събота, 31 декември 2016 г.

Четене за четенето или как литературата обединява светове

Обичам книги, които ме карат да се завръщам към други книги. Така усещам пълноценно магията на литературата. В този смисъл, за мен метафикцията е един от най-интересните жанрове, въпреки критиките, че е лишена от въображение. Когато четеш „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ (изд. "Сиела", 2016) обаче, определено се нуждаеш от нещо повече от въображение: трябва да станеш способен да проявяваш една специфична литературна емпатия – да отвориш съзнанието си за различна интерпретация на почти всички, познато ти до момента. Литературата, разбира се, е в основата на този роман, но ако приемем, че нейната главна функция е да пренася хората в един фикционален свят, конструктите на този свят, неговата интерпретация, до голяма степен се формират от личния опит на читателя, неговите виждания и морални ценности, моделирани от реалността, в която този читател живее. Този парадокс на четенето и говоренето за литература определя и неразривната й връзка с всичко, което ни заобикаля и всъщност отговаря на въпроса защо изобщо тя ни е необходима. „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ разказва как шепа инакомислещи жени под ръководството на своята университетска преподавателка по английска литература Азар Нафизи се събират тайно, за да обсъждат „забранени“ текстове (класики) на „упадъчната“ западна култура в кроя на 80-те и първата половина на 90-те години в столицата на Ислямска република Иран. Във времена,в които всяко различие трябва да бъде осъдено на смърт, тази привидно несъвместима група с различни политически и религиозни убеждения е обединена от вярата си в силата на добрата литература. Именно възможността за многогласие при тълкуването е привлекателната страна на тези срещи, където всяка жена може четейки текста да прочете себе си, своя свят и мястото в него, към което се стреми, или от което се опитва да се откъсне. Разказът на творбата е ограничен в първо лице, ед.ч. и това му придава звучене на мемоар. Гласовете на студентките са чути през разсъжденията на тяхната преподавателка. Нейното писане обаче е и нейният вид терапия – също както прави Ева Хофман в своя мемоар-дисертация Lost in Translation („Изгубено при превода“), Нафизи се завръща към миналия си живот в родната си страна, където за разлика от Хофман обаче тя се е чувствала чужденка. Преподаването на литература на „шепа избрани студенти“(22) дава възможност на самата преподавателка да преосмисли собствените си виждания и да се опита да разбере избора, който някои от студентките й правят, без да ги съди. В романа умело се вплетени лекционните размишления на Нафизи върху четирима основни автори от конспекта по английска литература: Набоков, Фицджералд, Джеймс и Остин. Като човек, който е изучавал доста подробно и четиримата, ми беше много интересно да проследя тези теоретични размишления, както и реакциите на студентите към проблемите и повдигнатите въпроси, дори към героите. Хората, които изучават литература, вярват че тя говори на универсален език, но четенето на „Лолита“, „Покана за екзекуция“ или дори „Дейзи Милър“ в Ислямска република провокира вътрешна борба и полемики, каквито ние едва ли можем да си представим. Първоначалната реакция към различието е тотално отричане, породено от страха към него – „Способни сме да станем слепи цензори, за да наложим нашите виждания и желания над другите“(459). Литературата би трябвало да ни научи на обратното – да не съдим прибързано, без да сме се запознали както със съдържанието, така и с културно-историческата обстановка и философията на епохата, защото "Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен."(175) Защо препоръчвам романа? Защото успява да покаже не само връзката между литературата и живота, но и да повдигне завесата към политическата обстановка в Иран, която за мен е terra incognita. Основното достойнство на творбата обаче откривам в скрития призив за толерантност и в непримиримостта към потисничеството, които се усещат на всяка страница.

Amsterdam by Ian McEwan

Such a small novel with so many questions raised, Amsterdam is a metaphor of the incompatibility between the visible and the hidden, expressed through the wishful thinking of reasonability as a main feature of the Dutch capital. That is why the title becomes so meaningful after one has finished the book. However, as one of the characters wisely remarks at the end, ‘when it comes to being reasonable, they go over the top’ (177). Therefore, crossing the line between being reasonable and being absurd is the main theme in the novel, in my view. McEwan is a true knower of human subconsciousness, so he aptly lifts the curtain to show his characters’ public masks and private fears of their darkest secrets being exposed, their greed, unscrupulousness, narcissism and jealousy. This winner of The Man Booker Prize for 1998 is yet another proof of its author’s talent to delve deeply into the most unpleasant, repulsive (and thus avoided by some novelists) mechanisms of the human mind. The novel starts with one funeral and finishes with two. What happens between these main events is the unwinding of the hidden connection they have. At first it seems that love is the main force which drives all the male characters insane. The four of them have shared a common passion for the same woman for years. So, Molly Lane is probably the main character in the novel even though she is dead from the beginning. Her presence can be sensed in everyone’s thoughts, but she has also been some kind of an obsession for them. This mysterious woman prone to promiscuity becomes the bone of contention for her ex lovers after her dead. Such a simple statement, however, might be misleading. The four main characters claim to have loved Molly unconditionally, which is proven by their actions to be untrue. When we look at them closely we discover four self-absorbed people with a hidden desire to be the greatest. Garmony runs for Prime Minister, Vernon wants to be the best chief editor even if it means being immoral, Clive is entirely obsessed by his dream of eternal glory as the most meaningful composer of his time. But what about George? His madness is not exposed until the end but that doesn’t make it any lesser. He wants to be the only grieving husband of the dead Molly in order to have a proper memorial service for her. So he is the one to unleash the intrigues leading the other three to self-destruction. So, this is a novel of revenge far more than of love. Just like Amsterdam is the city where people go to have drugs and prostitutes far more than admire its reasonability and culture. Hypocrisy can be seen everywhere and no one is going to escape it. Double standards and two-faced morality are far worse than adultery. Unfortunately, our modern society cannot escape neither.

неделя, 11 декември 2016 г.

За новия стар "Тартюф" или колко е важно да бъдеш оригинален

Като литератор и учител по литература чета и преподавам драматически произведения с огромно удоволствие. Мога да допълня също така, че мисля за себе си като за почитател на театралното изкуство и сравнително редовен зрител в салоните. Обикновено не коментирам представления, защото все пак не съм театрал и нямам претенции за усета на финия познавач на това изкуство. Но след като прочетох "критическата рецензия" за новия спектакъл на Театъра на Българската армия "Тартюф" в популярно списание, не мога да не изразя абсолютното си несъгласие с изразеното там становище, че представлението е едва ли не скучно, защото липсват новаторски подходи към текста. Както пише проф. Хаджикосев "по творчески ръст и значение за културната история Молиер е съпоставим с Шекспир"(85,т 2).Това го прави и предпочитана мишена за упражнения на актьори и режисьори, опитващи се да покажат творческа оригиналност най-често за сметка на самото произведение. Когато режисьорът и сценографът успеят да намерят баланса между съвременност и Класицизъм, те незабавно трябва да бъдат оплюти, за да може простащини от типа на джемсешъни и миксове от някога велики произведения да бъдат възхвалявани като гениални. Но това не може да скрие факта,че кралят е гол, а свалянето на образци на драмата в калта не прави от всеки режисьор Станиславски. Комедията "Тартюф" всъщност е драма на измамата и заслепението. Нейната сложна сценична съдба започва още от самото й създаване в далечната 1664 г, когато Молиер, въпреки завидната си позиция на кралски комедиограф, не успява да се пребори за поставянето й на сцена. Истината е, че темата за лицемерния набожник не се нрави твърде много на кралския двор, където доста хора робуват на изобличените в комедията пороци. След петгодишна борба, заплахи към Молиер с анатема от църквата и унищожителна критика, "Тартюф" е поставен с огромен успех, а това от своя страна позволява издаването на комедията като текст за четене с цели два тиража. Казано накратко, композицията на комедията е изградена в съответствие с изискванията на Класицизма - образец за съвършенство и хармония в структурно отношение. Появата на г-жа Пернел в началото и в края маркира раздвижването в действието, завръзката и развръзката. Закъснялата поява на Тартюф в трето действие дава възможност за различни режисьорски тълкувания на образа. При К. Спасов това е морален и сдържан персонаж, който обаче компенсира видимата липса на тартюфовското чревоугодничество с една дълбоко притаена похот, чакаща да избухне. Лично на мен Радоев ми се струва прекалено привлекателен Тартюф, но това не може да бъде считано за слабост на комедията. Ако приемем, че творбата всъщност е центрирана около морален и дори социален казус като образец на т. нар. висока комедия, то акцентът е поставен върху драмата на Оргон неговото заслепение и проглеждане. В Армията точно този персонаж няма нужда от коментар, защото Ранков е име, известно дори на хора, които не ходят на театър, и майсторството му е неоспоримо. Ако трябва да се коментира "новаторството" на това представление, един хубав пример е Клеант на Виолинов, който изпълнява режисьорската трактовка на образа като по-женствен персонаж по впечатляващ начин. Мариана също е интерпретирана като покорна и смирена чрез отлична актьорска игра. Тук е моментът отново да спомена, че режисьорът и актьорите откриват баланса между характерната за Класицизма театрална дикция с патетично произношение и препоръчваното от самия Молиер по-опростено говорене, близко до ежедневната реч. Когато гледаме театрални представление по Молиер, не бива да забравяме идеите на рационализма, които са силно обвързани с текстовете на великия комедиограф. Идеята, че разумът трябва да господства над действията на героите може не винаги да кореспондира с чувствената същност на театъра, но за сметка на това провокира зрителя към размисъл. Произведение, което се чете и играе повече от три века, няма как да бъде обезличено, защото основната му тема - лицемерието - звучи все така актуално и днес. А представлението в Театър Българска армия си заслужава зрителското внимание. Убедете се сами. http://www.tba.art.bg/%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%8E%D1%84___3678