понеделник, 6 септември 2021 г.

"В пукнатините на канона" откриваме премълчаваното

 „В пукнатините на канона“ (Жанет 45“, 2021) е новата книга на Георги Господинов, за която много предстои да се говори. Първото, което трябва да се отбележи, е нейното по-различно съдържание – не е художествена литература, а по-скоро критическо-философски есета върху творци, творби и проблеми, които стоят някак в маргиналното, в „пукнатините“ на официалния литературен канон. Тоест,  те са промъкналите се в уж непристъпната за тях територия, които си стоят в нея, но упорито биват пренебрегвани по различни причини. 


От извънканоничното стихотворение на Ботев "Ней", през проекциите на теменужената тема и неконвенционалния Яворов, до фигурата на Кирил Кръстев, превърнал се в стожер на европеизирането на българската литературна мисъл, Господинов ни пренася през епохи, мотиви, исторически обстоятелства и теми на крилата на живия си писателски език. Впечатляващ е начинът, по който той успява да обгледа българската действителност от двадесети век, като я съпоставя и анализира с и чрез логиката на причинно-следствените връзки между битието, времето и особения ни балкански манталитет: „ако си в синхрон със света, рискуваш да си в тежка асинхрония спрямо българското“ (75). Статията за Кирил Кръстев „Един така дискретен анархист“ елегантно повдига завесата, незнайно защо все още спусната, над може би най-модерно мислещия културтрегер, раждал се някога в България. Дали причината не е в провинциалното му местоположение, оставило го встрани от вълненията на столичната културна бохема? Неслучайно едно от подзаглавията на книгата е „Провинции“ – изолираното пространство, в което оставаш маргинален, но и независим. Със същите въпроси се занимава и друг ямболски писател – Христо Карастоянов, който посвещава на този период и тази част на България трилогията си със заглавие "Кукувича прежда".

 Но къде е мястото на литературата и каква е ролята на твореца, когато държавата се тресе от гражданска война? Отговор намирам в есето-статия „Самотата Вапцаров“. Георги Господинов е писал докторат за Вапцаров и навлиза дълбоко в творческата същност на личността у него. Предизвикателство е да се захванеш с Вапцаров, но, вероятно тъй като и самият Господинов често се озовава между хвалата и хулата в публичната мълва, той успява да даде най-прост и логичен отговор на всички полемики и разногласия по въпроса какво е искал поетът. Да бъде признат като поет. „Това е толкоз просто и логично“, че чак болезнено очевидно. В канона обаче все още е пукнатина: „признанието му като поет идва в хладния жанр на свидетелските показания“ (90) Двата единствени въпроса, които отправя към свидетелката Багряна, избрана от самия него като национален и личен авторитет, звучат така: „Стиховете ми имат ли художествена стойност и патриотична насоченост?“ и „Представляват ли принос в българската поезия?“ (…) Това са питания на поета Вапцаров, не на комуниста, не на революционера, не на конспиратора, не дори на човека, когото чака червеят. И това питане е едновременно толкова драматично, човешко и самотно, като самотата на онзи, който вика в последния си час „Защо ме изоставяш ...“. Едно от най-трагичните питания в българската литература.“ (93)


Хрониката на тъгата в българската литература заема съществено място в книгата, защото е знакова характеристика на писаното ни слово. Не можем да избягаме от нея, не се и опитваме. Сякаш ни радва да насищаме всичко с горест и печал, с безнадеждност и усещане за обреченост. Хората по нашите земи говорят само когато ще се оплакват, иначе предпочитат да мълчат. Може би в следващата книга Георги Господинов ще се отклони и към суеверието като една от причините за това мълчание, но тук е изведена друга теза – за анаративността на социализма, разяснена по-подробно във втората част на книгата.

Там литературата отстъпва на социологията и психологията на българина. Тезата, че епохата на българския социализъм е анаративна, защото самият строй е предварително планиран и следователно асъбитиен е подкрепена от любопитни примери както от литературата, така и от ежедневието. Статията "Свенливите дефицити. Еротичните разказ като медицина и физкултура" е толкова актуална и днес, че точно след като я прочетох станах свидетел как повече от десет души излязоха възмутени от страхотно театрално представление, защото в него се говореше директно, без евфемизми, за сексуалността на човека. И тази тема сама по себе си е за докторски труд, но в книгата е поднесена изключително увлекателно. Темата за историческите личности (повечето от които литератори), изобразени върху банкнотите и за лексиконите като бунт на децата срещу ограниченията в свободата на мислене във времето на социализма са не по-малко привлекателни за читателя. Моята любима статия-есе обаче е последната: „Литература и емпатия“. Тя така красиво систематизира ползите от четенето на художествена литература, че най-безсрамно смятам да я цитирам, когато неизменно ми се налага да доказвам кои са те.

