За "Струни"-те в измеренията между доброто и злото

Дълго не можех да намеря време да прочета романа „Струни” (изд. „Сиела”, 2019 и поредната любима корица на Живко Петров) на Радко Пенев, въпреки че си го бях купила отдавна. Знаех, че ще е добър, защото съм чела предишните му книги, и исках да съм сигурна, че ще имам времето да му се насладя пълноценно. Сигурна бях, че ще ми хареса, обаче не очаквах, че ще ме впечатли до толкова, че да не искам да го оставям. За прочитането на един дъх допринесе не само по-редуцираният обем, а преди всичко впечатляващият маниер на разказване. Умишлено не съм търсила никакви отзиви, нито интервюта за този роман, защото исках, съвсем егоистично, по читателски, да не си развалям удоволствието с чужди оценки. И ни най-малко не съжалявам за това.
„Струни” ми влезе ударно под кожата, този роман грабва от самото начало. Мен, най-напред с епиграфа: стихотворението „Кошмар” на Яна Язова, писано в нейната младост и зловещо предвещаващо по-нататъшната й съдба да стане жертва на нечовешка жестокост. Насилието дебне както невинната лирическа героиня на Язова, така и увлечените в игри деца от романа, защото то е универсалното проявление на жестокостта, на избора да преминеш в друго „измерение”, в което господства злото.

Самата повествователна техника е в основата на невъзможността да оставиш романа недочетен – действието в основната сюжетна линия се развива за не повече от 10-15 минути – времето, за което една семейна двойка си купува домати и краставици от пазара. Същинската история се предава с ретроспекции – безименният първоличен разказвач (авторово Alter Ego) среща познат поглед на мъж: топлокафяви очи, които отключват в съзнанието му низ от потискани спомени. Те изплуват диахронно в колаж от различни епизоди, прекъсвани от (мета)физичен спор между пенсионери на пазара, в чиито думи разказвачът понякога се заслушва и още повече увлича читателя в историята си. А тя се движи напред-назад из живота му, като ни връща първо в ученическите му години, за да ни пренася постепенно все по-дълбоко в душата му, съхранила както спомените, така и вината и страха от тях. Разнообразието в тези картини и майсторското преплитане на мотива за израстването, превръщането в мъж, за прекършената невинност на детството (описанието на четиримата приятели ме върна във времената на Таралежите, всяка сцена е изпипана майсторски, особено случката край колибата) и циничното безразличие на зрелостта показват един вариант на човешки живот, резултат от взети или невзети решения. Авторефлексията е наративен похват, според мен успешен, затова и целият роман е един размисъл, един спомен за изживените мигове, отхвърлянето на съдбата като обреченост и осъзнаване смисъла на битието като личен избор:
„Съдбите ни се определят от нашите действия. Последствията от решенията ни са животът, който ни се случва, докато се залъгваме, че е низ от случайности. Провидението е само ухилен дядка, с нацепени от ходене пети, който се люлее на верандата. Е, може би пие по някоя бира вечер, но не ни се меси, оставя изборите в нашите ръце.” /255/
Романът е насочен навътре към себе си, както човек се съсредоточава в собствената си житейска драма и постоянно се пита какво би станало ако. Разказвачът ни предлага три варианта за финал, три възможни измерения, три струни, вибриращи в безкрайността на Вселената („Най-общо тази теория предполага съществуването на едноизмерни нишки, миниатюрни струни енергия, които се простират в няколко измерения и ние регистрираме само техните ... ъмм ... тяхното пресичане, напречният им разрез, ако искате, в нашата Вселена. Тези пресечни точки ние възприемаме като частици. Всяка струна вибрира с различна енергия и затова се възприема като различна елементарна частица.”(201)
„Струни” е наджанров роман, който показва писателския талант на Радко Пенев в нова светлина и мога със сигурност да кажа, че такъв искам да го чета още.