"Любовта не свършва със смъртта", защото Нощта е също слънце

Четенето на "Нощта е също слънце"(ИК "Жанет 45", 2017) за мен беше преди всичко съпреживяване. Няколко часа дишах и плаках с историята на Силвия и Асен, но осмислянето на романа продължи след като прелистих последната страница, а вероятно продължава и все още.

Божана Апостолова пише роман за любовта със сърцето си, затова той първо там "удря" читателя ( мен поне направо ме отнесе като емоционална стихия). С поетичния си език авторката обговаря същността на любовта по неподражаем начин. Макар да е роман, творбата е и поезия, разтърсващо проникваща в скритите кътчета на човешката ни същност и оголваща страха от самотата и неумението да се преборим с гордостта в името на любовта, за която всички копнеем. Още оксиморонът в заглавието ни насочва към подобни интерпретации, които в последствие се насищат със смисъл от текста.
Божана Апостолова каза на премиерата си във Варна, че "Нощта е също слънце" е замислен просто като един обикновен любовен роман, вдъхновен от личната мъка и загуба. За мен обаче творбата определено е необикновена и няма много общо с днешното разбиране за "любовен роман" (дали заради нетрайността на днешната любов, не зная). Ако започна с факта, че жената пише и преживява любовта по специфичен начин, ще се наложи да цитирам феминистки и теории, в които не ми се навлиза. Романът не заслужава да бъде "напъхан" в калъпа за недооценината жена-творец, защото ролята му изобщо не е такава. Това е роман за двама души, които се обичат до полуда, но не съумяват да останат заедно. Причината: изневерите на мъжа (Асен), поводът: заболяването на жената (Силвия). Някои читатели могат да стигнат само дотук в интерпретацията си. Човешките отношения обаче никога не са толкова прости и текстът с любовно -поетичен - философски език ни разказва точно това. Състоянието на Силвия буквално и преносно я "затваря" пред нейния съпруг (детайл, многозначително показан на корицата). По ирония на съдбата невъзможността да му даде всяка част от себе си става причина Силвия да не може да прости на Асен, че намира утеха другаде.
Непримиримостта и нежеланието да даде прошка всъщност са типично женски реакции и ме учуди, че срещнах укорителни коментари за това от читателки. Нима съществува жена, която може да забрави болката и обидата, причинени й от Мъжа на нейния живот?!?

Силвия сама се превръща в мъченица заради своята упоритост, но хората, които могат да обичат с цялата си душа са способни да проявяват жестокост към обекта на своята любов, дори когато по този начин причиняват страдание и на себе си. И двамата герои са хора на чувствата и на изкуството, при тях просто няма как любовта да остане тиха и идеална. Затова и двамата заживяват непълноценно на фона на съсипващия общността преход от 90-те години. Тегобите на времето са умело вплетени в разказа за любовта на Асен и Силвия и всеки, който ги е живял, ще усети колко силно и точно са представени. Образите на двамата (особено този на Силвия) са пълнокръвни и завладяващи, но същото мога да кажа и за по-маргиналните образи, нито един от които не преминава през текста незабелязано. От майката на Силвия Надежда, през чичо Марин, до възрастната съседка, чиито съпруг току-що е починал имах усещането, че познавам тези хора и че още общувам с тях.
Целият роман за мен беше емоционално изживяване, но финалът му е особено силен. Проблемът за майчинството и абсолютното себеотдаване е решен с него. "Любовта не свършва със смъртта" казва Силвия на сина си, но тя осъзнава, че синът не може да замести Мъжа. Всеки човек е главен герой в романа на собствения си живот и не бива да се отказва от тази роля, нито от любовта. Колкото и страдание да носи със себе си, в колкото и нюанса на черното да бъде рисувана, любовта е светлината на душата, тя е слънцето, благодарение на което живеем. Затова нощта е също слънце.