 Вълшебно пише и разказва Господинов, удоволствие е и да се чете, и да се слуша. За втора поредна година имах щастието да съм на премиера на негова книга в рамките на Празници на изкуствата „Аполония“ и със сигурност мога да кажа, че неговите премиери, където и да са, се превръщат в литератуно събитие на годината с истинска тълпа от хора и опашки за автографи.
А „В пукнатините на канона“ е книга-мост между времената и поколенията, фокусирана върху отказаното и липсите от преди, които ни влияят сега.
Мнозина ще преоткрият и преосмислят спомените си, други ще погледнат с нови очи на утвърдени автори и теми, трети ще поставят под въпрос приноса на пукнатините, но всеки ще намери текст, който да го увлече в размисъл. И който да може сам да допълни. 

събота, 4 септември 2021 г.

"Септември" като апология на анархизма в "Т като Ташкент"

 „Т като Ташкент" ("Жанет 45", 2021) всъщност е „Една и съща нощ“ 28 години по-късно и започва „в една напълно случайна сряда през оня напрегнат и тревожен месец март на хиляда деветстотин петдесет и трета, скоро след смъртта на Сталин и три-четири дни подир женския празник“ (10) .


 Романът продължава да разплита нишката на основните въпроси в двете предходни книги – как анархистът Георги Шейтанов участва в българския културен живот от 1923-25 г и какво се случва с Гео Милев. По линията на тези разсъждения в произведението основно място е отделено на самата поема „Септември“, която, въпреки че от поне 20 години се изучава в училище като емблематично произведение на експресионизма у нас, все още с лека ръка се дискредитира от широката общественост като комунистическа, заради тежката пропаганда, на която е жертва в продължение на 40 години. Читателската рецепция на тази поема е тема за дисертационен труд. Въпреки присъствието ѝ в конспекта за ДЗИ много хора не са я чели, още повече не са я разбрали, някои директно са я етикетирали и изобщо отказват да се занимават с нея, а тя сама по себе си изисква онова „интелектуално усилие“, за което Милев говори в статиите си – причини, поради които точно тя е ужасът на зрелостниците. А на мен ми е една от любимите, заедно с целия ѝ „случай“, затова много се радвам, че Христо Карастоянов написа този роман. Дано накара някого да препрочете поемата и да я преосмисли.

Този път повествованието не е дневник на Карастоянов, а имаме изведен протагонист и разказвач: „героят бил журналист и му викали журналиста“, а по-късно научаваме и името му - Любомир Попов. През очите на този персонаж читателят се впуска в пътуване до столицата на Узбекистан Ташкент, където е изпратен от редакцията си с всичките условности на смутното комунистическо време да разследва откъде е пристигналата по-рано при тях бележка, гласяща „Не търсите където трябва. Трябва да се копае на поляната зад склад номер 2 „Илиенци“. Поздрави, Николай“ (15) През 1953 година основна задача е изясняването на безследните изчезвания по време на т.нар. „бял терор“, но съставянето на обвинения и завеждането на дела се оказва изключително трудно начинание, защото много от замесените в тези събития се оказват висши партийни членове, които не бива да се пипат. Поредният парадокс на шизофренния обществен строй. Сюжетите, предлагани от живота, са много по-абсурдни от всяка фикция.

Журналистът обаче е начетен, интелигентен и преди всичко мотивиран да се впусне в приключение, каквото и в детективски роман не е чел. Пътувайки към Узбекистан той разсъждава върху живота, историята и преди всичко литературата, за да достигне до скандалното за своето време на терор и пропаганда умозаключение: „Септемврийското въстание може да е било повод, подтик за написването на поемата – това нямам намерение да го оспорвам. Но ако го нямаше Септемврийското въстание, поемата пак щеше да бъде написана.“ (126) и да продължи с констатацията „Септември“ е апология на анархизма!“.  Начинът, по който този журналист мисли, дава на информирания читател предчувствие какво му предстои накрая. Но преди края има интересни срещи и разговори, неочакван обрат, изненадващи разкрития и много разсъждения, подтикващи към размисъл.

„Т като Ташкент“ също като „Септември“ изисква полагане на интелектуално усилие от читателя, защото историческите събития и връзката им с литературните такива трябва да бъде осмислена на базата на предварително познаване. Ако ли не,  има вероятност да се случи същото като с поемата. Това обаче не променя факта, че романът е зверски добър. За мен дори е най-добрият роман на автора до сега.

сряда, 1 септември 2021 г.

"Защото времето лети. И страхотно завива в нощта" - "Кукувича прежда" на Христо Карастоянов

Книгата „Кукувича прежда" ("Жанет 45", 2020) е интересна не само със своето съдържание, но и с историята на написването, издаването и преиздаването си. Самият автор отбелязва, че в този си вид тя е „подарък“ за неговия юбилей, а изживяването да редактира своето тридесет и няколко годишно Аз е особено вълнуваща среща с версия на себе си. Според мен обаче той не се е променил чак толкова за има –няма 40 години: в този ранен роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хроникьорският разказ, преизказното наклонение и смутното време и настроения на 20-те години на 20-ти век, начело с анархизма и лудите глави на непокорните.


Повествованието е водено едновременно с мисериозността и ненадеждните преизказни форми на легендата, случайно дочута и преповторена, но и с библейското утвърждение „Тъй било“, повтаряно многократно, сякаш за да убеди читателя, че точно това наистина се е случило по описания начин, дори и разказвачът да не е бил пряк свидетел. Просто няма как да е иначе. Този маниер на писане продължава и в „Една и съща нощ“, и в „Животът няма втора половина“, придавайки на разказвачеството характерната магическо-мистична нотка.

Героите са темерути и чудаци, еснафи и анархисти, съдържатели на локали, милиционери, разбойници, влюбени и разлюбени – цялата палитра от човешки типове и нрави на времето си.  Ако трябва да определя главни герои и теми на всяка една от трите части, бих казала, че в „Перпетуум мобиле“ темата е потискането на личното щастие в името на нещо по-грандиозно – разрушаването на стария свят, към който странникът Пройко Манкьов така и не се приобщава; в „Кукувича прежда“ героинята е доктор Анка Пеева, около която се увива кукувичата прежда на реалността, за да я изсмуче и унищожи, а в третата част – „Сбъркана хроника“ Коста Хаджиставракиев се захваща с невъзможната мисия да пази реда в хаоса, което му коства всичко.

Общото между персонажите е местообитанието им – градчето К, което е преименувано на Ю, защото К е „турското име“. Почти с очарованието на Макондо (да, от „100 години самота“, маркесовско ми става като чета тази книга на някакво ниво, не мога да избягам от това усещане), провинционалното градче побира в себе си историите и болките на толкова много хора, че само по себе си се превръща в хроникьор на техните съдби, които пък са част от него. Симбиоза или кукувича прежда (паразитно растение, „пълзящият ужас на растенията“) - вероятно някаква зловеща комбинация от двете.

 Животът не просто лети с времето, което „завива страхотно в нощта“, но и често прави хората заложници на статуквото, даже на Стокхолмския синдром, преди изобщо той да е дефиниран и те въобще да го осъзнават. Кукувичата прежда обгръща всички, тя ще завладее света. Логично е, че разрушаването му може да ни избави от нея. Затова и анархистите са толкова интересни герои. В другите два романа, които споменах преди малко, Гешев разсъждава над идеологията на анархистите, за да стигне до извода, че те нямат такава и за тях няма нищо свято и неприкосновено. Това усещане ги прави всемогъщи, прави ги привлекателни герои на роман. Трябва ли да са исторически достоверни?

Въпросът за историята и отразяването ѝ в романите е тема за безкрайна дискусия, но конкретно в тази книга Христо Карастоянов прави нещо много впечатляващо – с чувство за самоирония добавя бележки под линия, в които от името на историка наивист обяснява какви източници е ползвал, за да се информира за засегнато историческо събитие или личност. И не се свени да признава консултациите си с уикипедия. Даже и диалог с редактора си води в тези бележки, придавайки особен колорит на цялото произведение и припомняйки, че писането на романи също е занаят, а историческата достоверност не е самоцел, дори обратното – може да бъде модифицирана в името на художествеността. Романът е художествено произведение, което изисква интелектуално усилие. Докато читателят полага това „усилие“ с „Кукувича прежда“ обаче много ще се забавлява, защото този роман в три книги те разсмива, разплаква и провокира към дълбоки размисли едновременно.

