сряда, 2 септември 2020 г.

Да си представим Вселената с Figuring

 

„От нас ще останат само безбрежни семена и звезден прах.”   


Книгата на Мария Попова „Фигури” (издателство „Колибри”, 2020, превод Паулина Мирчева) е завихряне първо в света на необикновени предшественици, а след това и навътре в личното и дъблоко усещане за принадлежност и единство. Тази цялост е закодирана още в първото половинстранично изречение – обединител на всеки детайл и фрагмент в необятните времена и пространства на Вселената. Ние всички сме звезден прах, отговаря авторката на първоначално зададения от нея реторичен въпрос как може да сме все още подвластни на разделението и на илюзията за другост. Но преди да стигне до своя отговор, тя се впуска в интересно изследване именно на тази другост.

Мария Попова не пише за обикновени хора. Вероятно тя вярва, че всеки и никой е необикновен, но „героите”, около които построява текста на „Фигури” са емблематични личности, посветили живота си на науката, литературата, изкуството или най-вече на синтеза от всички тях, защото и там разделението е неразумно и неестествено. Хората, надарени със способността да виждат „отвъд”,  прозират тази истина. Още от Питагор, през Галилей и Декарт,  през Йохан Кеплер, та чак до Ричард Файнман и Карл Сейгън, науката не съществува сама за себе си, нито може да бъде изолирана от живота. А изкуството е животът и животът е изкуство, свързано с науката, както и всички обитатели на земята и Вселената са свързани: „Прекарваме живота си в опити да определим къде свършваме ние и къде започва останалият свят” (12), пише Мария Попова, а след това разгръща звездната карта, заличаваща всякакви граници с общата си енергия, вплетена в срещи и раздели от различни етапи на времето и пространството, общото между които в крайна сметка е любовта - движещата сила на всеки истински прогрес и пълноценен живот.

На пръв поглед някой може да остане с погрешното впечатление, че това е женска книга: с любовта като движеща сила и знакови фигури като астронома Мария Мичъл, журналиста Маргарет Фулър, поета Емили Дикинсън, скулптора Хариет Хосмър, биолога Рейчъл Карсън, връзката с феминизма успява да се натрапи дори на стараещите се да бягат от стереотипи. Подобен ограничаващ прочит обаче е и крайно неразумен и необоснован, защото книгата не само започва с историята на Йохан Кеплер, но и надскача всякакви полови и класови ограничения в името на добре разказаната история на самия живот, за когото такив тип етикети не съществуват. А текстът е взривяващ съзнанието. Попова успява да съчетае академични познания за постиженията на всяка от своите „фигури” с човешкия им облик и негласната връзка между всички тях. Думите се преливат в образи, образите в лични истории, а те – в големия наратив на битието и съзнанието, на незначителното ни място в необятното пространство на Вселената. Текстът е едновременно информативен и ангажиращ вниманието, интересна сплав от биографии, почти научно изследване, но поднесено с блогърския стил на авторефлескията, което пък го прави по-близък до читателя. Говорейки за неочакваните обрати и трагичните събития в живота на героите си, Попова понякога взима думата и излага свои разсъждения за същността на човешките взаимоотношения, които всъщност правят книгата това, което е – неин прочит на тези истории: „Хората притежаваме вродена слепота за продължителността на живота – механизъм на човешката психика за оцеляване, задвижван от същото упорито несъгласие с преходността, което задвижва и мечтите ни за безсмъртие” (450, за Рейчъл Карсън и способността й да устои на коварната болест в името на любовта към Дороти и към делото на живота си, книгата Silent Spring)

„Но всеки, който е преживял загуба, ще разпознае в нея основната баналност на оцеляването – носим се без посока в морето, неспособни да пуснем котва, после лека полека се задържаме на повърхността, вкопчили се в най-нестабилната спасителна лодка или в сал, сглобен от каквито дъски и въжета сме успели да намерим.” (за способността на „силните” мъже като Чарлз Дарвин, а и Ричард Файнман, да устоят на съкрушителна загуба – Дарвин на дъщеря, а Файнман – на съпруга. Техните истории са едни от най-разтърсващите в книгата.)

„Всяка нова любов само обогатява вече съществуващите, като разширява спектъра на сърцето” (198 за Маргарет Фулър, която през целия си живот търси любов, а когато я намира, се превръща в звезден прах.  Тя е една от ключовите фигури в книгата, а темата за любовта е особено тясно свързана с живота й:  „Трябва ли да се отчайваме или да се радваме на факта, че дори най-голямата любов продължава само „известно време”? Времевите скали са гъвкави, свиват се и се разширяват според  дълбочината и големината на всяка любов, но те винаги имат край – като книгите, като живота, като самата Вселена. Триумфът на любовта е в смелостта и в почтеността, с които обитаваме трансцендентната преходност, обвързваща двама души за времето, в което те са свързани, преди да поемат отново самостоятелно по пътя си, със същата смелост и почтеност. /179/”)

„Едно от най-големите предателства спрямо илюзията ни за постоянство, един от най-острите кинжали на загубата, е когато впоследствие – твърде късно – осъзнаваме, че сме преживели нещо за последно: последния път, когато си седял срещу човек, когото сега знаеш, че повече никога няма да видиш, последното докосване на нечия ръка, последния безгрижен смях заради нещо, изговорено на тайния език, който обвързва интимно двама души; всички последни пъти, финалността на които не сме способни да осъзнаем в онзи момент; последните пъти, които преживяваме потресени със зъкъснение.” (164, За загубата като травма, която понякога не можем да преодолеем цял живот, както се случва с Емили Дикинсън, изолирала се от света, но парадоксално останала важна част от него, достатъчно важна, за да я оценим днес)

Историите на тези велики жени и мъже трябва да бъдат четени и припомняни. Любовта на семейство Браунинг, отдадеността на науката в синхрон с хуманизма като отношение на Артър Едингтън, силата на Рейчъл Карсън да не се отказва пред непреодолими трудности, волята на Емили Дикинсън да твори и изживява творбите си посвоему – животът на тези хора е поезия, те са звездите, които светят в тъмнината на невежеството. То също присъства на страниците на „Фигури”, с него се борят и често биват побеждавани великите умове. От обвинението във вещерство към майката на Кеплер, през пасивното наблюдение на корабокрушението на Маргарет Фулър, до унизителните обиди на лична основа към Рейчъл Карсън, невежеството е постоянен враг на прогреса, както омразата на любовта. Но съществуването им един без друг е немислимо. Все пак, как бихме могли да оценим звездите без мрака?

Когато човек прочете „Фигури” (а аз вярвам, че всеки мислещ човек трябва да я прочете) започва да премисля вековни постулати и предразсъдъци, прави връзки, на които може би не е отделял внимание преди, намира нещо за себе си в историите на знаменателни личности. Но и осъзнава, че не всички сме точно „звезден прах”, някои са просто черни дупки. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар