петък, 28 декември 2018 г.

Една неутолима "Жажда" за живот

Захари Карабашлиев умее да разказва истории с неподражаем маниер: овладява душите и рисува световете им с думите си, всяка от които е точно премерена, умело насочена, конкретно прицелена към най-наболялото място и превърната в метафора от опита за неговото табуизиране. С други думи, стилът му вече отдавна не може да остане неразпознаваем, а езикът му не просто „хваща за гърлото”, той сякаш те обръща навътре към теб самия и те кара да се погледнеш в напълно непредвидим контекст и неразигравана роля – като част от нещо много по-голямо от твоето собствено его, като прашинка от вселената, която може да проумее законите й, или да се мъчи в напразна борба с тях, докато не го направи. По трудния начин.
Така се случва и в повестта „Жажда” (Сиела, 2018) - тънка книжка (браво за красивото книжно тяло с илюстрациите на Дамян Дамянов, както и за откровението му, че „истината никога не е черно-бяла”) с малка история, която те всмуква във вселенския водовъртеж на минимум два живота, при това без да броиш своя собствен. Някои хора биха настръхнали само от мястото на действието – реанимацията на държавна столична болница, в която един гневен младеж в критично състояние е принуден да слуша откровенията на възрастния си другар по легло. Реанимацията е много специално отделение, в което не пускат нормални хора. Влезеш ли там, вече си на границата, независимо дали си пациент, лекар, или близък . В този смисъл реанимацията си е вид Чистилище – никой не излиза от нея какъвто е влязъл. Изпитанията, на които си подложен там, до голяма степен определят посоката, в която можеш да продължиш, когато ти е оставен избор. А именно въпросът за избора е ключов в това произведение.
За припряните и невлизали в реанимация читатели лайтмотивът за избора може да прозвучи клиширано. Както вече споменах обаче, умението да преминаваш в паралелни вселени е важно за четенето, особено на писатели като Карабашлиев, потапящи привидните дребнавости на битието до дълбините на безкрайни философски търсения, само за да ги извадят накрая като пречистени от сакралната вода на мъдростта простоти. Историята започва с неутолимата физическа жажда от най-лошия вид: тази, която изпитваш след серия от операции, и завършва със заяваената жажда за живот, без никакви обещания. Пътуването между буквалност и метафоричност обаче понякога може да продължи през цялото човешко битие.
Този живот-урок е историята на Ангел – възрастния съсед по легло на Даниел. Той е поредното доказателство колко автентични, живи и многопластови са образите на Карабашлиев: говоренето на Ангел е словесният поток на дядо ти, който сяда да ти разкаже история от „едно време”, всъщност сляло се със сегашното време в митологична цикличност. Възрастните хора живеят времето по друг начин, те отдавна не бързат за никъде, а преживяват и интерпретират моментите на миналото като уроци, от които правят поучения и щедро ги раздават на гневните млади хора около себе си. Ответната реакция в повечето случаи е пренебрежение или насмешка, в редки мигове толерантно кимане с глава, без да слушаш, но тези реакции са за външния свят. В реанимацията няма какво друго да правиш, освен да слушаш, докато накрая не чуеш, докато не се примириш, докато не се помириш със себе си в чистилищното безвремие на равносметката. За да утолиш жаждата си, трябва да се научиш да пиеш всичко, което ти предлага животът.
Даниел е напът да прозре тази истина, след като чува необикновената история на Ангел. Непримиримостта на младостта се сблъсква със зрялата емоционалност на опита, но не само по отношение на годините. При Ангел важни са преживяванията – случки, които повечето хора никога няма да имат, легитимиращи неизречените, но прозиращи от всяка дума наставления към неуравновесения младеж. Словата на възрастния човек постигат това, което лекарите не успяват – намират болката и се прицелват в нея, за да започнат да я лекуват. Без никаква гаранция, че ще успеят да го сторят, тези думи утоляват една жажда и разпалват друга. Защото всеки жадува любовта като естествена и дори основополагаща част от съществуването си.
„Жажда” носи заряда на Захари Карабашлиев, има го финия автобиографизъм, осезаема е любовта към Варна, носталгичният копнеж по морето присъства и като метафора на смелостта да се гмурнеш в дъблокото, без да знаеш дали някога ще изплуваш. Това е история за човешкия живот и важните срещи в него, за малките теми, които изграждат големите наративи, за болката, която може да бъде трансформирана в хъс, но най-вече за силата да не се откажеш, когато всички и най-вече ти самият, те смятат за мъртъв. Защото тази история е една неутолима „Жажда” за живота.

събота, 24 ноември 2018 г.

"Ще се видим там горе" - цветната дързост да претвориш себе си в сивия поствоенен свят

Този месец отбелязваме един век от края на Първата световна война, маркирала началото на унищожителните зверства, които ще продължават да владеят Европа, и края на една епоха, в която честта на воина е струвала нещо. Обезличаване, отчуждение, разпад на традиционните ценности, повсеместна скръб, крайна мизерия, трансформираща се в жестоко озлобление – това са само част от последствията на четиригодишната европейска касапница, осакатила същността на човека дори повече, отколкото външността му.
Такива размисли оставя у читателя романът на Пиер Льометр „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015), носител на награда „Гонкур” за 2013 г. Книгата, чиято кино адаптация спечели първа награда на фестивала „Синелибри” през октомври тази година, предлага оригинална трактовка на превърналия се едва ли не в комерсиален продукт въпрос за травмата от войната и обезсмислянето на битието след досега с нея. Льометр създава плетеница от истории, които са толкова свързани, че не могат да съществуват една без друга, като части от един пъзел – разкъсан от войната свят, който трябва да се подреди по някакъв начин. В случая, кармата и писателят със саркастично ироничен ноар маниер си знаят работата.
За неподготвения читател този роман може да бъде ужасно образен до натуралистичност. През ноември 1918 войната вече свършва, но не и ужасът от нея: тримата главни герои – редниците Маяр и Перикур и техният безскрупулен капитан Анри Д’Олне Прадел са част от една и съща рота. Зловещите премеждия, през които двамата редници преминават, започват още от първите страници. Албер Маяр е погребан жив след взрив (не без намесата на нарочилия го Прадел) и е напъно сигурен, че умира. Описанието на последните му минути жив под земята са много въздействащи, включително препратката към заглавието и епиграфа: „ Лицето на Албер е почти синьо, слепоочията му пулсират в невъобразим ритъм, ще речеш, че всичките му вени всеки миг ще се пръснат. Той вика Сесил, иска му се да е между краката й и те да го стискат до болка, но чертите на Сесил не стигат до него, сякаш тя е прекалено далеч и от това най-много го боли, че не може да я види в този момент, че не е с него. Съществува само името й, Сесил, защото светът, в който потъва, няма вече тяло, има само думи. Би искал да я помоли да дойде с него, ужасно го е страх от смъртта. Но няма смисъл, ще умре сам, без нея.
Така че, довиждане, ще се видим там горе, моя Сесил, след време.” (38)

Вярата, че след смъртта си отиват именно „горе” е вероятно последното късче надежда на опустошените приживе хора. Мъките на редник Албер Маяр обаче не приключват точно по този начин – той е спасен от Едуар Перикур, който сам бива необратимо осакатен и обезобразен (остава без долна челюст), за да помогне на другаря си. Тяхната дружба е скрепена от продължителен болничен престой, по време на който признателният Албер се грижи за умиращия Едуар в условия, каквито повечето съвременни хора не биха могли да си представят: „След като го превързаха колкото можеха по-стегнато, лекарите обявиха, че науката им свършва дотам, и го положиха в една обща зала, в която чат-пат съжителстваха агонизиращи войници, няколко с тежки рани, много осакатени по най-различни начини (…)” (59) Миризма на разлагаща се плът, крясъци от непоносимата болка, зависимост към морфин и безпомощно повдигане на рамене от страна на лекарите - това, в комбинация с несекващата мизерия е животът за повечето оцелели войници, върнали се в Париж. Едуар и Албер не правят изключение, но тяхната необикновена история едва сега започва и е напът тотално да завладее всеки читател в следващите поне 500 страници.
Пиер Льометр успява да разсмее читателя, пишейки за дълбоко трагични факти и събития и този маниер на разказване прави гласа му разпознаваем във военната проза. Когато действителността е по-лоша от смъртта измамата се превръща в единствен начин за оцеляване, независимо от някогашните морални граници на индивида. Войната е вододелът, разделящ времето на преди и сега, а в настоящето никой оцелял не може да си позволи да бъде ръководен от остарели хуманни ценности. Начинанието, с което Едуар и Албер се захващат е провокирано от дарбата на Едуар като художник. По този начин възвишеното изкуство е употребено с измамно намерение – проектиране на паметници за героите от войната, които никога няма да бъдат построени, а творецът се превръща в шмекер. Подобна проста дефиниция обаче е неприложима по отношение на този роман – в него има нещо много по-дълбоко, усеща се жаждата на обезобразения творец да отмъсти на войната, която на практика го е убила, като покаже колко безпредметно е желанието тя да бъде овековечавана с подобни паметници. Те не са израз на признателност или благодарност, а на гузна съвест, страх и желание за самоизтъкване на онези, които с нищо не са помогнали, когато е трябвало. Закъснялото съжаление е по-лошо от смъртта и много по-безпредметно – истина, която ще осъзнае и отказалият се от него приживе баща на Едуар в самия неочакван финал на творбата.
В другата сюжетна линия ставаме свидетели на не по-малко неморална дейност с цел финансова облага, но този път от страна на капитан Прадел. Също както паметниците, гробовете на незнайните войни са пореден израз на лицемерна загриженост, от която безскрупулните търговци се възползват. Описанията на гробищата и неидентифицираните части от тела, ексхумация на трупове и кости, носени от кучетата в района, по-скоро показват какво реално се случва с тленните останки на „геройски” загиналите. Парадоксалното е, че загрижеността на обществото за тези неидентифицирани части от трупове е много по-голяма, отколкото за войниците, завърнали се живи от фронта и тънещи в мизерия.
Едуар отказва да приключи земния си път по този начин. След като се е примирил с неизбежното – невъзможността да бъде спасен и да живее „както преди”, той успява да намери сили и да се претвори чрез маските и шармантните костюми, заявявайки че не смята да си тръгне победен. Той всъщност е и истинският герой на романа – творецът, медиумът между жестокия земен свят и онова непознато пространство „там горе”, откъдето идва вдъхновението му. Защото изкуството е доказателство, че душата съществува и намира своя път към божественото начало, към творчеството.

вторник, 6 ноември 2018 г.

Когато "Моят начин" е правилният начин се ражда легендата

Някои хора имат визия за бъдещето, независимо от сферата си на дейност и Йохан Кройф е един от тях. Самият той набляга на този факт в своята автобиография, озаглавена „Моят начин” (My Turn), дописана малко преди смъртта му през 2016 г и издадена у нас през 2017 г от издателство Сиела. Освен погледът напред и желанието да покорява нови хоризонти във футбола като начин на живот, Кройф набляга и на друг факт за себе си – той не притежава дипломи и дори не успява да завърши своето образование: „Аз не съм човек с дипломи и научни степени от колежи. Всичко, което съм научил, е усвоено чрез опита” . С други думи, автобиографията, която е писал в осъзнатия край на живота си (в последните глави споменава, че е диагностициран с рак на белите дробове и дните му са преброени, но това не променя оптимистичния тон на книгата, тази негова лебедова песен) e не само мемоар на един успешен футболист и може би най-иновативния треньор в историята на футбола, тя е завет, оставен на бъдещите поколения лично от създателя на философията на тоталния футбол.
Кройф разказва за своя живот като за логично стечение на обстоятелствата, което обаче се случва не без предварителен план. Устойчивостта към нуждата от промяна и трудностите, които тя поражда са интерпретирани от Кройф като необходими препятствия, за постигане на целта. Той ясно дефинира себе си като упорит и непреклонен играч и не по-малко отдаден треньор. Любовта му към „Аякс” и „Барселона” е осезаема във всяка страница и не подлежи на коментар. За сметка на това не са спестени критики към онези, които както преди, така и сега „дърпат конците във футбола”, без никога да са го играли. Кройф съжалява, че в съвременния свят футболът отдавна е превърнат в бизнес и самата игра остава на втори план както за играчите, така и за ръководството. Той критикува липсата на техника за сметка на необмислената бързина във Висшата лига, както и в италианското първенство. Обяснава разликите във футбоните вкусове на различните нации с техните различни темпераменти и съжалява, че националните отбори на страни като Англия (и Холандия) не постигат максимума от възможности на световни и европейски първенства заради това, че в клубните им отбори играят предимно чужденци и не се развиват достатъчно добри школи.
Самият той нееднократно изтъква, че като холандец в Испания има различна визия както за футбола, така и за живота. Във времето си като треньор той привлича в каталунския тим чужденци, чиито имена остават в историята му като Роналд Куман, Михаел Лаудруп и, разбира се, Христо Стоичков, на чиито талант също е посветил няколко изречения. От друго страна, Стоичков в наскоро излазлята си биография си спомня времето, когато е имало ограничения за максимален брой чужденци, допустими в състава на испанския тим и произтичащото от този факт напрежение в съблекалнята – фактор, който няма как да е останал незабелязан от Кройф. Холандецът обаче има своя визия за футбола, която успява да развие и да направи „Барселона” един от най-успешните клубове в света. Единственото му съжаление, което всъщност е дефинирано от самия него като „провал” е непостигнатата мечта да оглави холандския национален тим. От това , разбира се, губи самият отбор, но Кройф милее за спортните успехи на родината си по същия начин, както за клубните си отбори.
Другите две важни неща в живота му, с които се гордее, са семейството му и фондация „Кройф”, която създава и развива през годините. Кройф говори за съпругата си, за децата и внуците си и се надява синът му Жорди да предаде „футболната щафета” на някой от тях. Не са пропуснати и обтегнатите отношения с някои футболисти, включително разривът му с открилия го за големия футбол Ринус Михелс. На всички тези неприятни епизоди от живота си холандецът гледа като на уроци, неизбежно следствие от определени обстоятелства, с които трябва да се примири и, ако успеее, да трансформира в нещо положително.
Йохан Кройф е може би най-ярката звезда във футболния небосклон и значението му за развитието на цяла футболна философия не може да бъде отречено. Той опровергава стереотипите за „глупавите” футболисти като много добре се аргументира , че човек, умеещ да съобрази комбинацията от техника и тактика за няколко секунди, не може да бъде наречен „глупав”. Това е „неговият начин” – да прави всичко със страст и визия за бъдещето, да не се отказва и дори когато буквално си отива от този свят да мисли какво ще остави след себе си.

събота, 3 ноември 2018 г.

Женската орис в "Балканска рапсодия"

Нарекох тази книга не-роман заради шизофреничната смесица от две реалности – на изживяната действителност и на преживяната фантазия. Мария Касимова-Моасе

Така авторката на „Балканска рапсодия” (ИК „Колибри”, 2018) аргументира жанра на произведението си. Балканска ясно, но защо пък рапсодия? Ако се вгледаме в етимологията на самата дума, ще видим, че тя произлиза от гръцки и означава „съставяне на песен” . Песен ли е този не-роман и срещат и се в него различни настроения и тоналности, каквито според тълковния речник има в рапсодията? Книгата сама по себе си е музика за душата, но тоналността е минорна, поне в моя прочит. Мария Касимова-Моасе пише толкова пленително, че наративът едновременно гали нежно и удря жестоко по най-болното място – спомените, които както и историите са прекалено лични, защото: „Една история никога не се случва по един-единствен обективан начин” (185). А книгата на Мария заговаря със свой глас, връщайки се към онзи типично женски спомен, стаен дълбоко в кръвта, за който още Багряна споменава в „Потомка”, и ни кара да се връщаме назад в мислите си към предците, носили нашите гени (а вероятно и допринесли за нашата орис) преди ние да съществуваме.
Неслучайно именно кръвта на женското съзряване се появява още в първата картина на този роман. Първият етап от превръщането на Мириам в жена идва ненадейно, докато тя се опитва да бяга незабелязано. Бягство от предопределеностите на съдбата и кармичната обвързаност с родовите корени обаче е немислимо, а на девойката Мириам й предстои да го пороумее по възможно най-мъчителния начин. Романът е посветен на „неспокойната и артистична душа на моята баба Мария, фурнаджийката от Бургас”, но тя е само прототип на героинята. Мириам е „дяволска жена” още от дете и този парадокс е потвърден дори от майка й Теотица – олицетворение на патриархалния морал. Контрастът между двете е много силен, но същото важи за връзката между тях. И двете са осъдени да бъдат чужди сред свои, и двете трябва да преживеят страдание, което не може да се изрази с думи. Още една особеност на женското, изпъкваща на преден план в романа – способността да намериш в крехкото си тяло онази стоманена нишка, която да не ти позволи да се пречупиш под тежестта на непосилното бреме, налагано от постоянната болка и да оцеляваш, осъдена да погребваш онези, без които животът ти се превръща в жалко съществувание.
Мария Касимова,която всъщност е прототип на героинята „авторка на романа” (не бива да се отъждествяват, затова е предупреждението за шизоидност, което аз сложих в началото, а тя е пояснила накрая) разказва болката на всеки от персонажите през собствената му перспектива, а в допълнение на това сама разговаря с тях, за да успее да ги разбере (и може би да им прости)по-лесно. В тези разговори тя укорява и своята прабаба Теотица и баба си Мириам за отношението към децата им, но иска да чуе и тяхната история, да опита да ги разбере. Те обаче не желаят да се оправдават, позовават се на по-висши сили или на злощастно стечение на обстоятелствата, но и двете оставят усещането, че са безсилни да се борят срещу съдбата, въпрки че „дяволицата” Мириам се опитва до последно да остане вярна на себе си. Това нейно качество, която я прави перфектната героиня на този роман, до такава степен влудява майка й, че тя извършва непростимото: проклина собствената си дъщеря, защото не може да я обуздае.
Да станеш любима е вторият етап от превръщането в жена, а за Мириам любовта идва като сила за противопоставяне на всички конвенционални зависимости и установени порядки. Влюбвайки се в друговерец тя преминава граница, отвъд която няма да бъде добре приета, затова и двамата с Ахмед са обречени да живеят на междата , без реално да принадлежат на нито една религия, нито общност. В духа на съвременната склонност към мултикултурализъм и свобода на избора на партньор сцените на омраза към тази двойка в романа са потресаващи, а волята да понесат всичко, дори клетвата на Теотица – впечатляваща. Любовта и скръбта са двата основни мотива в този роман не-роман и са изобразени толкова дълбоко и достоверно, че са станали физически осезаеми.
Тъй като следвам формулировката на Блага Димитрова за това какво е да си жена (която според мен много пасва на героинята от това произведение), няма как да не спомена, че майчинството е сериозно застъпена тема, защото чрез него родът продължава напред, кръвта има къде да съхранява спомена, а гените (в случая неколкократно споменатата широка челюст)- да предизвикват сълзи от умиление и тъга.
Героите на романа обикалят Балканския полуостров в изграждане на историите и образите си, те са колоритни и незабравими, но въпреки че Ахмед и Хаалим също получават своята възможност да разказват, героините в този роман са жените. Той е толкова красиво женски със своите чувственост, образност и психологизъм, че няма как да не въздейства и на емоционално ниво. Езикът и стилът на авторката изключително много ми „влязоха под кожата” и се надявам след този дебютен роман, който е зреел в продължение на десетилетия, да не са налага да чакаме още толкова за следващ.

неделя, 28 октомври 2018 г.

Христо Стоичков - "Историята" на един успял българин


Ако можех да разкажа за тази книга на човека, който чакаше, но не можа да дочака излизането й, щях да му кажа следното:


Христо Стоичков е вероятно първото име на български футболист, което съм научила, а Световното първенство от 1994 г. В САЩ със сигурност е оставило у мен изключително ярък спомен, въпреки че тогава бях едва на 8 години. Емоциите от онзи летен футболен месец с мачове посред нощ, гледани от цели семейства, без значение дали е работен ден, за съжаление ще си останат привилегия за малцина, защото няма големи изгледи скоро да се повторят. Един от въпросите, на които Стоичков се опитва да даде, макар и косвен отговор, в "Историята" (ИК "Софтпрес", 2018, съавтор Владимир Памуков)си е защо става така: "проклетията и неизкоренимата българска завист", некадърността на управниците, или просто корупция на всички нива. Модерният ляв обаче не задълбава в политически анализи, напротив, както заглавието и дружелюбната фотография в близък план от корицата на книгата подсказват - това е неговата лична история, която той с удоволствие (понякога с гняв, понякога със сълзи, но в повечето случаи с добродушно чувство за хумор) ни разказва.
"Историята" е разделена на осем глави, което със сигурност не е случайно, защото още в началото Стоичков обяснява, че винаги е имал осмицата за сакрално число, което го следва, и с което е обвързан. Освен това е символ на безкрайността, към която най-успешният български футболист се е устремил. Разказва ни как е ритал по улиците на комунистическа България, както и за проблемите, които е имал заради буйния си нрав, а според него и заради много други фактори. Не се впуска в анализи на политическата ситуация, но за запознатите с нея наши сънародници е ясно за какво става въпрос. За щастие трансферът му в Барселона се случва почти едновременно с настъпването на "демокрацията" у нас и това му отваря път към успеха, какъвто можеше и да няма, ако се беше родил 10-15 години по-рано. Както самият той казва обаче, във футбола няма ако. Или действаш, или гледаш.
От всяка страница извира емоция и ако съществува човек, който да не е чувал за Стоичков (какъвто едва ли има, но все пак) и прочете тази книга, със сигурност ще разбере, че Камата е човек на крайните емоции - "силно люби и мрази", но не може да остане безразличен, колкото и да се опитва в някои моменти да твърди, че е забравил или загърбил някои житейски драми и неразбории. В "Историята" четем за приятелствата му през годините, за отношенията му с останалите играчи от звездния български национален отбор, както и за синовната му признателност към Кройф (самият Кройф пише за него в автобиографията си "Моят начин, изд."Сиела",2017: :"Трябваше ми човек като Христо не само заради футболните му качества, но и заради характера му. Той беше боец, инат в добрия смисъл на думата. Той можеше да разтърси отбор, в който нямаше кой знае колко силни характери, не само в съблекалнята, но и на терена") и войната му с Ван Гаал (има един изключително забавен епизод с холандеца, когато на тренировка Стоичков се опитва да го уцели по "голямата тимберица", но топката се отплесва от главата му и влиза в мрежата, а реакцията на холандеца е радостна, което окончателно потвърждава присъдата на Стоичков за него, че го е „хапал щъркелът”), а маниерът на разказване е пленителен.
Не са спестени и не особено приятните моменти като забраната над младежа Христо да играе футбол в България от 1985г и "Настъпването на века", когато е изгонен с червен картон от мач на Барса заради настъпване на съдията, последвалите неуспехи на националния отбор също не са подминати в спомените. И все пак, това е субективна история, няма как в подобен тип книга авторът поне да не опита да оправдае някои свои грешки. За други обаче ясно казва: " Има грешки, които не искам да поправям." Като успял човек Стоичков е свикнал да бъде съден от познати и непознати, но той самият също никога не се е славел с умение да премълчава недоволството и обидите. Всъщност тези безцеремонни изказвания са част от характера и образа на Камата. Той говори с огромно уважение и за Димитър Пенев, на когото признава заслугата за успеха на българския тим през 1994, въпреки че както у нас, така и в чужбина някак си винаги е витаела мълвата, че тогавашната звезда на Барса всъщност стои зад този успех не само като нападател... Говори с обич и уважение за съпругата си Марияна и набляга на ролята, която ранното създаване на семейство е имало за израстването му, за измислиците и скандалите около него, както и за огромната си непримиримост (не казвам омраза, защото той умишлено не употребява тази дума) към "кръвния" враг - отбора на "Левски" София.
Като цяло "Историята" е интересна и изключително добре написана и направена книга (само да не бяха грозните лога на спонсорите, щеше направо перфектно книжно тяло да е). Владимир Памуков се е справил отлично - чела съм биографиите на някои световно известни футболисти като Ибрахимович, Пирло и неповторимия Кройф и смея да твърдя, че тази на Камата по нищо не отстъпва на тях. Единствено не знам как ще се превеждат стотиците фразеологизми, поговорки и лафчета, с които "Историята" е изпълнена (само няколко примера: "ако баба ми беше мъжка", "расото не те прави монах", "обещанието не е като завещанието", "кой кум , кой сват, кой на булката брат", и т.н), когато издадат тази биография на чужди езици, но за това има кой да мисли.
Книгата на Стоичков трябва да бъде прочетена от всеки футболен фен, да не кажа от всеки българин. С нея няма да прозрете нечувани философски истини, но ще се забавлявате много и ще си припомните както славните години на българския футбол, така и времето, в което българин беше звезда на Барселона и носител на Златната топка. Всички имаме нужда да си спомняме по-често това време и поне като фенове да помогнем с подкрепа за националния отбор, вместо да го оплакваме приживе, както постоянно правим. А по отношение на вярата в предстоящи по-добри дни Стоичков сякаш е голям оптимист. Такъв е мирогледът на успешните хора.

сряда, 24 октомври 2018 г.

"Когато капят кестените" - българска хроника на тъгата


„Когато капят кестените” ("Сиела", 2018) на Стефан Коспартов е роман с поетично заглавие, навяващо усещането за несекващата есенна тъга от безвремието на софийските улици (а понякога и на парижките). Посвещението на третата страница, гласящо „Идвам, татко!” задава един от основните мотиви на романа – връзката между баща и син в един разпадащ се свят със силно проблематични морални устои, а трите изречения, служещи като епиграф в началото на първа глава недвусмислено представят романа: „Това е разказ за тъгата на Пътника. Този, който си тръгна в края на лятото. Когато капят кестените”. Ако след прочетеното дотук все пак читателят реши да се впусне в света на тази обемиста творба, трябва да знае, че потапяйки се в нея може и да се удави в океана от тъга, който ще го залее. Има сцена, вероятно една от най-трудните за четене в този изпълнен с мъка роман, когато главният герой взима трупа на убития си син в ръце, за да го пренесе у дома, но преди това плаче три дни и три нощи, докато кметът не идва да го помоли да спре, защото ще причини наводнение. Дали ще дефинираме този епизод като магически, или като комунистически реализъм е без значение, важното е, че поне за мен той най-точно изобразява безкрайните реки от тъга, извиращи от човешките души, за да се влеят в споменатия океан.
Романът формално и тематично е разделен на три части с две интермедии, но аз го виждам като неделима сплав от три поджанра: семейна сага, история на комунизма и пародиен роман на абсурда (откъдето са препратките към т.нар. магически реализъм). Многообразието от герои в двете основни сюжетни линии може да бъде объркващо на пръв поглед, но в последствие всеки си идва на мястото и заиграва ролята си като във филм. Първата сюжетна линия започва през 1946 г, когато младият доктор по право от Сорбоната Димо Костурков решава да се завърне в София заедно със своя съмишленик Минко Илиев (читателят вероятно ще се досети, че прототип на този образ е Илия Минков, както и по-късно във втората сюжетна линия се появява Лука Андреев, респ. Андрей Луканов), за да „оправят” следвоенна България, без да подозират, че там комунистите вече са издали присъди на интелектуалци като тях. Този разказ проследява живота на Димо, който прекарва 12 години из трудови лагери, а после още 10 той и семейството му са прогонени от София и постоянно са подлагани на всякакъв тормоз и унижения. Сценарий, познат на мнозина, травмата от който не може да бъде заличена дори няколко поколения по-късно.
Втората сюжетна линия започва през 1989 г, малко преди „демокрацията”, през ранната есен (когато капят кестените), когато малкият син на Димо – Никола Костурков, се връща към болезнените си спомени за смъртта на брат си и баща си, както и на двете си сериозни гаджета (тук наистина е прекалил Коспартов – как и двете му приятелки са умрели при крайно нелепи инциденти пред очите му – това си е жив садизъм към и без това достатъчно обременения персонаж на Никола...), от които търси утеха в пиянските нощи с приятелска компания студенти. Така сюжетната линия на бащата е за борбата със смъртта (не само физическата, но и духовната смърт, която комунизмът налага) в името на достойния живот, а тази на сина – борбата с живота в името на достойната смърт.
Като цяло смъртта и тъгата присъстват във всяка картина от този роман и ако Димо се опитва до един момент да вярва в светлото бъдеще, Никола осъзнава, че подобна вяра е поредната химера, а комунизмът е зараза, която е белязала всички, живели и докосвали се до него. Връзката с „Изкопът” и „Чевенгур” е осезаема не само по отношение на художествените внушения - странстване на героя в търсене на истината (неслучайно Димо е назоваван като Пътника, а Никола тръгва по стъпките му) и начин за преодоляване на гибелната съдба (търсене на Входа към друго измерение), както и моменти на угнетяваща безсъбитийност (трудовите лагери и лудницата в Курило), но и е директно назована от самия Никола, който мечтае да стане писател и има точно Платонов за свой кумир, мъчи се да му подражава и дори по едно време (в първата интермедия) физически влиза в романа му: ",(…) ти не си следващият Андрей Платонов, няма как да напишеш "Чевенгур", за това тъгата не стига, трябва и сила, а твоята сила къде изтече?". Подобно на Саша Дванов от „Чевенгур” Никола е сирак, който търси баща си, или поне истината за него. В процеса на това търсене обаче наративите на историята, географията и спомена се преплитат в интересна смесица, граничеща с творески хаос. Точно Платонов, Георги Марков и вероятно Габриел Гарсия Маркес най-силно отекват за мен в този роман, а не Виктор Пасков, както бях чела някъде. Темата за мъртвите приятели я има, но това е друга мръсна приказка – комунистическа България, която е още по-неподходяща за малки деца. И за читатели със слаби нерви.
Двама персонажи преживяват и двете сюжетни линии, защото са своеобразни антиподи – „добрият” Минко Илиев и злодеят Людмил Тасев. Постоянната борба между тях репрезентира противоборството между доброто и злото, които не могат да се победят, но и не се отказват от опитите до самия край. Прави ми впечатление, че „добрите” герои са доста набожни, често влизат в църкви и се молят, докато Тасев с типичен комунистически атеизъм заявява, че молитвата е спасение за слабите и безсилните да променят живота си. Положителните герои се надяват на някакво спасение отвъд настоящето, те вярват, че справедливост трябва да има и тази вяра е оправдана в самия финал на романа.
Не мога да не спомена фантастичните елементи, които придават особен колорит на творбата, особено образите на хлебарките – агенти на ДС, Кох и Тох, както и папагала Джордж на Магдалена. Сравнението на агентите с хлебарки е много точно попадение и прекрасна метафора за цялата шпионска мрежа на комунизма и всичките й машинации и злодеяния: "Държавна сигурност изглеждаше толкова надежден посредник между хлебарките и човечеството. Ред, сигурност и безопасно размножаване. Равенство в бедността - какво велико изобретение на марксизма!" (227)
Появяването на автора като епизодичен герой в романа също е много интересен момент – Никола случайно влиза в аперитив „Троян” на „Графа”, където „поетът Воймир Асенов и сценаристът Стефан Коспартов шумно спореха”. Самият Никола също е автор и герой на романа си, озаглавен „Когато капят кестените”, който той иска да посвети на баща си и вижда като дело на своя живот.
Обикновено не пиша толкова дълги размисли върху току-що прочетена книга, но в случая с този роман има толкова много, което може да се напише, че никога не е достатъчно. Първите 350 страници ми бяха изключително интересни както с персонажите, така и със сюжета, в последствие фантастичните елементи и философските размисли сякаш ми дойдоха в повече, но накрая творбата по-скоро се нареди сред онези книги, които бих препрочела. Разбира се, има някои дребни диахронизми, срещани в историческите романи (например, на 459 стр. съдържателят на стрелбището казва, че е записал Дженифър Лопес, която през 1990 още е неизвестна танцьорка в Бронкс, за която никой не е чувал, а малко по-късно Никола обяснява, че е без лична карта, при положение че по това време хората са още с паспорти), но това са „бели кахъри”. Нищо не казах за женските образи, защото не знам дали си струва да ги коментирам – класическата схема „светица и грешница” и тук е валидна, може би с някои нюанси на лудост, маниакална депресия и суицидност, но няма женски образ, който може да се сравни с Димо, нито пък с Никола. Схематични са ми и това е.
„Когато капят кестените” е роман, който може както да привлече, така и да отблъсне читателите, но не ми се вярва да остави някой, осмелил се да го прочете докрай, безразличен и това го прави достайна тема на дискусия и още прочити.

събота, 22 септември 2018 г.

Един роман за Американската Коледа: "Поправките" на Джонатан Франзен

Американският писател Джонатан Франзен се сдобива с комерсиална слава покрай избора на неговия трети роман "Поправките" за четиво на месеца в литературния клуб на Опра Уинфри. Споменавам този факт като любопитна и поучителна подробност, защото подобно на своите герои той се стреми към някакъв вид интелектуална изолация, породена разбира се от чувство за превъзходство, характерно за всички интелектуалци. Сякаш по ирония на съдбата обаче скандалът, който неусетно се развихря покрай нежеланието му да бъде част от попкултурата го прави известен и вероятно богат. А романите му днес са достъпни и на български език, благодарение на издателство "Колибри".
Много хора вероятно биха определели „Поправките“ като семейна сага, но аз виждам тази творба като роман за Америка, нейните „хора“ и начина, по който техните общества (да, в множествено число) функционират и си взаимодействат. Всеки член на семейство Ламбърт е представителна извадка на своя вид: Инид – застаряваща домакиня с усещане за пропилян живот, Ал – глава на семейство, обречен да наблюдава собствената си трагедия безпомощно, Гари – надменна и нещастна жертва на Американската мечта, Чип – пасивен интелектуалец, който всъщност е без значение, Денис – самотница на 32, която няма намерение да се омъжи отново. Самите персонажи са едновременно индивиди и категории, обрисувани от Франзен чрез предметите, с които са заобиколени, с ценностите, които толкова често декларират на глас, че започват да звучат фарсово, както и чрез монолозите, които водят, докато си мислят, че разговарят един с друг. Особено ме впечатли как всяка история неусетно влиза в нечия друга, правейки живота на всички свързан в една обща нишка, един разказ, който никога не свършва, но често няма никакъв смисъл. Освен, разбира се, страданието. То обединява всичките персонажи. Няма да бъде достатъчно изчерпателно да се каже, че никой от тях не е щастлив, защото те всъщност ежедневно съжителстват със страданието си. То може да бъде усетено и в мърморенето на Инид, и в гнева на Алфред, и в успеха на Гари, и в провалите на Чип, и в лутането на Денис, а също и при маргиналните персонажи като студентката Мелиса или жената на шефа Робин, например. Невероятно е как Франзен борави с думите и успява да наслои това страдание и в душата на читателя. Това ли е Америка, за която той пише? Или просто философията на живот в западните общества е такава. Силвия и Тед, двойка на средна възраст, изгубили дъщеря си при жестоко убийство, имат становище по въпроса. Те виждат накъде върви светът и се опитват да се изолират от него, но успяват само да се отчуждят един от друг:
Семейството не съществува в ерата на индивидуалностите. Затова и романът пародира точно семейна сага. Идиличната Коледа като по американските филми, за която Инид мечтае е абсолютно непостижима още в началото на XXI век. Романът излиза от печат около седмица преди 11 септември 2001 г и сякаш по някакъв трагичен начин предрича фаталните последици от разпада на традиционните семейни ценности: зловещ свят, в който човек за човека е звяр, а децата са убедени, че не е тяхна работа да се грижат за родителите си. Всички толкова стремглаво се стремят към постигане на щастието, което виждат предимно в материалния си комфорт, че нямат време да спрат и да осъзнаят до каква степен страдат от това. Показателен пример е Гари, който на практика мрази себеподобните си:

Това усещане за превъзходство и неразбраност от околните важи и за брат му Чип, и за родителите му, и за сестра му. При родителите обаче чувството за общност все още е много силно. Те искат да принадлежат към високата средна класа и презират само онези, които не са част от нея. Децата не понасят дори самите себе си. В мултикултуралността на новия свят толерантността е само на книга, а презрението – повсеместно. В този роман персонажите имат нужда от опиати, за да изпитат оргазъм или дори просто спокойствие. Емблематичен симптом на съвременното общество е неврозата, трансформираща се във всякакви психични проблеми, срещащи се достатъчно често и в романа. Сблъсъкът на старото и младото поколение е много по-сериозен от пропастта между тях, той е породен от тяхната непримиримост. Инатът на героите да отстояват дори абсурдните си убеждения е единственият двигател на техните действия. Убедеността на всеки един, че именно неговата гледна точка и никоя друга е правилната, води както до постоянни препирни, така и до нескрити прояви на омраза и безразличие. Дори коледните подаръци са схематични, подбрани според характера на подаряващия с убеждението, че няма как да бъдат по-подходящи.
Всеки от героите се опитва да "поправя" другите, но също така и себе си. Децата са убедени, че не желаят живота на родителите си и поправят техните грешки. Родителите искат да поправят разрушените си отношения и да възвърнат изгубеното време. В един момент се налага изводът, че поправянето на нещо вече изградено е много трудна работа, затова по-лесно е направо да се разруши с идеята да се построи отново. Смъртта на Ал в края на романа дава възможност на Инид да реши да промени живота си на 75 години. Възможно ли е след разрушенията и Америка да стане по-силна? Този въпрос, както и асоциацията с 9/11 ще останат неизменно свързани с романа на Франзен. Защото интерпретацията му далеч надхвърля ограниченията на семейната сага или който и да било жанр. "Поправките" просто е един от романите за Америка и ако си позволя да се хвана за коледната тема, която у нас идва като подсещане да станем единни и да си помагаме при нужда, то романът е и за това, за Американската Коледа.

четвъртък, 30 август 2018 г.

Можеше, трябваше, щеше ... и така "Живот след живот"


„Е, всички продължаваме напред – каза Силви, - всеки по свой начин. Накрая отиваме на едно и също място. Не виждам какво значение има как сме стигнали дотам. На Урсула обаче й се струваше, че именно в начина, по който стигаме „там“ е смисълът, но беше безнадеждно да се спори с обзетата от песимизъм Силви“. (211)

