понеделник, 23 юли 2018 г.

За провинциалния живот, стереотипите и брака в "Мидълмарч"

Когато говорим за викториански роман обикновено визираме социалната проблематика у Дикенс или саркастичната ирония на Такъри. „Мидълмарч“ (ИК „Колибри“, 2012) на Джордж Елиът обаче ни показва как една жена може да сложи тези двама колоси на английската литература в малкия си джоб. Романът рисува „всеобхванта картина на своето време“ и „вероятно никой друг викториански писател не е бил толкова високоерудиран, за да предприеме подобна грандиозна задача и да представи такава бурна епоха в цялата й многопластовост“ по думите на преводача проф. Весела Кацарова (на която българският читател дължи огромна благодарност за повече от прекрасния превод на този близо 900 страничен роман).
„Мидълмарч“ с подзаглавие A Study of Provincial Life стои далеч от големия град, но това само допринася за по-близкия поглед към героите – жители на измислено градче в Средна Англия, вълнуващи се от настъпващите политически и социални реформи (1829 - 1832).
Вероятно най-впечатляващото в тази книга е умението на Елиът да „съживява“ своите персонажи и да ги показва пред читателите в цялата пъстрота на техните характери и взаимоотношения. Общността моделира поведението на индивида и играе решаваща роля за неговото място в живота, затова общественото мнение е катализатор на различни събития в романа. Въпреки това обаче героите успяват да съхранят своята ярка индивидуалност, а текстът е ангажиращо и приятно четиво именно поради своята балансираност. В този роман за провинциалния живот има всичко: наболели политически, социални и философски питания, полъх на настъпващата модерност сред традиционния английски консерватизъм и, разбира се, отражението на всичко това върху живота на обикновения човек. Отношенията между повечето герои се определят от техните политически пристрастия – тори и виги, т.е. бъдещи консерватори и либерали, те се придържат към възгледите си понякога по-сляпо, отколкото е необходимо. Разбира се, има и изключения като Артър Брук, който често мени мнението си и отстъпва от позицията си, но не е ли така и в реалния живот?
„Мидълмарч“ обаче не е политически роман, нито път е точно роман за брака, въпреки че темата е сериозно застъпена още в началото на творбата. Главната героиня Доротия Брук иска да се омъжи за интелигентен човек, с помощта на когото да превъзмогне собственото си усещане за невежество. Тя гради недостижим идеал за съпруг, затова в последствие е разочарована от избора си. Този проблем обаче срещат и доста други герои в романа, тъй като те не общуват помежду си, не разговарят, и това е заявено от автора: „Колкото и бегло да е било земното съприкосновение между Данте и Беатриче или между Петрарка и Лаура, времето променя съотношението между съставките и в по-късните епохи се предпочита да има по-малко сонети и повече разговори“. Половите стереотипи от периода карат мъжете да живеят с представата, че жената е създадена да им се подчинява, възхищава и служи, докато за жената съпругът трябва да бъде нескончаем източник на доходи. Такива доброволно приети ограничения възпрепятстват някои герои да постигнат щастие и хармония в брака. Например младият доктор Лидгейт и съпругата му Розамонд пристъпват към съвместен живот без да имат ни най-малка представа един за друг, като вместо това са заслепявани от нереални очаквания и предположения. В крайна сметка действията им водят до горчиво разочарование и за двамата. В противовес на техния прибързан брак е връзката между Мери и Фред, които се познават от деца и успяват да превъзмогнат себе си в стремежа си един към друг.
Семейните отношения също са важна част от панорамата на романа. Те са базирани на взаимно уважение, породено от морален дълг, но също така и на финансова зависимост. В благородните семейства бракът не е въпрос на личен избор и прогонването от семейството на дъщеря, която е решила да се омъжи за неодобрен кандидат, не е рядкост, защото „Една жена, колкото и да е благородна, трябва да се примири с живота, който съпругът й предлага“. Такъв е случаят с бабата на Уил Ладислоу – Джулия. В същото време обаче виждаме как мъжете могат да имат извънбрачни синове и дори да решат да им завещаят цялото си състояние, без правдивостта на подобно действие да се поставя под съмнение (Федърстоун и Джошуа Риг). Всъщност половите и класови стереотипи са така фино осмивани и разобличавани като несъвместим с модерния начин на живот архаизъм, че не можем още веднъж да не се прехласнем пред майсторското перо на Елиът. В допълнение на всички други негови достойнства „Мидълмарч“ е един остроумно забавен роман, в който се усеща и автоирония, и незлоблив смях над предразсъдъците и ограниченията на обществото: „В Мидълмарч живуркаха много тъпи хора, чиито мисловен кантар можеше да тегли само стока на едро.“ – Неслучващата се комуникация между арендатори и господари е представена посредством несполучливата среща между Артър Брук и негов подчинен, чиито син е хванат да бракониерства в земите му. За разлика от него мистър Калеб Гарт успява не само да намери общ език със селяните, които искат да попречат на строежа на железницата, но и да ги убеди да променят намеренията си, тъй като „Човек трябва добре да се възползва от ума си, доколкото го има“.
За „Мидълмарч“, безспорно едно от най-стойностните произведения на английската литература, никога не може да бъде казано или написано достатъчно и това е още един плюс на този епохален роман. За необременения с литературна история читател обаче това е една прекрасна книга, четенето и препрочитането на която носи огромно удоволствие.

вторник, 10 юли 2018 г.

Сексуалността като себезаявяване в "Делтата на Венера"


Във време на постоянно усъвършенстващи се визуални изкуства и технологии еротичната литература се асоциира единствено с посредствени романи и още по-посредствените им екранизации. Само преди по-малко от столетие обаче е било съвсем различно: ако някои дръзновени мъже са си позволявали да пишат в този жанр, то за жените темата за сексуалността е била абсолютно табу, в случай че не желаят да се окажат със съсипана репутация. Премълчаването и прикриването са двете отличителни особености на благоприличното женско отношение към интимността в продължение на столетия.
През 30-те и 40-те години на XX век на фона на грандиозните и ужасяващи събития по време и около Втората световна война светът се променя и по силата на обстоятелствата или историческите закономерности жените започват да излизат извън установените рамки и граници. Една от тези жени е Анаис Нин – писателка, родена във Франция през 1903 г, която напълно преобръща всякакви представи за ролята на жената като творец, както и за връзката между пола и създаването на текстове. Тя не се свени да говори и пише по "забранени" теми и да навлиза в пространства, маркирани като мъжка територия, в които не е желана женска интерпретация. Езикът й е дързък, стилът й става разпознаваем, а присъствието й на литературната сцена не може да остане незабелязано.
Нин започва да пише в ранна възраст, като първата й издадена книга е изследване върху Д.Х. Лорънс. Нейните дневници, издадени в 6 тома и водени почти през целия й живот, са едно от най-забележителните произведения в мемоаристиката от периода. В тях тя описва не само факти от своя живот, но и разсъждава върху мястото на жената в света, нейното светоусещане, сексуалността, интимността и отношенията между хората. Нин не вярва в универсалността – за нея всеки човек има своята индивидуална история, която чака да бъде разказана или споделена. Тя прави това в сборника с разкази озаглавен „Делтата на Венера“ (Сиела, 2017), който е събитие за времето си (писан е през 40-те години на XX век). Книгата е плод на добре обмислено впускане в еротичната страна на литературата, която до този момент не е овладявана от жена и вероятно този факт е една от причините за интереса на авторката към нея.
Петнадесетте еротични разказа, озаглавени с имената на своите протагонисти, скандализират с образност и сетивност. Героите им се преплитат, понякога се срещат, друг път се разминават, но оставят усещането за себе си чрез своята натрапчива сексуалност. Различните хора са представени чрез нееднозначните си сексуални потребности – толкова разнообразни, колкото са и човешките характери. В този фикционален свят не съществуват табута – границите между приемливо, отблъскващо, отвратително и престъпно се прекрачват за секунди, провокирайки неизменно естетическо въздействие върху читателя. Не е задължително усещането да бъде наслада – погнусата също е търсен ефект, балансиращ цялостното въздействие подобно на болката при удоволствието. Очевидно за да бъде еротичността балансирана порнографските елементи се редуват с поезия, докато думите не започнат да влияят на сетивата.
Анаис Нин прави опит да изследва женската сексуалност, но към писането на тези разкази я тласват двама мъже – тогавашният й любовник Хенри Милър и мистериозен „колекционер“, който има нестихваща потребност от еротична литература. Условието е да се пише директно, без заобикалки, без излишества, без поезия, което според Нин убива литературността в тези писания, но въпреки това тя се съгласява да ги създава. Дори ангажира още хора в този налудничав проект. Парадоксалното е, че в крайна сметка „Хомосексуалистите пишеха тъй, сякаш бяха жени. Стеснителните описваха оргии. Фригидните – влудяващи кулминации. Най-лирично настроените се впускаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии. Бяхме обсебени от чудесните истории, които не можехме да разкажем. Представяхме си онзи старец, докато работихме, и го ненавиждахме, защото не ни позволяваше да слеем секса с чувствата и сексуалността с емоцията“ (10)
– всеки един от хората, които я „снабдяват“ с истории се опитва да избяга от стереотипа за себе си чрез някакъв фикционален антипод. Бягството от поезията и любовта обаче не може да бъде реализирано до край, защото те се усещат в целия сборник. Потребността от тях е не по-слаба от нуждата от сексуално задоволяване, както пише и самата авторка. Барона от "Унгарецът авантюрист" е сексуално ненаситен, но се влюбва в танцьорка, която успява да го заплени със сексуалността си. Общите сексуални отклонения стават причина за брака и на Мануел от едноименния разказ със случайно срещната във влака бивша проститутка. Матилд и Мариан търсят истинската любов, която ги отвежда към неподозирани изживявания по пътя към себеоткриването и дори осъзнаването на женската им сексуалност. Същото може да се каже и за Елена и Бижу, които уж са много различни, но всъщност се доближават една до друга чрез своята женственост. В сборника не липсват и комични моменти ("Жената с воал"), истории за ревност ("Пръстенът"), фригидност ("Лилит"), некрофилия и инцест ("Пиер"), педофилия ("Пансионът"), но и красиви изживявания като тези между Мария и брата на Ивлин от разказа "Майорка", който наистина превръща еротиката в поезия, както Хенри Милър се изразява.
„Делтата на Венера“ днес няма да ни скандализира, но е интересно как продължава да влияе със сексуалния си заряд. Героите от страниците на сборника са хората, с които всеки ден се срещаме, вероятно без да си даваме сметка за това. Прочитът на тези истории дава възможност за една по-различна интерпретация на скритите и потискани желания. Те влизат в конфликт с представите за морал, но и разрушават табута. И въпреки архаичната нотка на сексуална революция, която се усеща в сборника, той има какво да предложи и на съвременния читател.

