събота, 29 юли 2017 г.

"Любовта не свършва със смъртта", защото Нощта е също слънце

Четенето на "Нощта е също слънце"(ИК "Жанет 45", 2017) за мен беше преди всичко съпреживяване. Няколко часа дишах и плаках с историята на Силвия и Асен, но осмислянето на романа продължи след като прелистих последната страница, а вероятно продължава и все още.
Божана Апостолова пише роман за любовта със сърцето си, затова той първо там "удря" читателя ( мен поне направо ме отнесе като емоционална стихия). С поетичния си език авторката обговаря същността на любовта по неподражаем начин. Макар да е роман, творбата е и поезия, разтърсващо проникваща в скритите кътчета на човешката ни същност и оголваща страха от самотата и неумението да се преборим с гордостта в името на любовта, за която всички копнеем. Още оксиморонът в заглавието ни насочва към подобни интерпретации, които в последствие се насищат със смисъл от текста.
Божана Апостолова каза на премиерата си във Варна, че "Нощта е също слънце" е замислен просто като един обикновен любовен роман, вдъхновен от личната мъка и загуба. За мен обаче творбата определено е необикновена и няма много общо с днешното разбиране за "любовен роман" (дали заради нетрайността на днешната любов, не зная). Ако започна с факта, че жената пише и преживява любовта по специфичен начин, ще се наложи да цитирам феминистки и теории, в които не ми се навлиза. Романът не заслужава да бъде "напъхан" в калъпа за недооценината жена-творец, защото ролята му изобщо не е такава. Това е роман за двама души, които се обичат до полуда, но не съумяват да останат заедно. Причината: изневерите на мъжа (Асен), поводът: заболяването на жената (Силвия). Някои читатели могат да стигнат само дотук в интерпретацията си. Човешките отношения обаче никога не са толкова прости и текстът с любовно -поетичен - философски език ни разказва точно това. Състоянието на Силвия буквално и преносно я "затваря" пред нейния съпруг (детайл, многозначително показан на корицата). По ирония на съдбата невъзможността да му даде всяка част от себе си става причина Силвия да не може да прости на Асен, че намира утеха другаде.
Непримиримостта и нежеланието да даде прошка всъщност са типично женски реакции и ме учуди, че срещнах укорителни коментари за това от читателки. Нима съществува жена, която може да забрави болката и обидата, причинени й от Мъжа на нейния живот?!?
Силвия сама се превръща в мъченица заради своята упоритост, но хората, които могат да обичат с цялата си душа са способни да проявяват жестокост към обекта на своята любов, дори когато по този начин причиняват страдание и на себе си. И двамата герои са хора на чувствата и на изкуството, при тях просто няма как любовта да остане тиха и идеална. Затова и двамата заживяват непълноценно на фона на съсипващия общността преход от 90-те години. Тегобите на времето са умело вплетени в разказа за любовта на Асен и Силвия и всеки, който ги е живял, ще усети колко силно и точно са представени. Образите на двамата (особено този на Силвия) са пълнокръвни и завладяващи, но същото мога да кажа и за по-маргиналните образи, нито един от които не преминава през текста незабелязано. От майката на Силвия Надежда, през чичо Марин, до възрастната съседка, чиито съпруг току-що е починал имах усещането, че познавам тези хора и че още общувам с тях.
Целият роман за мен беше емоционално изживяване, но финалът му е особено силен. Проблемът за майчинството и абсолютното себеотдаване е решен с него. "Любовта не свършва със смъртта" казва Силвия на сина си, но тя осъзнава, че синът не може да замести Мъжа. Всеки човек е главен герой в романа на собствения си живот и не бива да се отказва от тази роля, нито от любовта. Колкото и страдание да носи със себе си, в колкото и нюанса на черното да бъде рисувана, любовта е светлината на душата, тя е слънцето, благодарение на което живеем. Затова нощта е също слънце.

