"Записки от Шато Лакрот" или как се летува с цялата рода в един замък

 Мария Касимова-Моасе е от онези разказвачи, които могат да те преведат през целия емоционален спектър само с няколко изречения. Преди близо три години дълбоко ме докосна, дори разплака, със семейната си история, оформена като нейния първи роман  "Балканска рапсодия", а това лято ме разсмива с втория – „Записки от Шато Лакрот“. На пръв поглед двете четива са в напълно различна тоналност, но нишката, която ги свързва, е вече оформящата се пред мен като характерна за Касимова-Моасе тема – ролята на семейството: най-висша ценност, заради която си струва да преживееш и изтърпиш всичко. 

„Записки от Шато Лакрот“ е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български – родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук).

Различното в реализирането на тази книга е нейното създаване – тя първо се появява като аудиосериал в платформата Storytel (където е четена от колоритната Богдана Трифонова) и едва по-късно е отпечатана на хартия в издание с красива корица на Дона Дякова от ИК „Колибри“. Трудно ми е да преценя дали предпочитам да я слушам, или да я чета, но със сигурност е подходяща да си я пуснете, докато пътувате към морето – зарежда с усмивки и приятни емоции, а комедийните ситуации започват от първата страница. Чуждото и своето комично се комбинират и допълват като името на главната героиня – Калина, по баща Гъндева, по мъж дьо Лакрот. Тази героиня-медиатор не само фигуративно носи балканските особености на характера и манталитета си, тя буквално пренася балканския свят в западноевропейския, и то в аристократичен френски двор, поне на пръв поглед.

Заглавието също е комбинация – руският жанр „записки“, неотменно свързван с възрожденския патос на Захари Стоянов у нас и мястото на действие – стар замък, използван като лятна резиденция на фамилия Лакрот, член на която по линия на брака си с французина Дидие се оказва нашата героиня. Не е тайна, че персонажите са вдъхновени от образите на самата Касимова и нейния френски съпруг Стефан, но, както сподели на софийската си премиера самата авторка, историите съдържат не повече от 10% достоверност, (защото ако каже повече, ще засегне семейството). На премиерата разбархме и какво всъщност означава „лакрот“ – „лайно“: шега на мосю С. Моасе, който предложил това име на майтап, без да подозира, че жена му толкова ще го хареса. Названието обаче също се превръща в символ – контраст между външност и същност, претенция и на моменти гротескна действителност.

Впечатляващо е умението на авторката да борави с междукултурните стереотипи фино, забавно и същевременно много уместно. Така например още в първата глава виждаме как типично по български тя тръгва за летуване във Франция с огромен багаж, мъжа си, разбира се, две кучета и една котка в маломерен фиат, заради което  влиза в пререкание с граничния полицай. За френския съпруг подобен род комуникация е необясним и недопустим, а съгласието да „въртят бизнес с чушкопеци“ с бюстителя на реда го довежда почти до нервна криза. Няма обаче препятствие, което българската, че при това и шопска, жена да не може да преодолее. Истинските уроци по дипломация обаче ѝ се налага да преживее именно във Франция при аристократичното семейство на своя съпруг, с което ѝ предстои за първи път да се срещне .Там се завихря такъв водовъртеж от емоции и абсурдно комични ситуации, че смехът е единственият изход.

„Записки от шато Лакрот“ е моята находка това лято. Препоръчвам я на всички, достатъчно широкоскроени, че да не робуват на стереотипи и да умеят да се надсмеят на себе си. Има го байганьовското, типично за балканския ни манталитет, но и сковаността на французите не е пропусната, дори испанци са замесени в междукултурния обмен на семейна лудост, която позволява на героите от различни страни да заговорят на един и същи език. Но най-вече, има я обичта, която успява да скрепи дори най-откачените семейства и да ги задържи заедно. Тя успява да провокира толерантност дори там, където на пръв поглед е трудно. А Мария Касимова-Моасе ми е все по-любима и с нетърпение чакам „Аполония“, където освен още едно представяне на „Записки от Шато Лакрот“ ще гледам и моноспектакъла ѝ „Свободнопадащи истории“.

