Жената между Музата и Творецът в "Музата" на Джеси Бъртън

" Ти просто не разбираш, защото цял живот си живял като личност, Исаак. Не като досадна, аморфна подгрупа на нормалното общество. Всичко, което ти правиш, е напълно универсална норма и същевременно напълно уникално. Това е да си мъж" (248 стр.).

Новият роман на Джеси Бъртън "Музата" (Сиела, 2017) е едновременно различен от предишната й творба "Миниатюристът" (Сиела, 2015) и много сходен в интерпретацията на женското място в света, по-специално в сферата на изкуството. Ролята на творец е отредена на мъжа, той е архетипът на Създател и той има нужда да бъде вдъхновяван, за да твори шедьоври. Жената би трябвало да стои по-ниско в йерархията като негова подчинена, готова да стори всичко по силите си, за да стимулира величието на гения, избрал я като свое вдъхновение. Да бъдеш муза обаче може би не предполага единствено това. Музите обикновено са капризни, те не идват лесно, нито се подчиняват на норми и изисквания. Но нежеланието да се подчиниш задължително ли те прави муза? И не е ли точно то характерно за гения? Предразсъдъците, дързостта да им се противопоставиш и цената, която ще се наложи да заплатиш са основните въпроси, които повдига романът "Музата".

Първата сюжетна линия, случваща се през 1967 г., разказва за живота на 26-годишната цветнокожа Одел, пристигнала в Лондон от Тринидад, за да стане писателка. Суровият сблъсък с реалността обаче не й позволява да бъде допусната в затворения (особено за цветнокожи жени) кръг на интелектуалците и тя е принудена да изкарва прехраната си като продавачка в магазин за обувки. Денят, в който животът й се преобръща неочаквано, е когато жена на име Марджъри Куик я назначава на работа като машинописка в известна лондонска галерия. Марджъри се превръща в покровителка и приятелка на Одел, но самата тя крие стари тайни, които изплуват с появата на картина от 1936 г.
Втората сюжетна линия ни връща във времето на създаването на картината и ни запознава със съдбите на Олив, Исаак и Тереза, а също и родителите на Олив.
Както през 60-те, така и през 30-те години на XX в. изкуството е тема табу за жени. Геният може да бъде единствено мъж, а жената е негова муза за временно ползване. Тази философия изповядва и бащата на Олив, търговец на картини, пред когото собствената му дъщеря не смее да разкрие таланта си. По-лесно за нея е да представи своя картина за произведение на художник от мъжки пол, тъй като е наясно с възгледите на баща си, че "жените не могат да рисуват". Нейното решение заплита мрежа от тайни, които Одел разбира 30 години по-късно. Но и тя като Марджъри решава да замълчи, защото :" Дали някой би повярвал на това? Олив не се вписва в матрицата, в която пъхаме гениите."(413)
В романа е повдигнат въпросът за цената, която музата трябва да плати, за да стане творец. Тя е равностойна на собствената й душа, дори на физическото й съществуване. Както Олив, така и Одел, са обречени да бъдат аутсайдери в света на изкуството, иронично робуващ на полови, расови и класови предразсъдъци. Дори Втората световна война, която разтърсва света из основи в края на първата сюжетна линия не успява да промени статуквото.
Недоразказаните истории, микро разказите в големия разказ са причина всяка история да се нуждае от две сюжетни линии: автентична и публична. Както казва Олив в романа обаче: "Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина" (207). А рецепиентът може да търси своята истина чрез умението си за интерпретация. Само онзи, който знае как да търси, може да открие нещо ново и неочаквано, което всъщност ни е загатнато още в епиграфа на романа: "Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга" (Джон Бъргър).