събота, 12 септември 2020 г.

"Майките" - книгата, която мнозина изживяват, без да прочетат

 

„Майките” е книга, която те „почва” още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо това тя те грабва и ужасява, и отвращава, и изцежда емоционално, интелектуално, психически. Бях я започвала и оставяла два пъти заради това, все ми се струваше, че не мога да понеса абсолютно реалния ужас на тази безумно откровена книга. Днес обаче я прочетох, за да я наредя сред любимите си романи. За някои книги просто трябва да пораснеш и то не на възраст, а на издръжливост. На травмоустойчивост, ако щете. Велика е Теодора Димова – и в този свой втори роман от 2005 г. показва какъв страхотен талант е. Онези, които хулят „Майките”, просто не са разбрали нищо от нея. А тя има какво да каже и формулира посланието с неповторим художествено-психологически маниер, с образност и сетивност, които могат да изкушават и отвращават, но не и да оставят читател безразличен. Защото въпреки че се случва в усамотение, четенето е диалог и разговорът ти с писателя се определя и от твоята собствена ерудиция на перцепцията. Най-вече от нея.

Романът е единство от седем фрагмента – разказите на седем деца за техните майки. Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян и Калина. Седемте изповеди са прекъсвани от въпроси на психолог, който упорито ги разпитва за сънищата им, свързани с жена на име Явора (Фройд и Юнг се срещат на страниците на този роман на много дълбоко ниво и предлагат широко поле на анализ, което аз пък свързвам с темата на един друг известен роман – „Тайната история” на Дона Тарт). Техните гласове се преплитат с разказите на майките, сливат се в общо ридание, пулсират в болката на непреодолените травми и създават полифония от версии на самосъжалението за пропиления живот. Иронично е как всички тези четиринадесетгодишни деца постоянно копнеят за какъвто и да е жизнеутвърждаващ жест, а собствените им майки отричат живота, съжаляват, че са ги създали и не се свенят открито да им го заявяват:

„Обичаш ли ме, мамо.

Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие.

А обичала ли си татко?

Не, разбира се, че не.

Тогава защо се ожени за него?

Всички се женеха. И аз трябваше да направя същото.”  (18)

„ (…) Калина отишла при майка си и се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето на дъщеря си: махай се! махай се! заради тебе стана всичко това! за да те родя!ти ми съсипа живота! ако не бях те родила, щях да бъде здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми отне здравето, върни ми ги!” (161)

Проблематичната връзка с майката лежи в основата на по-нататъшните житейски проблеми, а когато тя е изцяло деформирана, резултатите са катастрофални. Романът носи заглавие „Майките” заради предполагаемо по-главната роля, която жените имат във връзката с децата си, но и бащите са не по-добри. Те са или отсъстващи, или незаинтересовани, или направо пригласят на майчините стонове за пропиляната младост и безсмисления живот, за който детето им е виновно. От самото раждане на главните герои-деца им се вменява вина. Тя се превръща в непосилно бреме за крехките им плещи. И ако се обърнем към теорията на еволюцията, за да оцелееш в екстремни условия, ти се адаптираш – инстинкт, с който не можеш да се бориш. Децата мутират духовно, те оцеляват с цената на превръщането си в чудовища. Ролята на Явора в живота им и финалната сцена са ключови елементи от тази мутация. Опитът да бъде неутрализирано наслояваното с години зло се оказва неуспешен. Превърне ли се веднъж човекът в животно, нищо не може да сломи жестокостта му. Но това залегнало в основата зверство ражда и нечовешки добър роман.

В анализа си на „Майките”, който  като всеки истински, професионален и добър литературен анализ съдържа „спойлери”, затова няма да коментирам тук,  Димана Иванова синтезира и моите разсъждения върху ролята на произведението за масовия читател: „Всяка една млада жена е изправена пред избора дали да има дете или не и всяка една трябва да си зададе въпроса – заслужава ли си да има дете, ако то се превърне просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?” („За „Майките” на Теодора Димова, „Литературен вестник”, 2015) Ако повече хора си задаваха този въпрос, нямаше да има толкова болка от усещането, че си нежелан, непотребен, непълноценен.

Връзката между болката и перверзията също е засегната в романа, дори е основен мотив. Ранното сблъскване с тези две състояния лишава индивида от хуманност и го превръща в проводник, който „предава нататък” онова, което е видял и изпитал.  Жертвоприношението, което „спасителите” на такива хора правят, е лишено от смисъл. То не може да промени увреждането им. Затова съжалението, изпитвано от читателя към децата и майките им, се трансформира в ужас, а след това в потрес. Не е пропуснат и катарзисния момент,  Димова все пак е драматург и умее да докосва със словото си.

Бих дала този роман на всички да го прочетат, но малцина ще го сторят. Повечето вероятно ще го оставят с оправданието, че е прекалено „тежък”, „натуралистичен”, „зловещ”. Както написах в началото – за някои книги е нужно определено съзряване. Каквото всъщност е нужно и за майчинството.

четвъртък, 10 септември 2020 г.

"Анна и планината" - една семейна хроника на Прехода

„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония, мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология  правят актуална.


Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня – политолог, е съобразен с онази нужда, която би следвало да ни накара да потърсим причините за всички разриви, връхлетяли постсоциалистическия свят лавинообразно. Политологията и анализите й обаче не са по-широко разгърнати в романа, защото обикновеният човек, населяващ този свят, не търси обяснения, а очаква някой да му разреши проблемите, да му се скара и да му даде ясни нареждания как да живее, ако иска да бъде похвален. Нито Анна, нито разказвачът се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече родени и възпитани в комунизъм, т.е. адаптивността им е необратимо унищожена (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо.

Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Отношенията с роднините също са вид тоталитаризъм – бабата на Анна е генерал, на когото всички се подчиняват, не смеят да възразят, но тайно мразят, защото съсипва живота им. Дядо й е напълно обезличен и споменът за отсъствието му иронично отеква в мислите на баща й. Той пък е емоционално обременен от собствените си травми и не намира сили да се бори дори в името на децата си, с които повтаря грешките на своите родители. Леля й е привидно положителна фигура, но е не по-малко осакатена от баща й, а майка й Таня е емблематичен образ на потиснатата жена. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското  обаче никога няма да те остави намира.  То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна.

Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно присъства в заглавието:  Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е тази, която сама може да си даде. Тя се преражда в планината, преосмисля живота си и подобно на исихастите вижда светлината след мълчанието и вглъбяването в себе си. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, толкова дистанциран образ е.

Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една българска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои болезнено откровени и почти документално достоверни сцени от този роман.

сряда, 2 септември 2020 г.

Да си представим Вселената с Figuring

 

„От нас ще останат само безбрежни семена и звезден прах.”   


Книгата на Мария Попова „Фигури” (издателство „Колибри”, 2020, превод Паулина Мирчева) е завихряне първо в света на необикновени предшественици, а след това и навътре в личното и дъблоко усещане за принадлежност и единство. Тази цялост е закодирана още в първото половинстранично изречение – обединител на всеки детайл и фрагмент в необятните времена и пространства на Вселената. Ние всички сме звезден прах, отговаря авторката на първоначално зададения от нея реторичен въпрос как може да сме все още подвластни на разделението и на илюзията за другост. Но преди да стигне до своя отговор, тя се впуска в интересно изследване именно на тази другост.

Мария Попова не пише за обикновени хора. Вероятно тя вярва, че всеки и никой е необикновен, но „героите”, около които построява текста на „Фигури” са емблематични личности, посветили живота си на науката, литературата, изкуството или най-вече на синтеза от всички тях, защото и там разделението е неразумно и неестествено. Хората, надарени със способността да виждат „отвъд”,  прозират тази истина. Още от Питагор, през Галилей и Декарт,  през Йохан Кеплер, та чак до Ричард Файнман и Карл Сейгън, науката не съществува сама за себе си, нито може да бъде изолирана от живота. А изкуството е животът и животът е изкуство, свързано с науката, както и всички обитатели на земята и Вселената са свързани: „Прекарваме живота си в опити да определим къде свършваме ние и къде започва останалият свят” (12), пише Мария Попова, а след това разгръща звездната карта, заличаваща всякакви граници с общата си енергия, вплетена в срещи и раздели от различни етапи на времето и пространството, общото между които в крайна сметка е любовта - движещата сила на всеки истински прогрес и пълноценен живот.

