неделя, 13 ноември 2016 г.

„Музей на невинността“ –пътеводител или каталог на една любов



Стилът на Орхан Памук не позволява той да остане неразпознат, но в някои случаи тази невъзможност за анонимност носи със себе си клишета и предубеждения. В „Музей на невинността“ обаче той се изявява не само като виртуоз на словото, но и като психолог и познавач на човешката душа. Ако перифразирам цитат от романа "няма човешко сърце, което да не може да бъде спечелено и крепост, която да не може да бъде превзета с търпение и смирение"(561), мога да кажа, че по същия начин "с търпение и смирение" Памук си проправи път към моето читателско сърце. "Музей на невинността" е едновременно изповед , пътеводител и каталог на една любов, която от самото си начало е осъдена на невъзможност. Творецът представя тази любов пред читателя по един нетрадиционен начин - като силна, разтърсваща емоция, напластявана във времето, вещите и цялото същество на разказвача. Тази вечна тема придобива нова трактовка и поради спецификата на културно-етническата обстановка и сложността на семейните отношения, които дори през последната четвърт на 20. век трудно признават волята на индивида във въпросите, свързани с продължаването на рода. Повикът на сърцето влиза в конфликт с общоприетата представа за морални устои, но това позволява на разказвача обстойно да обговори позицията си и да аргументира своя избор, на който остава верен до самия край.
            Езикът на Памук е богат и красив до степен на лиричност. Той не просто разказва, а рисува душевни състояния чрез словото. Физическата болка става осезаема за читателя, също както и несекващото страдание, обземащо живота на Кемал в продължение на една година след раздялата му с Фюсун. Тези епизоди са особено драматични, защото от една страна разкриват външните ограничения, които не позволяват на младия мъж да бъде щастлив, но всъщност показват и психологическата бариера на ограниченост, която той трябва да премине. Това е болезнена метаморфоза на съзнанието, през която Кемал преминава, за да израсне духовно и да успее да съхрани любовта, която преобръща живота му.
         Условно разделям романа на три части, в които едновременно дочувам отзвука на други три мои любими творби, които обаче са интерпретирани през културните специфики на истанбулското общество в периода 1975-2007 година. Животът на Кемал преди Фюсун сякаш ни показва картини от "Великият Гетсби": новобогаташите си основават свое младежко общество, в което всеки се стреми да се представи европеизиран и модерен като постоянно се организират партита и се демонстрира определен вид интелектуално превъзходство (което в последствие е не само безпочвено, но дори комично в споменатите мюсюлмански културни реалии). Страдащият след раздялата с Фюсун Кемал извиква в съзнанието ми образа на друг велик литературен страдалец : Морис Бендрикс от "Краят на аферата". Колкото и да се опитвам да стоя настрана от религията и в двете творби, кармичната обреченост я има и в двете любовни истории, които дори приключват по сходен начин. Третият роман, с който не мога да не направя паралел е "Любов по време на холера". Той ни помага да проумеем същността на очакването и ролята му за идеализирането на любовта и опазването й от принизяването до баналност. Памуковият Кемал наистина успява да премине през лъскавия живот на Джей Гетсби, гневът на Морис Бендрикс и несломимостта и търпението на Флорентино Ариса. Той обаче запазва и специфичната за Памук склонност към анализ на битието и времето. В романа е отделено доста място на времето като конструкт на битието, както и на вещите и ролята им в музея. Опредметяването на любовта и своеобразното й хронологично подреждане в музей намират своето обяснение в стремежа на Кемал да съхрани спомена за своята любима и тяхната история. Твърдението на Аристотел, че времето е линеарен отрязък от мигове се превръща в кредо за протагониста и той до края на живота си се стреми да се завръща към точно определени мигове, които е запомнил. Това му дава възможност и да формулира забележителното първо изречение на романа: "Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел", а в последствие и да поясни: „Впрочем, в момента на изживяването му никой не съзнава, че тъкмо този е най-щастливият миг в живота му“ (89). Възможността за осъзнаването се появява със спомена, а завръщането към него е опит за повторното му изживяване. Изкуството на литературата всъщност не само прави възможно повторното изживяване, но както и вещите в музея дава възможност на повече хора да се докоснат до спомена, до любовта, до човешкото.
Тъй като повествованието се води в първо лице (от Кемал, а в последната глава и от Орхан Памук, който обича да се появява в книгите си), представената гледна точка към описаните събития и емоционални терзания е мъжката. Женските гласове са сподавени и типизирани до схематични роли на майка, съпруга или мръсница. Дори привидно европеизирана жена като Сибел не може да се опълчи на общоприетото мнение. Най-големият страх на родителите е дъщеря им да не „свърши“ като злополучна изоставена от мъжа героиня. Образът на жената в романа от една страна е такъв, какъвто се очаква в едно мюсюлманско общество: силно потиснат. От друга страна обаче всяка една от героините носи своята непокорност и се опитва да се бори със статуквото.  Онези от тях, които истински се опълчват на неправдата обаче, биват безжалостно изолирани, осъждани и одумвани дори на погребението си (Белкъс – „проститутката утешителка“).
Романът повдига въпросите за духовната самота сред общество от фалш и за най-интимните копнежи на сърцето, които не се подчиняват на норми и договорки.
Тази книга ме накара да погледна на Памук по различен начин и да оценя майсторството му на творец и разказвач.
Съществуването на „Музей на невинността“ уплътнява още повече историяна на Кемал и Фюсун, както и на всички, които някога са изживявали истински разтърсващата любов, която искат да помнят.
 https://www.youtube.com/watch?v=Kk9VBYfYHMM