понеделник, 30 август 2021 г.

„Потъването на Созопол“ и може ли да изплуваш от дъното


Последна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пустите улици на Созопол в този социално странен час. Ще ми се да видя крайморското градче по различен начин, но вместо това успявам да го чуя благодарение на Storytel и страхотното им попълнение романа „Потъването на Созопол“, написан през далечната вече 2007 г от Ина Вълчанова и превърнат във филм през 2014. 

Гласът на Константин Динчев се слива с протагониста Чаво, който тръгва от София към Созопол и излива душата си чрез преплетени ретроспекции, но винаги въртящи се около древния морски град, неразривно свързан с целия му живот. Созопол, градът на спасението или на паданието? Град, който след толкова години вече не е за гледане, защото се е превърнал в друга версия на себе си, но за сметка на това все още може да бъде усетен, да бъде припомнен чрез мислено ревизиране на средствата за пътуване
(с корабчето, с автобуса, с влака, с такси, с кола, но „сега няма кола и пристига с автобус“) и радостта от акостирането в „онзи Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли между рояците от мухи, потопени в миризмата от фабрика „Славянка“, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света, непоносима до пълен възторг, миризмата на детството, най-добре запомнената миризма от детството“. 

Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение – изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой.


Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживява спомените, най-ярък от които е този за любовта. 

Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченце, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива“ и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едно време“: „Едно време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Без особености“, а сега пише: „без особености за възрастта“.  Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще.


Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъването на Созопол“ всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото – смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията.


В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна:  „От терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.“


Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско.


четвъртък, 26 август 2021 г.

"Празната пещера" - измислената история е добра само като литература

 Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните“ народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера“ („Жанет 45“, 2016).


 „Нашето минало е нашето бъдеще“ – фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици“, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен“ път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „има ред“  и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „Дом на щастието“. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашето минало е нашето бъдеще“ – археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа – пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат – смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.

В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици“ още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията“ и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие – нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая – дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт – след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.

„Празната пещера“ на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ.

неделя, 22 август 2021 г.

"Опашката" на всяка лъжа или уроборосът като символ на безкрайността и на живота

 „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – лайтмотивът на романа "Опашката" от Захари Карабашлиев (издателство "Сиела", 2021), който подобно на „Хавра“ (писан с работно заглавие „Свобода“) се занимава с мястото на свободата в човешкия живот, същността ѝкато философска и нравствена категория и жертвите, които си струват заради нея.

Свободата е, когато спреш да се страхуваш. Това обаче, както отбелязва и самият разказвач, е половината от епитафията на Казандзакис „Не чакам нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“. Следователно, свободата задължително ли е смърт, или само класическото разбиране за българската свобода е обвързано с край на живота? Много философско стана и много объркано. А и романът не може да даде еднозначен отговор на този въпрос, неговата задача е да провокира размисъл. Успешно го прави.

