сряда, 28 юни 2017 г.

„Царицата на нощта“ –литературен полет на крилете на музиката

"Проклятието не се състои в това, че не можем да избираме съдбата си."
Проклятието, проклятието, под което живеем всички ние, е именно в това, че можем. (618)


„Царицата на нощта“ (Издателство “Еднорог“, 2017) на американския автор Алекзандър Чи е дефинирана от самия него като „книга за „Вълшебната флейта“ – операта, в която се появява едноименната героиня, обявила се в подкрепа на любовта, дори когато тя влиза в противоречие с разума. Още Платон вижда великото изкуство като досег до боговете, който отнема разума и развива усещането за красота, характерно за добрите творци. Подобно божествено докосване е възприемано по-скоро като проклятие, отколкото като благословия. По този начин разсъждава и майката на главната героиня, която е убедена, че над невръстната й дъщеря тегне проклятие или е обладана от зъл дух, отнемащ нейната добродетел в замяна на божествено красивия глас, с който я дарява. Тя обаче не подозира, че привидно слабата й дъщеря притежава още един дар – тя е и актриса, която слива живота и творчеството си по такъв невероятен начин, че успява да го превърне в произведение на изкуството.
Анонимното момиче от дивата американска пустош остава непознато до края на романа именно благодарение на честата смяна на своите самоличности, или героините, в които се превъплъщава. Нейното истинско име не е разкрито на читателя, тъй като след смъртта на семейството й тя приема името на своя мъртва роднина, чиито надгробен камък зърва случайно – Лилиет Берн. Приемайки името на мъртво момиче тя търси ново начало за себе си, но и до известна степен предопределя по-нататъшната си съдба. Лилиет е вариант на Лилит – непокорната първа жена на Адам, която така и не се научава да му се подчинява и затова е прогонена от Рая и превърната в демон. По същия начин Лилиет отказва да се подчини на привидните предопределености на съдбата и всячески се бори срещу нея като намира начин да „покълне“, дори когато земята под краката й се разтваря, за да я погълне (както я съветва гадателката в края на романа). Нейната способност да оцелява и да се възражда от пепелта още повече митологизира образа й на фатална жена, а божественият й глас кара всеки, който я чуе, да опрощава греховете й.
Голяма част от художествения текст е свързан неразривно с оперното изкуство също като живота на главната героиня. Художественото слово на литературата се свързва с обладаващата магия на музиката и заблестява с пищността на изисканите тоалети в салоните на най-префинаните аристократи и най-добрите оперни сцени. Но за да стигне до тях, главната героиния Лилиет Берн трябва да премина през различни изпитания, които не спират да вълнуват читателя и да го потапят в свят, обединяващ фикционалност, историзъм и преди всичко – опера. Тази необичайно вълнуваща героиня е протагонист на творба, която едновременно следва тенденциите в съвременното писане, синкретично сливащо изкуствата, но говори със собствен стил и различим глас. Романът е интересна сплав, колаж от романс, пикаресков роман, исторически роман, дори историографска метафикция, в която героинята едновременно пише романа на своя живот по време на последните си пътувания, където описва как самата тя е станала героиня в друг роман, а паралелно с това определя целия си живот като опера, в която участва под различни имена. Предсказанието, че ще се върне там, от където е започнала, се сбъдва, но не за да я постави в безконечното завъртане на цикличното безвремие, в което е обречена да изживява някакво периодично наказание. Тъкмо обратното. Тя се завръща, за да покаже, че се е помирила със себе си и е осъзнала страха от проклятието, с което цял живот се е борила, като безсмислен.
Проклятието(на дарбата, на половата неравнопоставеност, на епохата, в която аристократизмът замира, дори на любовта) е един от основните мотиви в романа. Лилиет бяга от него, опитва се да го измами, крие се под различни имена и в надпреварата си с него попада първо в цирк, след това във вертеп, в манастир и дори в императорския дворец. Повествованието се води в първо лице и това ни дава възможност да съпреживеем емоциите на героинята. Доста смело решение от страна на автора е да говори от името на жена, но въпреки недотам женските описания на сексуалните сцени, към края на романа говоренето му придобива достатъчно автентичен маниер за женско светоусещане. Любовта привидно се изплъзва на тази нетрадиционна героиня, но всъщност постоянно присъства в живота й и дори само мисълта за нея я кара да не спира да мачтае за дългоочакваното щастие. Тя обаче е "царицата на нощта" - владее мъжките сърца и техните тайни, а дързостта й да не се вписва никъде я изолира в отделен свят, който самата тя моделира.
Присъствието на реални личности(в тази интенционално нереална история) като императорското семейство, семейство Верди, Тургенев, Полин Виардо-Гарсия, дори Жорж Санд представя историческата епоха по-достоверно и говори за мащабно предварително проучване, довело и до дългогодишното писане на романа. Резултатът обаче си заслужава чакането. Романът е толкова богат откъм език, образи, характеристики на различни социални прослойки и препратки към литературни и музикални произведения, че дори когато изглежда претрупан като някоя от безбройните рокли на главната героиня, продължава да привлича внимание към себе си. Връзката между литература и музика съществува откакто ги има и двете изкуства: "всъщност операта е нова дреха на стари трагедии" (494), а романът на Алекзандър Чи ни я припомня по очарователен начин.

неделя, 25 юни 2017 г.

Романите от поредицата "Дъщерята на палача" - исторически трилър за изолацията от обществото като свобода на мислене

17. век в малкото баварско градче Шонгау протича както може да се очаква: Просвещението е все още неслучило се, хората вече близо три десетилетия се възстановяват от опустошителната Тридесетгодишна война, хигиената и медицината са на изключително ниско ниво, за което допринасят суеверията и клерикалните догми; властта е в ръцете на градския съветник, а шепа патриции взимат решения за съдбата на всички останали. Правосъдието е еквивалентно на заповед от градския съвет, който не се колебае да осъжда невинни хора, стига това да му осигури зрелище за тълпата. Невежеството все още е повсеместно, а налаганите социални и икономически ограничения не спомагат това да се промени.
Положени в обрисуваната историческа епоха, романите от поредицата „Дъщерята на палача“ ни отвеждат в дома на Якоб Куизъл – изпълнител на закона, който напълно преобръща традиционната представа за екзекутор. Низвергнат от общността поради професията си, Куизъл всъщност е много по-интелигентен, съобразителен и устойчив от повечето свои съвременници. Освен убиец на осъдените, той е и лечител, чиито познания за човешката анатомия и лечебното действие на билките му носят гнева на местния фелдшер Бонифации Фонвизер. Куизъл е изключително неконвенционална и противоречива фигура. Обречен да бъде „без чест“ заради практикуваната от него професия, той възпитава голямата си дъщеря Магдалена модерно и дори прекалено прогресивно за времето си. Учи я да чете и й предава собствените си знания за билките и лечителството. Нейният образ е също толкова нетипичен и изключителен, колкото този на баща й. Но и тя като него е „без чест“ и изолирана от обществото. Всички се страхуват от дъщерята на палача, защото вярват, че тя е в съюз с Дявола. Отношението към нея обаче прави този женски образ достоен за заглавие на цяла поредица от романи.
Авторът Оливер Пьоч, който наскоро гостува в България по покана на издателство „Хермес“, споделя, че родът Куизъл всъщност е фамилията на негови предшественици, легендите за които са се запазили в рода му и са станали основа на романите му. Всяка от книгите започва с посвещение: „Дъщерята на палача“ - на предците, „Черният монах“ – на бабата и майката /матриарсите на рода/, „Кралят на просяците“ – на жена му Катрин /“защото само силна жена може да понесе един Куизъл“/. След посвещенията има епиграф и пролог, които поставят началото на поредната криминална загадка и същевременно ни потапят в атмосферата на епохата. В края на романите се съдържа „Пътеводител“, който дава допълнителна информация за описваните в романа места и как да стигнем до тях в наши дни.
Автентичното представяне на 17. век, неговите хора и проблеми, от гледната точка на по-низшите обществени слоеве е едно от най-значителните постижения на тази поредица. Работниците, войниците, саладжиите, кожодерите, дори просяците имат своя глас в романите. Битът на героите е изобразен без завоалираности, а описанията на мръсотията и невежеството не са спестени. Хората са суеверни, вярват в съществуването на вещици и отричат по-прогресивните идеи, които ги плашат. В първата част акушерката Марта Щехлин е подложена на мъчения, за да признае, че е вещица. Разбираме, че в Шонгау няколко десетилетия преди времето на разказа /1659г./ над 60 жени са били изгорени на клада по обвинения във вещерство.Това е реален исторически факт, също както Тридесетгодишната война и чумната епидемия. Тайното общество на францискански монаси и наследството на рицарите тамплиери са основни теми във втората част. Във всички романи присъства и лудостта, вродена или предизвикана от билки или болести, които не се лекуват. В тъмните времена на невежеството и страха познанието може да бъде много опасно, ако е овладяно от злонамерени хора , както става ясно и в третата част, когато над цял град е надвиснала тайна заплаха. Всъщност именно третата книга наистина ме спечели както със сюжет, така и с образи на героите.
Ролята на палача като лечител е дори по-съществена от тази на екзекутор. Разликата между лекарство и отрова е в дозировката и той отлично знае това. Куизъл не се ограничава с изпълняването на задачите си като палач, а изучава човешката анатомия и притежава книги, които дори завършилите университет лекари не са чели. Това кара сина на местния фелдшер да предпочита да бъде ученик на палача вместо на собствения си баща. Искрата, която пламва между него и красивата дъщеря на Куизъл Магдалена само допълнително утежнява положението и на двамата, тъй като обществото не би разрешило брачен съюз между тях. Те трябва да намерят начин да преодолеят множество препятствия, които ги сближават още повече в течение на романите. Читателят пък се потапя все по-дълбоко в атмосферата на Шонгау от втората половина на 17.век.
Поредицата романи „Дъщерята на палача“е увлекателно четиво, което хвърля нова светлина върху утвърдения в мисленето образ на палача, но и преобръща представата за жените от онова време чрез образа на Магдалена . Любопитството на читателя постоянно е задържано от трилър елементите в този исторически роман. Пьоч пише за културни, исторически и географски реалии, които е опознавал чрез проучвания и семейни предания, а това му помага да постигне по-автентично представяне на героите си и техните премеждия. След колебливото начало с първата книга, дочитайки третата вече мога да кажа, че поредицата има всички качества да бъде назована като един от най-завладяващите съвременни исторически трилъри.