На пръв поглед някой може да остане с погрешното впечатление, че това е женска книга: с любовта като движеща сила и знакови фигури като астронома Мария Мичъл, журналиста Маргарет Фулър, поета Емили Дикинсън, скулптора Хариет Хосмър, биолога Рейчъл Карсън, връзката с феминизма успява да се натрапи дори на стараещите се да бягат от стереотипи. Подобен ограничаващ прочит обаче е и крайно неразумен и необоснован, защото книгата не само започва с историята на Йохан Кеплер, но и надскача всякакви полови и класови ограничения в името на добре разказаната история на самия живот, за когото такив тип етикети не съществуват. А текстът е взривяващ съзнанието. Попова успява да съчетае академични познания за постиженията на всяка от своите „фигури” с човешкия им облик и негласната връзка между всички тях. Думите се преливат в образи, образите в лични истории, а те – в големия наратив на битието и съзнанието, на незначителното ни място в необятното пространство на Вселената. Текстът е едновременно информативен и ангажиращ вниманието, интересна сплав от биографии, почти научно изследване, но поднесено с блогърския стил на авторефлескията, което пък го прави по-близък до читателя. Говорейки за неочакваните обрати и трагичните събития в живота на героите си, Попова понякога взима думата и излага свои разсъждения за същността на човешките взаимоотношения, които всъщност правят книгата това, което е – неин прочит на тези истории: „Хората притежаваме вродена слепота за продължителността на живота – механизъм на човешката психика за оцеляване, задвижван от същото упорито несъгласие с преходността, което задвижва и мечтите ни за безсмъртие” (450, за Рейчъл Карсън и способността й да устои на коварната болест в името на любовта към Дороти и към делото на живота си, книгата Silent Spring)

„Но всеки, който е преживял загуба, ще разпознае в нея основната баналност на оцеляването – носим се без посока в морето, неспособни да пуснем котва, после лека полека се задържаме на повърхността, вкопчили се в най-нестабилната спасителна лодка или в сал, сглобен от каквито дъски и въжета сме успели да намерим.” (за способността на „силните” мъже като Чарлз Дарвин, а и Ричард Файнман, да устоят на съкрушителна загуба – Дарвин на дъщеря, а Файнман – на съпруга. Техните истории са едни от най-разтърсващите в книгата.)

„Всяка нова любов само обогатява вече съществуващите, като разширява спектъра на сърцето” (198 за Маргарет Фулър, която през целия си живот търси любов, а когато я намира, се превръща в звезден прах.  Тя е една от ключовите фигури в книгата, а темата за любовта е особено тясно свързана с живота й:  „Трябва ли да се отчайваме или да се радваме на факта, че дори най-голямата любов продължава само „известно време”? Времевите скали са гъвкави, свиват се и се разширяват според  дълбочината и големината на всяка любов, но те винаги имат край – като книгите, като живота, като самата Вселена. Триумфът на любовта е в смелостта и в почтеността, с които обитаваме трансцендентната преходност, обвързваща двама души за времето, в което те са свързани, преди да поемат отново самостоятелно по пътя си, със същата смелост и почтеност. /179/”)

„Едно от най-големите предателства спрямо илюзията ни за постоянство, един от най-острите кинжали на загубата, е когато впоследствие – твърде късно – осъзнаваме, че сме преживели нещо за последно: последния път, когато си седял срещу човек, когото сега знаеш, че повече никога няма да видиш, последното докосване на нечия ръка, последния безгрижен смях заради нещо, изговорено на тайния език, който обвързва интимно двама души; всички последни пъти, финалността на които не сме способни да осъзнаем в онзи момент; последните пъти, които преживяваме потресени със зъкъснение.” (164, За загубата като травма, която понякога не можем да преодолеем цял живот, както се случва с Емили Дикинсън, изолирала се от света, но парадоксално останала важна част от него, достатъчно важна, за да я оценим днес)

Историите на тези велики жени и мъже трябва да бъдат четени и припомняни. Любовта на семейство Браунинг, отдадеността на науката в синхрон с хуманизма като отношение на Артър Едингтън, силата на Рейчъл Карсън да не се отказва пред непреодолими трудности, волята на Емили Дикинсън да твори и изживява творбите си посвоему – животът на тези хора е поезия, те са звездите, които светят в тъмнината на невежеството. То също присъства на страниците на „Фигури”, с него се борят и често биват побеждавани великите умове. От обвинението във вещерство към майката на Кеплер, през пасивното наблюдение на корабокрушението на Маргарет Фулър, до унизителните обиди на лична основа към Рейчъл Карсън, невежеството е постоянен враг на прогреса, както омразата на любовта. Но съществуването им един без друг е немислимо. Все пак, как бихме могли да оценим звездите без мрака?

Когато човек прочете „Фигури” (а аз вярвам, че всеки мислещ човек трябва да я прочете) започва да премисля вековни постулати и предразсъдъци, прави връзки, на които може би не е отделял внимание преди, намира нещо за себе си в историите на знаменателни личности. Но и осъзнава, че не всички сме точно „звезден прах”, някои са просто черни дупки.