"Опашката" на всяка лъжа или уроборосът като символ на безкрайността и на живота

 „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – лайтмотивът на романа "Опашката" от Захари Карабашлиев (издателство "Сиела", 2021), който подобно на „Хавра“ (писан с работно заглавие „Свобода“) се занимава с мястото на свободата в човешкия живот, същността ѝкато философска и нравствена категория и жертвите, които си струват заради нея.

Свободата е, когато спреш да се страхуваш. Това обаче, както отбелязва и самият разказвач, е половината от епитафията на Казандзакис „Не чакам нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“. Следователно, свободата задължително ли е смърт, или само класическото разбиране за българската свобода е обвързано с край на живота? Много философско стана и много объркано. А и романът не може да даде еднозначен отговор на този въпрос, неговата задача е да провокира размисъл. Успешно го прави.

Действието се развива в един антиутопичен, но и доста реалистичен в контекста на днешните събития свят – „няколко години след Втората пандемия“, когато вече са измрели старите и болните, но по-страшното е, че е наложена цензура на всички медии и това ги е превърнало в слуги на властимащите. Машинациите в политическия живот на този свят са дори още по-чудовищни от ежедневните познати нам теории на конспирацията. Неустойчивата опозиция в лицето на безлични, но агресивни фигури (протестиращите, наречени „Маските“) е последният щрих от мрачната картина на постпандемична България, в която главният герой и разказвач се опитва някак да о-целее, т.е. в моята интерпретация, да стане пак цял, тъй като са му се заредили много липси – на вдъхновение, на нормална работа, на пълноценен културен живот, на перспектива за живот изобщо...
Аз обаче започнах от опашката към главата в унисон с книгата, а главата, или началото, е любовта. Експозицията на романа е невинна любовна среща, а финалът - по мое мнение закъснял, но трогателен любовен жест – нова среща. Любовта в „Опашката“ не може да се мери с тази в „18 % сиво“, както и бунтарските жестове са ми несравними с "Хавра". В този роман обаче има някакво иронично усещане за уют в целия абсурд на битието. Създава го Невена, любимата на разказвача, която е Лаура и Маргарита, но и съвсем нов тип героиня, не просто обгрижваща любимия, но успяваща едновременно с това да се чувства добре със себе си и да отстоява правото си да бъде такава до последно. Намирам я за много интересен образ, бих прочела за нея повече, но наративът все пак е на Павел и я виждаме през неговите очи. Невена – нежно цвете, но и билка, която лекува. Павел – гонител на християните, който в последствие се присъединява към тях и дори става апостол. Героите отговарят на знаковите си имена и обратът във финала е показателен.
Ясно е, че и тук биографизмът заема ключово място, както и при останалите романи на автора, но ми се струва важно да отбележа чувството за автоирония. Карабашлиев никога не пропуска себе си във фините забележки за политиките на връзкарщина и непрофесионализъм в киното, театъра, журналистиката, литературата, обществения живот. Разказвачът не сочи с пръст, не морализаторства излишно, а просто влиза във филма. Което ме подсеща, че и тук има един екшън елемент – ръкопашен бой, изблик на неукротим гняв и кръв (стил Тарантино или вече стил Карабашлиев), всъщност доста кръв, която идва след изблици на свеж хумор. Семейните сцени и студентските спомени могат и да разплачат, но тук разсмиват читателя. И някак си пак успява този роман да забърка взривоопасната смес от желанието да го оставиш и потребността да го препрочетеш.

„Опашката“ е различен роман и същевременно с това е книга за потребностите на времето си. Ние в момента живеем това време, липсва ми темпоралната дистанция, даваща възможност за анализ, за преосмисляне. От друга страна, именно пророческият стил на антиутопията придава по-различния "вкус" на този роман. Интересно ми е и как е адаптиран като театрално представление, което се надявам някога да дойде и в София.