност, надживяло ограниченията на времето.
Първият том на Романа започва с „Пролог” в който Кремен се опитва да оправдае написването на книгата и дори да се изкаже нелицеприятно по адрес на Конова, която след самоубийството на Яворови се развежда с него и остава „стара мома” /М.Кр./.По-късно обаче писателят е много пестелив по отношение на връзката си с нея и я споменава мимоходом, на фона на големите събития и герои в романа си. Какво мотивира този човек да напише най-обемната книга за Яворов, при положение, че приятелството му с него му е донесло възможността да бъде в сянката на велик творец, с когото не може да се сравнява, да гледа успехите му през „поолуоткрехнатата врата”, която той самият няма как да премине, а накрая да отнеме и любовта на годеницата му? Всеки мъж би се почувствал засегнат, дори склонен към отмъщение. Как успява Кремен да запази присъствие на духа, да бъде обективен? Не успява, затова и произведението му не е „Историята”, а е „Романът на Яворов”. Обективността не е характерна черта на мемоаристиката, Дора и Кремен са субективни, именно защото са участници в историята.
Не личните пристрастия обаче хвърлят сянка върху Кременовото произведение – то би могло да се разглежда като автентично свидетелство на културноисторическата епоха – второто десетилетие на ХХ век е изключително наситен период, за който обикновено е удоволствие да четем спомени. Тук обаче се намесва автоцензурата – Кремен сам постоянно трябва да осакатява спомените си, страхуващ се от радетелите на социалистическия реализъм, които може, в най-добрия случай, да спрат книгата му. Налага се постоянно да извинява себе си, че „изпадал в декаденстски настроения”, че бил „здрав, прав и добре нахранен”, но страдал, дори че носел брада! Легитимирането на социалистическия реализъм, присъстващ или отсъстващ в творческите убеждения на този или онзи негов съвременник изпълват напълно излишни страници и съсипват това иначе интересно произведение. В бележките след втория том дори самият му издател признава с гордост, че от редакцията са накарали Кремен да включи главата „Халеевата комета”, в която да направи скица на литературния живот в София. Заради такива „услужливи” вмешателства на Кремен му се налага да величае Людмил Стоянов и да заклеймява един от най-добрите ни поети Теодор Траянов – това присъствие на дебнещата социалистическа цензура обаче не може да убие насладата от книгата за добре подготвения читател, който може да чете между редовете.
Кремен се опитва да доизмисли, да доукраси както събитията, които описва, така и собствената си роля в тях. Разбира се, действията му са изцяло подчинени на желанието да остави внушително художествено впечатление. Например, още в самото начало на романа той се появява редом с Яворов в дома на П. Ю. Тодоров, където са се събрали както представителите на великата четворка, така и Мина – по-малката сестра на Петко, любовта към която Яворов още тогава загатва пред Кремен. Тази картина е толкова умело обрисувана от автора в най-малък детайл, че сякаш с нея попадаме в измерението, създадено от учебниците по литература:
„От пенснето му висеше – прехвърлено през ухото – тънко шнурче, закачено някъде под сакото. Плешивият му лоб лъщеше под лампата. Кръстев не се и помръдна. Само ми подаде дружелюбно ръката си. (...) Докато се наканя да отговоря, вече бях при Пенчо Славейков, който седеше по турски в ъгъла на същата софа. На един стол пред него – чаша вино и чинийка с мезе.
Когато си протегнах ръката, той ми подаде месестите си пръсти, без да ме погледне. Видях едни дебели устни, с провиснали над тях разрошени мустаци. Устните се движеха:: Славейков дъвчеше неглътнатата храна. Видях и разкопчаната жилетка с ланеца и с изкривената настрани вратовръзка, видях и смачканите му панталони.
„- Защо ли е домъкнал Пейо тогова – да ми разваля кефа!”, говореха големите му начумерени очи. (...)
В туй време се ръкувах с Петко Тодоров, който седеше близо до Славейков. В ръката си усетих тънки, дълги кокалести пръсти. Тънък, дълъг, кокалест бе и целият той. Лявата си лъка бе подпрял на облегалката на стола и навел встрани хубавата си глава – с меката слабо къдрава брада, с големия кичур, паднал на челото, и с топлия сърдечен, благ поглед, - той изви тъжните си очи към мен. Не ми продума, но веднага го почувствах близък. (...)
Големите очи на Мина, полуприкрити в сянката на дългите й мигли, ме погледнаха сърдечно, излъчващи някакъв звезден, трепетен блясък. (...)” т. 1, 28 стр
Доктор Кръстев и Пенчо Славейков оживяват пред очите ни в цялото си величие, Петко и Мина също са представени такива, каквито литературната история ще ги запомни – една идилична картина, сама по себе си художествено произведение, на което да се насладим като читатели.
Точно тази автентична атмосфера, в която присъствието на всеки един от четиримата е осезаемо, дори без да се налага да говорят, е значително постижение на Кремен. В първия том той продължава да запознава читателя както с литературния живот, така и с развитието на Яворовите сърдечни трепети към Мина и Лора. Любовта към Мина и последвалият скандал всъщност се сливат със стихотворенията, които поетът печата по същото време. Образът на Лора Каравелова е повод за разногласия в мненията на съвременниците на Кремен, някои от които го осъждат, че придавайки ѝ положителни черти, очерня Яворов. Дора Конова също го обвинява в пристрастие към нея и дори заявява, че Кремен е бил влюбен в Лора (той по-късно кръщава на нея втората си дъщеря), но не може да не отбележим, че писателят се опитва да погледне от всеки ъгъл и да даде трибуна на всички мнения, за да може да запази автентичния тон на разказа си. Това му навлича куп скандали след отпечатването на първия том, който обаче още тогава жъне небивал комерсиален успех.
Вторият том е издаден около 5 години по-късно и е доста по-стегнато структуриран. В него е представена трагедията на поета и преди всичко на човека Яворов, останал отхвърлен, нещастен и обречен на слепота в последната година от живота си. Горчивината на самия автор обаче също може да бъде почувствана - той губи приятелството на Пейо, въпреки че се разделя с Дора. Тя от своя страна също се превръща в жертва, защото общността я обвинява за нещастието, без да се интересува от нюансите на случилото се. А точно тези нюанси, които и самият Кремен често пропуска, се оказват ключ към разгадаването на трагедията, сполетяла Лора и Яворов на 29 ноември 1913 г.
Дора акцентира върху личната си история, без да засяга литературата. Тя обръща внимание преди всичко на отношенията си с Лора Каравелова, за тях говори повече, отколкото за Яворов. Анализира нелогичните ѝ постъпки, умопомрачиталната ѝ ревност и склонността ѝ да измисля несъществуващи конфликти, с които да се забавлява. Нейната версия на Лора определено е много по-различна от тази на Кремен. Но и Яворов, за когото Дора ни разказва, не е този, който ние очакваме. Конова отрича физическата връзка с него, но говори за ухажването, което усеща, и което остава невидимо за Кремен. Нейният наратив обаче е хаотичен, разбъркан, вероятно повлиян от многократни редакции през годините. Импулсът, който всеки читател осезателно възприема като водещ нейния разказ обаче, е желанието да бъде изслушана и оневинена, обвинявайки Кремен в лъжа. Женската и мъжката версия за пореден път се разминават. Романът получава невиждан тираж, докато никой не желае да издаде спомените на Конова в продължение на десетилетия.
Войната на семейство Кремен за това кой е виновен за смъртта на Лора и Яворов ще остане като техен отпечатък в една от най-големите лични и творчески трагедии в историята на българската литература. Истината, както и чувството за вина, са размиващи се концепции, определяни от човешкото възприятие. В крайна сметка всички разкази, коментари и скандали се базират преди всичко на клюки, превърнали се в градски легенди. Истинската легенда е творческата личност, създала най-съвършените стихове в българската литература.
Последната година на Яворов е време, в което той е доведен до унизително състояние, а отношението към него тогава ясно говори за стойността на новосформираната българска интелигенция - същата, която допуска смъртта в изгнание на П. П. Славейков година по-рано. Верните приятели обаче никога не изоставят другаря си. Тодор Александров и д-р Кръстев, Владимир Василев и Боян Пенев, доказват, че всякакви разногласия губят значение в моменти на истинска трагедия. Въпреки това тяхната утеха не може да пребори "проклятието", за което споменава и Асен Златаров:
„Въобще големите поети измъчват духа си в непосилна вътрешна борба, от която се ражда поезията им. Те са прокълнати да страдат и да ни поднасят кървавите рози на сърцето си...” (втори том, стр. 198, Асен Златаров към Кремен, след като е заснел полуслепия Яворов с Тодор Александров)
Историите за живота на великите личности никога не свършват - те се превръщат в част от тяхното митологизиране. А всички, които ги разказваме, повтаряме, доизмисляме и съхраняваме в паметта си, всички ние сме просто техни проводници. Мемоарите на Кремен и Конова се срещат като книжни тела по рафтовете на книжарниците - "две сенки на нощта", скрити в сянката на Яворов.
