петък, 13 август 2021 г.

"Записки от Шато Лакрот" или как се летува с цялата рода в един замък

 Мария Касимова-Моасе е от онези разказвачи, които могат да те преведат през целия емоционален спектър само с няколко изречения. Преди близо три години дълбоко ме докосна, дори разплака, със семейната си история, оформена като нейния първи роман  "Балканска рапсодия", а това лято ме разсмива с втория – „Записки от Шато Лакрот“. На пръв поглед двете четива са в напълно различна тоналност, но нишката, която ги свързва, е вече оформящата се пред мен като характерна за Касимова-Моасе тема – ролята на семейството: най-висша ценност, заради която си струва да преживееш и изтърпиш всичко. 


„Записки от Шато Лакрот“ е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български – родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук).

Различното в реализирането на тази книга е нейното създаване – тя първо се появява като аудиосериал в платформата Storytel (където е четена от колоритната Богдана Трифонова) и едва по-късно е отпечатана на хартия в издание с красива корица на Дона Дякова от ИК „Колибри“. Трудно ми е да преценя дали предпочитам да я слушам, или да я чета, но със сигурност е подходяща да си я пуснете, докато пътувате към морето – зарежда с усмивки и приятни емоции, а комедийните ситуации започват от първата страница. Чуждото и своето комично се комбинират и допълват като името на главната героиня – Калина, по баща Гъндева, по мъж дьо Лакрот. Тази героиня-медиатор не само фигуративно носи балканските особености на характера и манталитета си, тя буквално пренася балканския свят в западноевропейския, и то в аристократичен френски двор, поне на пръв поглед.

Заглавието също е комбинация – руският жанр „записки“, неотменно свързван с възрожденския патос на Захари Стоянов у нас и мястото на действие – стар замък, използван като лятна резиденция на фамилия Лакрот, член на която по линия на брака си с французина Дидие се оказва нашата героиня. Не е тайна, че персонажите са вдъхновени от образите на самата Касимова и нейния френски съпруг Стефан, но, както сподели на софийската си премиера самата авторка, историите съдържат не повече от 10% достоверност, (защото ако каже повече, ще засегне семейството). На премиерата разбархме и какво всъщност означава „лакрот“ – „лайно“: шега на мосю С. Моасе, който предложил това име на майтап, без да подозира, че жена му толкова ще го хареса. Названието обаче също се превръща в символ – контраст между външност и същност, претенция и на моменти гротескна действителност.


Впечатляващо е умението на авторката да борави с междукултурните стереотипи фино, забавно и същевременно много уместно. Така например още в първата глава виждаме как типично по български тя тръгва за летуване във Франция с огромен багаж, мъжа си, разбира се, две кучета и една котка в маломерен фиат, заради което  влиза в пререкание с граничния полицай. За френския съпруг подобен род комуникация е необясним и недопустим, а съгласието да „въртят бизнес с чушкопеци“ с бюстителя на реда го довежда почти до нервна криза. Няма обаче препятствие, което българската, че при това и шопска, жена да не може да преодолее. Истинските уроци по дипломация обаче ѝ се налага да преживее именно във Франция при аристократичното семейство на своя съпруг, с което ѝ предстои за първи път да се срещне .Там се завихря такъв водовъртеж от емоции и абсурдно комични ситуации, че смехът е единственият изход.

„Записки от шато Лакрот“ е моята находка това лято. Препоръчвам я на всички, достатъчно широкоскроени, че да не робуват на стереотипи и да умеят да се надсмеят на себе си. Има го байганьовското, типично за балканския ни манталитет, но и сковаността на французите не е пропусната, дори испанци са замесени в междукултурния обмен на семейна лудост, която позволява на героите от различни страни да заговорят на един и същи език. Но най-вече, има я обичта, която успява да скрепи дори най-откачените семейства и да ги задържи заедно. Тя успява да провокира толерантност дори там, където на пръв поглед е трудно. А Мария Касимова-Моасе ми е все по-любима и с нетърпение чакам „Аполония“, където освен още едно представяне на „Записки от Шато Лакрот“ ще гледам и моноспектакъла ѝ „Свободнопадащи истории“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар