неделя, 24 юли 2016 г.

Лудостта като мания за величие в "Нерон, кървавият поет"

Some are born great, some achieve greatness, and some have greatness thrust upon'em

Twelfth Night, William Shakespeare


От всички форми и състояния на лудостта манията за величие сякаш е най-разпространена. Тя нерядко се среща и у хора, привидно нормални, които обаче са готови на всичко, за да бъдат смятани за велики. Това разбира се е въпрос, с който трябва да се занимават психолозите, но още от Платоново време лудостта (безумието) е философски обвързана с литературата (поезията), така че тази тяхна връзка често ни бива припомняна по един или друг начин в художествената словесност. Лудостта и гениалността вероятно са свързани, но в творбата, озаглавена "Нерон, кървавият поет" безумието е комбинирано с отчайваща бездарност и резултатите от това обединение са страховити. То води не само до абсолютното пропадане на един човек, но и до края на цяла една династия. Защо обаче писател с наклонности към модернизма като Дежьо Костолани се е заел да интерпретира именно тази история на личностна деградация? Вероятно защото тя сама по себе си е велика, успяла да достигне чак до нас с трагичния си развой, а и сюжетът й напомня антична трагедия.

 Представата на древните гърци за същността на твореца търпи сериозно преобръщане, когато за творец се е самообявил римският император. Абсурдността на цялата ситуация е изразена от учителя му, Сенека, който също е жертва на императорската мания за величие: "Нерон не се е родил нито за артист, нито за политик, защото в изкуството бе жесток като политик, а в политиката - чувствителен като артист. Лош писател и лош политик, помисли си той." (238)

Нерон е трагически обречен да седне на трон, който не му се полага. Той е жертва на чужди амбиции, но потисканото у него започва да се отприщва със страшна сила, когато получава власт. Той не е роден велик, нито постига величие - то му е стоварено (ако перифразирам цитата на Шекспир) и до голяма степен постъпката на Агрипина (която му дава трона с цената на убийство и измама) определя и по-нататъшния развой на събитията в духа на гръцка трагедия. Колкото и бездарен актьор да е, Нерон получава главна роля в трагедията не само на своя живот, но и в живота на цялата империя. Хорът, който приглася на действията му в началото, е съставен от платени клакьори, дирижирани първо от майка му, а след това от хитрата Попея, която иска да стане императрица. Лудостта е подхранвана не единствено от самозаблудатаблюдолизците (както са наричани от автора) изграждат цял паралелен свят, в който времето и съзнанието са определяни от императора. Това ясно е показано в глава XIX "Божественият артист", в която огромна група хора разигава представление часове наред, за да може императорът да повярва в божествения си талант. За модернистите обаче божествен е единствено разумът, който при Нерон е силно помрачен. Трагическата ирония произтича от това разминаване. От друга страна, тълпата няма нищо против да се възхищава пред новите превъплъщения на поета Нерон (или новите дрехи на краля), щом е възнаградена за това. Още една заблуда пред мнимия талант: тълпата не обича никого вечно, а истински стойностното изкуство не е за пред сбирщина от хора. Творецът, който живее за изкуството си, твори в изолация.

Романът не случайно получава похвала от Томас Ман, който дори пише предговора към немското издание (1922 г). Писателят модернист е открил достойнствата в дебютния роман на Костолани като поле на философски търсения за мястото на твореца на фона на една разрастваща се чудовищност, която ще заличи гниещата отвътре Юлиево-Клавдиева династия. Като последна нейна издънка Нерон е обречен да изкупи безбройните грехове на своите предшественици и тази трагическа обреченост, отприщена от лудостта, е представена със замах и психологизъм от Костолани. Терзанията на самия Нерон са маркирани от разказвача, който ни информира за кошмарите и паническите му пристъпи. Императорът обаче дава воля на душевния си дискомфорт като първоначално се стреми към имитация на великите поети, а в последствие решава да ги ликвидира, след като вижда, че няма как да ги достигне по друг начин. Убийството и властта над чуждия живот опияняват като наркотик, но не могат да донесат талант на бездарния.

Лудостта, умопомрачението или болестта често присъстват в романите на Модернизма, а страданието (в съгласие с ницшеанските идеи) е възприемано като път към личностно усъвършенстване. Това модернистко виждане кореспондира с философията на античността, отгласи от която откриваме в разсъжденията на Сенека. Нерон обаче противоречи сам на себе си в своите изказвания за страданието. Неговите шизоидни мисли от една страна го тласкат към желанието да трансформира страданието в творческа сила: "Но аз не искам да съм щастлив, разбираш ли? Когато съм щастлив, съм нещастен... (131), но от друга страна малодушието му надделява, защото дълбоко в себе си той знае, че не е способен да надмогне болката, така както е неспособен да бъде поет. Нерон е трагически образ в модерен роман, въплъщаващ разложението, деградацията, падението на един млад и образован император, решил със сила да превзема територия, неподлежаща на завладяване с оръжие - изкуството.