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Познатият непознат Шекспир (разказан в "Тайният живот на Шекспир" от Джъд Морган)

„Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би – обясняваше учителят Камдън, - но все още не е подходящ инструмент за високата литература.“ (61)
Геният, който променя статуквото на считания за беден и безизразен английски език е обявен за главно действащо лице още в заглавието на романа „Тайният живот на Шекспир“ (ИК „Унископ“, 2016) от Джъд Морган (псевдоним на Тим Уилсън). Словосъчетанието от заглавието обещава разкриване на тайна, но името на Шекспир само по себе си е достатъчно мистериозно и всеки опит за разказване на живота му се превръща в приказка, в легенда или дори в някоя от неговите изпълнени с обрати пиеси. Като образован литературен историк Морган не се впуска в някоя от множеството „малки и долни лъжи“, свързвани от векове с името на Барда, а вместо това се опитва да реконструира живота му, използвайки за основа оскъдните исторически факти, които са ни известни днес: желанието на баща му за благородническа титла и фамилен герб, ранния брак с по-възрастна жена, присъединяването към театралната трупа на кралицата, успеха на собствените му пиеси, творческите съперничества и приятелства с Кит Марлоу и Бен Джонсън, както и загубата на единствения му син Хамнет.
Тези сведения са изпълнени с живот от Морган, който избира да постави отношенията с Ан Хатауей в центъра на романа си. Историята започва, когато младият Уил я среща през 1582 г. и приключва през 1603 г, когато тя най-сетне успява да му прости и да го разбере. Любовта между тях не е идеализирана, нито е изпълнена с драматични обрати. Тя е въплъщавана от стоицизма на Ан, която носи характеристиките на предана и добра съпруга, позволяваща на мъжа си да тръгне по пътя на презряното от обществото театрално изкуство. Ан сякаш е най-централният образ в романа, тя е тази, към която читателят би следвало да насочи симпатиите си, поради факта, че въпреки своята неграмотност тя разсъждава като модерна жена, надскочила ограниченията на късния 16. век. Казано по този начин, образът й е по-скоро неправдоподобен, но добре вписващ се в историята на знаменития й съпруг.
Самият Уил е в постоянно търсене: на себе си, на начин да удовлетвори баща си, на възможност да осигури по-добър живот на семейството си, без да му се налага да се раздели с театъра, но най-вече на място сред образованите творци, което повечето от тях презрително му отказват. Умението да се харесва на масовата публика и едновременно с това да изразява творческите си виждания е черта на гения, която и тогава е будела завист. Уил няма как да избяга от нея, нито от клюките, които я съпровождат, и които са живи до днес. Морган умело ги съчетава, повдигайки въпроси за същността на стойностното изкуство, за образованието на твореца, за ролята на театъра и „играчите“, като засяга и щекотливата тема за сексуалността и недопускането на жените на сцената. Самата Ан изразява възмущение, че мъже пишат измислени от тях женски роли, които ще бъдат изиграни от други мъже, оставяйки женскостта непозната и пренебрегната територия. С изключение на нея, останалите женски образи са повърхностни и епизодични – фатални героини на трагедии или обикновени селянки, малтретирани от мъжете си.
Битовият аспект на живота е умело представен от Морган дори в щрихите, с които рисува атмосферата и ежедневието на героите. Чумата, мизерията, побоите, гладът, затворите и постоянните опасности, дебнещи отвсякъде се осезаеми в романа, особено в лондонските сцени. Разликата между благородниците, тънещи в охолство, и мизерстващия народ е огромна, но театърът е мястото, където тя може да изчезне, макар и за няколко часа. Или поне Уилям Шекспир е способен да я заличи. Тази негова склонност е осъждана от приятеля му Бен Джонсън, който вижда в образованието и високото изкуство единствения път към безсмъртие.
Всъщност образът на Джонсън е по-добре развит от този на Шекспир в романа. Сюжетната линия на живота му тече паралелно с тази на Барда, вероятно за да се изтъкне контрастът между тях. Джонсън обаче е човекът, който след смъртта на Шекспир ще напише предговор към Първото Портфолио, така че приятелството им успява да устои на различията във вижданията им по отношение на литературата. Разбира се, не е пропуснат и Кристофър Марлоу, който е показан в ролята си на безразсъден и подвластен на емоциите си човек. Неговата избухливост довежда до ранната му гибел и показва на Уил, че колкото и талантлив да е един творец, той трябва да бъде и актьор, способен да се владее.
Романът на Морган представя вариант на Шекспировото израстване в гилдията като не пренебрегва ролята на съпругата му Ан. Образът на самия Уил обаче през цялото време си остава отчужден, непознат и мистериозен за читателя. Точно такъв, какъвто е и до днес.

