събота, 23 декември 2017 г.

За фините прахови частици и мъглата над нашето поколение



"Но ако все пак един ден успеех да напиша книга, знаех, че ще бъде иронична книга. Такава, която през цялото време кара читателя да се чуди дали трябва да я вземе насериозно, или да се посмее." (67)

Не знам дали "тоя се подиграва с мен" (67), но знам, че винаги с удоволствие чета Ангел Игов, защото в моята представа той олицетворява всичко стойностно, което най-много липсва на съвременната ни литература (и култура): съчетание от талант, академична ерудиция, младост, достатъчна доза упоритост и чувство за самоирония, че да продължава да твори и работи в "идиличната" атмосфера на родната ни действителност.Тези качества откривам и в третия му роман "Фини прахови частици" (ИК "Жанет 45",2017), който с неподражаем стил казва много, без да многословничи.

Заглавието може да бъде тълкувано и като метафора за обреченото съществуване на хората - прашинки в света, чиито живот е потискан от още по-дребни фини прахови частици - проблемите, на които всички робуваме. Разбира се, това е история на градското пространство, в което замърсяването на въздуха е съществен проблем, породен от струпването на хора, автомобили и къщи на едно място, в което буквално се задушаваш от миризмите на тълпата, но си сам в нея. Отчуждението на градския човек не е новост, но епиграфите в началото на романа сякаш ни подготвят именно за сблъсъка с неговия абсурд. Цитатите от September 1, 1939 на W.H.Auden, "Голямата земя" на Георги Рупчев и My Struggle на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор (за чието съществуване признавам, че разбрах покрай този цитат) говорят за самотата, изолацията от глобалните проблеми, стремежът към някакво уединение, но и тъгата за отиващите си от нас. С други думи, романът показва упоритото самозалъгване на едно поколение (моето, а и авторовото), белязано първо от замърсяването (чернобилския дъжд на 1 май 1986 г), а след това от заминаването:

"Още нямам за себе си отговор на въпроса защо останах в България, докато всякакви хора около мен я напускаха с омерзение. Именно с омерзение, защото българите отдавна вече не бягат от бедност или от липса на възможности; просто не издържат повече. Спасяват се от простотията. Има един период, тъкмо преди да свикнеш, когато всичко става нетърпимо. И ако тогава нещо те побутне в друга посока, си тръгваш. Ако не - оставаш. Свикваш. Даже влизаш в парламента." (190)

Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:

"Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)

Градът е свързан със своите хора, а София като столица на България е обречена да бъде и столица на абсурда. Дори само в едно изречение от романа можем да усетим иронията (с почти трагически измерения), абсурда, болката от безнадеждността на масовата интелектуална безпомощност и гротесковия ефект на криворазбраната цивилизация:
"Продължих да слизам надолу по хълма, пресякох кръстовището при метростанцията, назована в пристъп на историческо овчедушие "Европейски съюз", все едно тук влакът те откарва право в сърцето на Европейския съюз: излизаш с ескалатора и отвън те приветства тълпа костюмирани еврочиновници, лично Жан-Клод Юнкер ще ти стисне ръката, щом си слязъл на тая благословена метростанция, където мирисът на европейската идея се носи още по-силно от аромата на банички и кифли с мармалад, каквито приготвят в подлеза, за да заситят евроглада на населението, лично Мартин Шулц ги приготвя, навлякъл бяла престилка,която страшно му отива на запотеното лице, на брадата и благодушната плешивина."(60)

Разминаването между реалност и очаквания е колосално и поражда нестихващата ирония, която неминуемо бележи личността на всеки малко по-разсъждаващ представител на споменатото поколение "чернобилчета"(...) но в моето поколение Чернобил се превърна в мит, способен да обясни всичко." (121) Протагонистът черпи от нея с пълни шепи и щедро я хвърля в лицето на читателя, където тя се наслоява като софийската ни мръсна мъгла и се превръща в жлъчна сатира.
Замърсяването на умовете е най-подходящият декор за българската политичесща сцена, а борбата срещу машинациите й е рискована и обречена на провал. Но въпреки това финалът е оптимистичен: героят е "прецакал" лошите и върви уверено към хоризонта на залеза в очакване на нови предизвикателства, с които да се захване. А аз си мисля как иронията и умението да не се взимаш насериозно са спасителният пояс за нашето поколение, отказващо да се задуши докрай от мръсотията на фините прахови частици и слузестото безхаберие на дебелокожите безочливи политици.

неделя, 17 декември 2017 г.

Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.