Действието се развива в един антиутопичен, но и доста реалистичен в контекста на днешните събития свят – „няколко години след Втората пандемия“, когато вече са измрели старите и болните, но по-страшното е, че е наложена цензура на всички медии и това ги е превърнало в слуги на властимащите. Машинациите в политическия живот на този свят са дори още по-чудовищни от ежедневните познати нам теории на конспирацията. Неустойчивата опозиция в лицето на безлични, но агресивни фигури (протестиращите, наречени „Маските“) е последният щрих от мрачната картина на постпандемична България, в която главният герой и разказвач се опитва някак да о-целее, т.е. в моята интерпретация, да стане пак цял, тъй като са му се заредили много липси – на вдъхновение, на нормална работа, на пълноценен културен живот, на перспектива за живот изобщо...
Аз обаче започнах от опашката към главата в унисон с книгата, а главата, или началото, е любовта. Експозицията на романа е невинна любовна среща, а финалът - по мое мнение закъснял, но трогателен любовен жест – нова среща. Любовта в „Опашката“ не може да се мери с тази в „18 % сиво“, както и бунтарските жестове са ми несравними с "Хавра". В този роман обаче има някакво иронично усещане за уют в целия абсурд на битието. Създава го Невена, любимата на разказвача, която е Лаура и Маргарита, но и съвсем нов тип героиня, не просто обгрижваща любимия, но успяваща едновременно с това да се чувства добре със себе си и да отстоява правото си да бъде такава до последно. Намирам я за много интересен образ, бих прочела за нея повече, но наративът все пак е на Павел и я виждаме през неговите очи. Невена – нежно цвете, но и билка, която лекува. Павел – гонител на християните, който в последствие се присъединява към тях и дори става апостол. Героите отговарят на знаковите си имена и обратът във финала е показателен.
Ясно е, че и тук биографизмът заема ключово място, както и при останалите романи на автора, но ми се струва важно да отбележа чувството за автоирония. Карабашлиев никога не пропуска себе си във фините забележки за политиките на връзкарщина и непрофесионализъм в киното, театъра, журналистиката, литературата, обществения живот. Разказвачът не сочи с пръст, не морализаторства излишно, а просто влиза във филма. Което ме подсеща, че и тук има един екшън елемент – ръкопашен бой, изблик на неукротим гняв и кръв (стил Тарантино или вече стил Карабашлиев), всъщност доста кръв, която идва след изблици на свеж хумор. Семейните сцени и студентските спомени могат и да разплачат, но тук разсмиват читателя. И някак си пак успява този роман да забърка взривоопасната смес от желанието да го оставиш и потребността да го препрочетеш.
„Опашката“ е различен роман и същевременно с това е книга за потребностите на времето си. Ние в момента живеем това време, липсва ми темпоралната дистанция, даваща възможност за анализ, за преосмисляне. От друга страна, именно пророческият стил на антиутопията придава по-различния "вкус" на този роман. Интересно ми е и как е адаптиран като театрално представление, което се надявам някога да дойде и в София.

събота, 21 август 2021 г.

За умението да бъдеш "зодия Феникс"

 

„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.


Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.

Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.

От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:

„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)  


Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?

„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)

За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.

петък, 13 август 2021 г.

"Записки от Шато Лакрот" или как се летува с цялата рода в един замък

 Мария Касимова-Моасе е от онези разказвачи, които могат да те преведат през целия емоционален спектър само с няколко изречения. Преди близо три години дълбоко ме докосна, дори разплака, със семейната си история, оформена като нейния първи роман  "Балканска рапсодия", а това лято ме разсмива с втория – „Записки от Шато Лакрот“. На пръв поглед двете четива са в напълно различна тоналност, но нишката, която ги свързва, е вече оформящата се пред мен като характерна за Касимова-Моасе тема – ролята на семейството: най-висша ценност, заради която си струва да преживееш и изтърпиш всичко. 


„Записки от Шато Лакрот“ е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български – родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук).

Различното в реализирането на тази книга е нейното създаване – тя първо се появява като аудиосериал в платформата Storytel (където е четена от колоритната Богдана Трифонова) и едва по-късно е отпечатана на хартия в издание с красива корица на Дона Дякова от ИК „Колибри“. Трудно ми е да преценя дали предпочитам да я слушам, или да я чета, но със сигурност е подходяща да си я пуснете, докато пътувате към морето – зарежда с усмивки и приятни емоции, а комедийните ситуации започват от първата страница. Чуждото и своето комично се комбинират и допълват като името на главната героиня – Калина, по баща Гъндева, по мъж дьо Лакрот. Тази героиня-медиатор не само фигуративно носи балканските особености на характера и манталитета си, тя буквално пренася балканския свят в западноевропейския, и то в аристократичен френски двор, поне на пръв поглед.

Заглавието също е комбинация – руският жанр „записки“, неотменно свързван с възрожденския патос на Захари Стоянов у нас и мястото на действие – стар замък, използван като лятна резиденция на фамилия Лакрот, член на която по линия на брака си с французина Дидие се оказва нашата героиня. Не е тайна, че персонажите са вдъхновени от образите на самата Касимова и нейния френски съпруг Стефан, но, както сподели на софийската си премиера самата авторка, историите съдържат не повече от 10% достоверност, (защото ако каже повече, ще засегне семейството). На премиерата разбархме и какво всъщност означава „лакрот“ – „лайно“: шега на мосю С. Моасе, който предложил това име на майтап, без да подозира, че жена му толкова ще го хареса. Названието обаче също се превръща в символ – контраст между външност и същност, претенция и на моменти гротескна действителност.


Впечатляващо е умението на авторката да борави с междукултурните стереотипи фино, забавно и същевременно много уместно. Така например още в първата глава виждаме как типично по български тя тръгва за летуване във Франция с огромен багаж, мъжа си, разбира се, две кучета и една котка в маломерен фиат, заради което  влиза в пререкание с граничния полицай. За френския съпруг подобен род комуникация е необясним и недопустим, а съгласието да „въртят бизнес с чушкопеци“ с бюстителя на реда го довежда почти до нервна криза. Няма обаче препятствие, което българската, че при това и шопска, жена да не може да преодолее. Истинските уроци по дипломация обаче ѝ се налага да преживее именно във Франция при аристократичното семейство на своя съпруг, с което ѝ предстои за първи път да се срещне .Там се завихря такъв водовъртеж от емоции и абсурдно комични ситуации, че смехът е единственият изход.

„Записки от шато Лакрот“ е моята находка това лято. Препоръчвам я на всички, достатъчно широкоскроени, че да не робуват на стереотипи и да умеят да се надсмеят на себе си. Има го байганьовското, типично за балканския ни манталитет, но и сковаността на французите не е пропусната, дори испанци са замесени в междукултурния обмен на семейна лудост, която позволява на героите от различни страни да заговорят на един и същи език. Но най-вече, има я обичта, която успява да скрепи дори най-откачените семейства и да ги задържи заедно. Тя успява да провокира толерантност дори там, където на пръв поглед е трудно. А Мария Касимова-Моасе ми е все по-любима и с нетърпение чакам „Аполония“, където освен още едно представяне на „Записки от Шато Лакрот“ ще гледам и моноспектакъла ѝ „Свободнопадащи истории“.

събота, 12 септември 2020 г.

"Майките" - книгата, която мнозина изживяват, без да прочетат

 

„Майките” е книга, която те „почва” още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо това тя те грабва и ужасява, и отвращава, и изцежда емоционално, интелектуално, психически. Бях я започвала и оставяла два пъти заради това, все ми се струваше, че не мога да понеса абсолютно реалния ужас на тази безумно откровена книга. Днес обаче я прочетох, за да я наредя сред любимите си романи. За някои книги просто трябва да пораснеш и то не на възраст, а на издръжливост. На травмоустойчивост, ако щете. Велика е Теодора Димова – и в този свой втори роман от 2005 г. показва какъв страхотен талант е. Онези, които хулят „Майките”, просто не са разбрали нищо от нея. А тя има какво да каже и формулира посланието с неповторим художествено-психологически маниер, с образност и сетивност, които могат да изкушават и отвращават, но не и да оставят читател безразличен. Защото въпреки че се случва в усамотение, четенето е диалог и разговорът ти с писателя се определя и от твоята собствена ерудиция на перцепцията. Най-вече от нея.

Романът е единство от седем фрагмента – разказите на седем деца за техните майки. Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян и Калина. Седемте изповеди са прекъсвани от въпроси на психолог, който упорито ги разпитва за сънищата им, свързани с жена на име Явора (Фройд и Юнг се срещат на страниците на този роман на много дълбоко ниво и предлагат широко поле на анализ, което аз пък свързвам с темата на един друг известен роман – „Тайната история” на Дона Тарт). Техните гласове се преплитат с разказите на майките, сливат се в общо ридание, пулсират в болката на непреодолените травми и създават полифония от версии на самосъжалението за пропиления живот. Иронично е как всички тези четиринадесетгодишни деца постоянно копнеят за какъвто и да е жизнеутвърждаващ жест, а собствените им майки отричат живота, съжаляват, че са ги създали и не се свенят открито да им го заявяват:

„Обичаш ли ме, мамо.

Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие.

А обичала ли си татко?

Не, разбира се, че не.

Тогава защо се ожени за него?

Всички се женеха. И аз трябваше да направя същото.”  (18)

„ (…) Калина отишла при майка си и се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето на дъщеря си: махай се! махай се! заради тебе стана всичко това! за да те родя!ти ми съсипа живота! ако не бях те родила, щях да бъде здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми отне здравето, върни ми ги!” (161)

Проблематичната връзка с майката лежи в основата на по-нататъшните житейски проблеми, а когато тя е изцяло деформирана, резултатите са катастрофални. Романът носи заглавие „Майките” заради предполагаемо по-главната роля, която жените имат във връзката с децата си, но и бащите са не по-добри. Те са или отсъстващи, или незаинтересовани, или направо пригласят на майчините стонове за пропиляната младост и безсмисления живот, за който детето им е виновно. От самото раждане на главните герои-деца им се вменява вина. Тя се превръща в непосилно бреме за крехките им плещи. И ако се обърнем към теорията на еволюцията, за да оцелееш в екстремни условия, ти се адаптираш – инстинкт, с който не можеш да се бориш. Децата мутират духовно, те оцеляват с цената на превръщането си в чудовища. Ролята на Явора в живота им и финалната сцена са ключови елементи от тази мутация. Опитът да бъде неутрализирано наслояваното с години зло се оказва неуспешен. Превърне ли се веднъж човекът в животно, нищо не може да сломи жестокостта му. Но това залегнало в основата зверство ражда и нечовешки добър роман.

В анализа си на „Майките”, който  като всеки истински, професионален и добър литературен анализ съдържа „спойлери”, затова няма да коментирам тук,  Димана Иванова синтезира и моите разсъждения върху ролята на произведението за масовия читател: „Всяка една млада жена е изправена пред избора дали да има дете или не и всяка една трябва да си зададе въпроса – заслужава ли си да има дете, ако то се превърне просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?” („За „Майките” на Теодора Димова, „Литературен вестник”, 2015) Ако повече хора си задаваха този въпрос, нямаше да има толкова болка от усещането, че си нежелан, непотребен, непълноценен.

Връзката между болката и перверзията също е засегната в романа, дори е основен мотив. Ранното сблъскване с тези две състояния лишава индивида от хуманност и го превръща в проводник, който „предава нататък” онова, което е видял и изпитал.  Жертвоприношението, което „спасителите” на такива хора правят, е лишено от смисъл. То не може да промени увреждането им. Затова съжалението, изпитвано от читателя към децата и майките им, се трансформира в ужас, а след това в потрес. Не е пропуснат и катарзисния момент,  Димова все пак е драматург и умее да докосва със словото си.

Бих дала този роман на всички да го прочетат, но малцина ще го сторят. Повечето вероятно ще го оставят с оправданието, че е прекалено „тежък”, „натуралистичен”, „зловещ”. Както написах в началото – за някои книги е нужно определено съзряване. Каквото всъщност е нужно и за майчинството.

четвъртък, 10 септември 2020 г.

"Анна и планината" - една семейна хроника на Прехода

„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония, мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология  правят актуална.


Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня – политолог, е съобразен с онази нужда, която би следвало да ни накара да потърсим причините за всички разриви, връхлетяли постсоциалистическия свят лавинообразно. Политологията и анализите й обаче не са по-широко разгърнати в романа, защото обикновеният човек, населяващ този свят, не търси обяснения, а очаква някой да му разреши проблемите, да му се скара и да му даде ясни нареждания как да живее, ако иска да бъде похвален. Нито Анна, нито разказвачът се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече родени и възпитани в комунизъм, т.е. адаптивността им е необратимо унищожена (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо.

Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Отношенията с роднините също са вид тоталитаризъм – бабата на Анна е генерал, на когото всички се подчиняват, не смеят да възразят, но тайно мразят, защото съсипва живота им. Дядо й е напълно обезличен и споменът за отсъствието му иронично отеква в мислите на баща й. Той пък е емоционално обременен от собствените си травми и не намира сили да се бори дори в името на децата си, с които повтаря грешките на своите родители. Леля й е привидно положителна фигура, но е не по-малко осакатена от баща й, а майка й Таня е емблематичен образ на потиснатата жена. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското  обаче никога няма да те остави намира.  То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна.

Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно присъства в заглавието:  Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е тази, която сама може да си даде. Тя се преражда в планината, преосмисля живота си и подобно на исихастите вижда светлината след мълчанието и вглъбяването в себе си. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, толкова дистанциран образ е.

Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една българска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои болезнено откровени и почти документално достоверни сцени от този роман.