Женската орис в "Балканска рапсодия"

Нарекох тази книга не-роман заради шизофреничната смесица от две реалности – на изживяната действителност и на преживяната фантазия. Мария Касимова-Моасе

Така авторката на „Балканска рапсодия” (ИК „Колибри”, 2018) аргументира жанра на произведението си. Балканска ясно, но защо пък рапсодия? Ако се вгледаме в етимологията на самата дума, ще видим, че тя произлиза от гръцки и означава „съставяне на песен” . Песен ли е този не-роман и срещат и се в него различни настроения и тоналности, каквито според тълковния речник има в рапсодията? Книгата сама по себе си е музика за душата, но тоналността е минорна, поне в моя прочит. Мария Касимова-Моасе пише толкова пленително, че наративът едновременно гали нежно и удря жестоко по най-болното място – спомените, които както и историите са прекалено лични, защото: „Една история никога не се случва по един-единствен обективан начин” (185). А книгата на Мария заговаря със свой глас, връщайки се към онзи типично женски спомен, стаен дълбоко в кръвта, за който още Багряна споменава в „Потомка”, и ни кара да се връщаме назад в мислите си към предците, носили нашите гени (а вероятно и допринесли за нашата орис) преди ние да съществуваме.

Неслучайно именно кръвта на женското съзряване се появява още в първата картина на този роман. Първият етап от превръщането на Мириам в жена идва ненадейно, докато тя се опитва да бяга незабелязано. Бягство от предопределеностите на съдбата и кармичната обвързаност с родовите корени обаче е немислимо, а на девойката Мириам й предстои да го пороумее по възможно най-мъчителния начин. Романът е посветен на „неспокойната и артистична душа на моята баба Мария, фурнаджийката от Бургас”, но тя е само прототип на героинята. Мириам е „дяволска жена” още от дете и този парадокс е потвърден дори от майка й Теотица – олицетворение на патриархалния морал. Контрастът между двете е много силен, но същото важи за връзката между тях. И двете са осъдени да бъдат чужди сред свои, и двете трябва да преживеят страдание, което не може да се изрази с думи. Още една особеност на женското, изпъкваща на преден план в романа – способността да намериш в крехкото си тяло онази стоманена нишка, която да не ти позволи да се пречупиш под тежестта на непосилното бреме, налагано от постоянната болка и да оцеляваш, осъдена да погребваш онези, без които животът ти се превръща в жалко съществувание.
Мария Касимова,която всъщност е прототип на героинята „авторка на романа” (не бива да се отъждествяват, затова е предупреждението за шизоидност, което аз сложих в началото, а тя е пояснила накрая) разказва болката на всеки от персонажите през собствената му перспектива, а в допълнение на това сама разговаря с тях, за да успее да ги разбере (и може би да им прости)по-лесно. В тези разговори тя укорява и своята прабаба Теотица и баба си Мириам за отношението към децата им, но иска да чуе и тяхната история, да опита да ги разбере. Те обаче не желаят да се оправдават, позовават се на по-висши сили или на злощастно стечение на обстоятелствата, но и двете оставят усещането, че са безсилни да се борят срещу съдбата, въпрки че „дяволицата” Мириам се опитва до последно да остане вярна на себе си. Това нейно качество, която я прави перфектната героиня на този роман, до такава степен влудява майка й, че тя извършва непростимото: проклина собствената си дъщеря, защото не може да я обуздае.
Да станеш любима е вторият етап от превръщането в жена, а за Мириам любовта идва като сила за противопоставяне на всички конвенционални зависимости и установени порядки. Влюбвайки се в друговерец тя преминава граница, отвъд която няма да бъде добре приета, затова и двамата с Ахмед са обречени да живеят на междата , без реално да принадлежат на нито една религия, нито общност. В духа на съвременната склонност към мултикултурализъм и свобода на избора на партньор сцените на омраза към тази двойка в романа са потресаващи, а волята да понесат всичко, дори клетвата на Теотица – впечатляваща. Любовта и скръбта са двата основни мотива в този роман не-роман и са изобразени толкова дълбоко и достоверно, че са станали физически осезаеми.
Тъй като следвам формулировката на Блага Димитрова за това какво е да си жена (която според мен много пасва на героинята от това произведение), няма как да не спомена, че майчинството е сериозно застъпена тема, защото чрез него родът продължава напред, кръвта има къде да съхранява спомена, а гените (в случая неколкократно споменатата широка челюст)- да предизвикват сълзи от умиление и тъга.
Героите на романа обикалят Балканския полуостров в изграждане на историите и образите си, те са колоритни и незабравими, но въпреки че Ахмед и Хаалим също получават своята възможност да разказват, героините в този роман са жените. Той е толкова красиво женски със своите чувственост, образност и психологизъм, че няма как да не въздейства и на емоционално ниво. Езикът и стилът на авторката изключително много ми „влязоха под кожата” и се надявам след този дебютен роман, който е зреел в продължение на десетилетия, да не са налага да чакаме още толкова за следващ.