сряда, 4 юли 2018 г.

Повтарящите се трагедии на човечеството ("Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

„Решавам, че това е знак – тази книга. Неочакван подарък. Затова я чета така, като че ли пресявам злато.“ (269)

Въпреки че тези думи на главната героиня са адресирани към знаменитата Толстоева творба “Ана Каренина“, аз ги заемам, за да илюстрирам финалното си впечатление от романа на Лора Маквей „Под бадемовото дърво“ (ИК „Кръгозор“, 2017). На пръв поглед тийн книжка със симпатична корица, която само бегло загатва с какво ще се срещне читателят, този роман първо ме шокира, дори разочарова, след това ми заговори с една по-различна от заложената интертекстуалност (романът на Толстой е просто книга тук, мрачната разходка по перона не ми е достатъчна за връзка между текстовете, но за сметка на това „Под бадемовото дърво“ отлично кореспондира с „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими), а накрая сякаш ме впечатли с юношеската вяра в доброто и в силата на писателското въображение, способно да изгражда светове като антипод на онези, които реалността безмилостно руши.
Анотацията на корицата обещава „роман за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата“, но това е прекалено обобщено твърдение. Всъщност романът е за загубата на семейството, неговата липса и силата на връзката между хората, които го съставят, непозволяваща на спомените да избледнеят, нито на надеждите да угаснат.
Разказът се води в първо лице от 15-годишната Самара, която пътува с транссибирския експрес и използва времето на това пътешествие, за да запише на хартия историята на своето голямо авганистанско семейство. Разказът преминава в ретроспекция и момичето се връща в спомените си, изливайки ги по белите листове на своите тетрадки (писането като терапия за преодоляване травмата от мигранстството не е нова тема в литературата и мемоаристиката – Ева Хофман, Азар Нафизи и т.н, но у Маквей това е изцяло художествен похват, което през цялото време се усеща в начина на говорене, според мен). Историята, започната като приятна семейна идилия в жълтата къща с бадемовото дърво, се превръща в кошмар, когато Съветстият съюз се оттегля от страната и тя започва да бъде разкъсване от граждански войни, доминирани от безскрупулните и жестоки талибани. Подобно на мнозина в този период (90-те години на XX в) семейството на Самара е принудено да търси начин за оцеляване. Нищо обаче не може да ги спаси от зверствата, на които предстои да станат свидетели, нито от трагедиите, които ще ги сполетят. Маквей взима едно семейство и описва нещастието му, но за разлика от Толстой тя не се стреми да покаже уникалността на тази трагедия, а по-скоро представя най-често случващото се, превръщащото се в норма за тези хора, които продължават да бягат и да бъдат преследвани и в наши дни.
Една от най-разтърсващите сцени в романа е когато талибаните нареждат млада вдовица да бъде убита с камъни. Описанитето на тази чудовищна жестокост, в която по един или друг начин участва цялата общност, впечатлява едновременно с натуралистичност, но и със силен емоционалин заряд, към който читателят не може да остана безучастен.

Премеждията, през които преминава Самара са многобройни и до известна степен съпоставими с тези на Рахима от „Перлата, която се освободи от черупката си“ (Както споменах, откривам доста сходства между тези две книги, което за мен показва и общото в трагедиите на авганистанците. Дали всяко семейство може да е различно в нещастието си, когато това нещастие е държавна политика десетилетия наред?). Трудностите обаче успяват да превърнат уплашеното момиче в смела жена, която няма намерение да се предаде лесно. В „Бележки на автора“ Маквей набляга на желанието си да създаде творба за хората, които въпреки чудовищността на преживените си лични трагедии успяват да продължат напред. Това всъщност е и основното послание на нейната книга, която може да бъде четена като вдъхновяваща история за силата на човешкия дух, но и като хроника на една предизвестена трагедия, която се задълбочава с времето, взима все повече жертви и няма изгледи да свърши скоро.