Жената между Музата и Творецът в "Музата" на Джеси Бъртън

" Ти просто не разбираш, защото цял живот си живял като личност, Исаак. Не като досадна, аморфна подгрупа на нормалното общество. Всичко, което ти правиш, е напълно универсална норма и същевременно напълно уникално. Това е да си мъж" (248 стр.).
Новият роман на Джеси Бъртън "Музата" (Сиела, 2017) е едновременно различен от предишната й творба "Миниатюристът" (Сиела, 2015) и много сходен в интерпретацията на женското място в света, по-специално в сферата на изкуството. Ролята на творец е отредена на мъжа, той е архетипът на Създател и той има нужда да бъде вдъхновяван, за да твори шедьоври. Жената би трябвало да стои по-ниско в йерархията като негова подчинена, готова да стори всичко по силите си, за да стимулира величието на гения, избрал я като свое вдъхновение. Да бъдеш муза обаче може би не предполага единствено това. Музите обикновено са капризни, те не идват лесно, нито се подчиняват на норми и изисквания. Но нежеланието да се подчиниш задължително ли те прави муза? И не е ли точно то характерно за гения? Предразсъдъците, дързостта да им се противопоставиш и цената, която ще се наложи да заплатиш са основните въпроси, които повдига романът "Музата".
Първата сюжетна линия, случваща се през 1967 г., разказва за живота на 26-годишната цветнокожа Одел, пристигнала в Лондон от Тринидад, за да стане писателка. Суровият сблъсък с реалността обаче не й позволява да бъде допусната в затворения (особено за цветнокожи жени) кръг на интелектуалците и тя е принудена да изкарва прехраната си като продавачка в магазин за обувки. Денят, в който животът й се преобръща неочаквано, е когато жена на име Марджъри Куик я назначава на работа като машинописка в известна лондонска галерия. Марджъри се превръща в покровителка и приятелка на Одел, но самата тя крие стари тайни, които изплуват с появата на картина от 1936 г.
Втората сюжетна линия ни връща във времето на създаването на картината и ни запознава със съдбите на Олив, Исаак и Тереза, а също и родителите на Олив.
Както през 60-те, така и през 30-те години на XX в. изкуството е тема табу за жени. Геният може да бъде единствено мъж, а жената е негова муза за временно ползване. Тази философия изповядва и бащата на Олив, търговец на картини, пред когото собствената му дъщеря не смее да разкрие таланта си. По-лесно за нея е да представи своя картина за произведение на художник от мъжки пол, тъй като е наясно с възгледите на баща си, че "жените не могат да рисуват". Нейното решение заплита мрежа от тайни, които Одел разбира 30 години по-късно. Но и тя като Марджъри решава да замълчи, защото :" Дали някой би повярвал на това? Олив не се вписва в матрицата, в която пъхаме гениите."(413)
В романа е повдигнат въпросът за цената, която музата трябва да плати, за да стане творец. Тя е равностойна на собствената й душа, дори на физическото й съществуване. Както Олив, така и Одел, са обречени да бъдат аутсайдери в света на изкуството, иронично робуващ на полови, расови и класови предразсъдъци. Дори Втората световна война, която разтърсва света из основи в края на първата сюжетна линия не успява да промени статуквото.
Недоразказаните истории, микро разказите в големия разказ са причина всяка история да се нуждае от две сюжетни линии: автентична и публична. Както казва Олив в романа обаче: "Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина" (207). А рецепиентът може да търси своята истина чрез умението си за интерпретация. Само онзи, който знае как да търси, може да открие нещо ново и неочаквано, което всъщност ни е загатнато още в епиграфа на романа: "Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга" (Джон Бъргър).