Можеше, трябваше, щеше… Три глагола в условно наклонение, наситени с безкрайното съжаление на грешния избор. Често въображението ни рисува картини (предимно утопични, но все пак много желани) на различно развили се събития в следствие на променено наше действие. „Ако можех да върна времето, да получа втори шанс…“ – нима съществува човек, който не е мълвял тези думи като магическо заклинание, което може да промени връхлетялото го зло, болката от загубата, агонията на страданието…?
Романът на Кейт Аткинсън „Живот след живот“ (ИК „Колибри“, 2016) успява да вплете този естествен човешки копнеж в забележително литературно произведение. Още от умело подбраните епиграфи разбираме, че на героинята Урсула Тод ще й бъде позволено онова, за което повечето от нас мечтаят – да се връща назад в живота си и да го променя, докато постигне задоволство. Дали обаче то е постижимо само по себе си? Философските измерения на проблема са предмет на сериозна дискусия, затова и последствията от действията на Урсула не са ограничени само в рамките на собствената й житейска драма, а включват много по-мащабния наратив на най-чудовищната война в човешката история – Втората световна. Лесно е да се каже, че „Живот след живот“ влиза в руслото на романите, представящи глобалната трагедия чрез персоналната, за да бъде усетена по-лично. Подобно схематизиране обаче е далеч от дълбочината, в която потапя тази книга. Въпреки че авторката е американка, произведението носи заряда на традициите в британската литература и това ясно личи както от интертекстуалността и стила, така и от поставените проблеми.
Живописната английска провинция и идиличният живот на съпрузите Тод, техните пет деца, готвачката мисис Глоувър и прислужницата Бриджит са като извадени от роман на 18-ти или 19-ти век и отключват паралели с много други произведения – класически и съвременни. Там всъщност се случва детството на Урсула, затова имението Фокс Корнър е важно място, където животът на героинята започва или се променя. Поне десетина пъти. Първото й умиране е още при раждането в студен февруарски ден през 1910 г без лекарска помощ. В последствие й е даден втори шанс, после трети и т.н. Урсула умира и се връща да преизживее живота си както автор пренаписва несполучливи страници.
В спокойствието на дома и любовта на близките тя всъщност се чувства и най-щастлива, вероятно защото именно детството носи надеждите и мечтите, които в последствие животът безпощадно разбива. Градът е представен като антипод на семейния уют в имението,а преместването на героинята в Лондон е свързано предимно с негативни емоции. От там идват всички проблеми във всичките й „прераждания“, най-вече сблъсъкът с войната, който е неизбежен. Игрите от детството остават в миналото, а реалността е чудовищна, но Урсула не се крие от нея, дори напротив. Тя е активен доброволен помагач на жертвите от продължителните бомбандировки над Лондон, които са обрисувани изключително натуралистично, без да бъдат спестявани покъртителни сцени на разпадащи се тела. Основен конфликт в живота на Урсула, в романа, а според мен и в епохата, е именно сблъсъкът между любовта и войната. Бащата на Урсула воюва в Първата световна война, но не разказва на децата си за нея. Вместо това просто ги съветва да бъдат страхливи, но живи, вместо да проявяват излишна смелост (съвет, който повечето от тях не спазват). Самата Урсула се изгражда като личност и „израства“ емоционално и морално по време на преражданията си. Ако първоначално е фокусирана върху собственото си оцеляване, в последствие започва да мисли все повече за своите близки и приятели, докато накрая е принудена да вземе кардинално решение да предотврати войната като убие Хитлер преди той да я е започнал. Това всъщност е и началото на романа. Един от вариантите за смисъла на Урсула. Възможен сценарий, опитван и от други хора с подобни надежди и легитимиран от фикционалността на художественото произведение. Дали е успешен? Не и в нашата действителност.
Романът на Кейт Аткинсън обаче определено е „успешен“ по отношение на виждането за „смисъла“, а именно за борбата любовта да надделее над смъртта, разрухата и омразата, които войната носи. А мисълта какво би станало, ако всички можехме да изживяваме живота си отново и отново, докато го направим идеален, винаги ще ни човърка. Както и горчивината на съжалението, че нямаме възможността да го направим.

понеделник, 23 юли 2018 г.

За провинциалния живот, стереотипите и брака в "Мидълмарч"

Когато говорим за викториански роман обикновено визираме социалната проблематика у Дикенс или саркастичната ирония на Такъри. „Мидълмарч“ (ИК „Колибри“, 2012) на Джордж Елиът обаче ни показва как една жена може да сложи тези двама колоси на английската литература в малкия си джоб. Романът рисува „всеобхванта картина на своето време“ и „вероятно никой друг викториански писател не е бил толкова високоерудиран, за да предприеме подобна грандиозна задача и да представи такава бурна епоха в цялата й многопластовост“ по думите на преводача проф. Весела Кацарова (на която българският читател дължи огромна благодарност за повече от прекрасния превод на този близо 900 страничен роман).
„Мидълмарч“ с подзаглавие A Study of Provincial Life стои далеч от големия град, но това само допринася за по-близкия поглед към героите – жители на измислено градче в Средна Англия, вълнуващи се от настъпващите политически и социални реформи (1829 - 1832).
Вероятно най-впечатляващото в тази книга е умението на Елиът да „съживява“ своите персонажи и да ги показва пред читателите в цялата пъстрота на техните характери и взаимоотношения. Общността моделира поведението на индивида и играе решаваща роля за неговото място в живота, затова общественото мнение е катализатор на различни събития в романа. Въпреки това обаче героите успяват да съхранят своята ярка индивидуалност, а текстът е ангажиращо и приятно четиво именно поради своята балансираност. В този роман за провинциалния живот има всичко: наболели политически, социални и философски питания, полъх на настъпващата модерност сред традиционния английски консерватизъм и, разбира се, отражението на всичко това върху живота на обикновения човек. Отношенията между повечето герои се определят от техните политически пристрастия – тори и виги, т.е. бъдещи консерватори и либерали, те се придържат към възгледите си понякога по-сляпо, отколкото е необходимо. Разбира се, има и изключения като Артър Брук, който често мени мнението си и отстъпва от позицията си, но не е ли така и в реалния живот?
„Мидълмарч“ обаче не е политически роман, нито път е точно роман за брака, въпреки че темата е сериозно застъпена още в началото на творбата. Главната героиня Доротия Брук иска да се омъжи за интелигентен човек, с помощта на когото да превъзмогне собственото си усещане за невежество. Тя гради недостижим идеал за съпруг, затова в последствие е разочарована от избора си. Този проблем обаче срещат и доста други герои в романа, тъй като те не общуват помежду си, не разговарят, и това е заявено от автора: „Колкото и бегло да е било земното съприкосновение между Данте и Беатриче или между Петрарка и Лаура, времето променя съотношението между съставките и в по-късните епохи се предпочита да има по-малко сонети и повече разговори“. Половите стереотипи от периода карат мъжете да живеят с представата, че жената е създадена да им се подчинява, възхищава и служи, докато за жената съпругът трябва да бъде нескончаем източник на доходи. Такива доброволно приети ограничения възпрепятстват някои герои да постигнат щастие и хармония в брака. Например младият доктор Лидгейт и съпругата му Розамонд пристъпват към съвместен живот без да имат ни най-малка представа един за друг, като вместо това са заслепявани от нереални очаквания и предположения. В крайна сметка действията им водят до горчиво разочарование и за двамата. В противовес на техния прибързан брак е връзката между Мери и Фред, които се познават от деца и успяват да превъзмогнат себе си в стремежа си един към друг.
Семейните отношения също са важна част от панорамата на романа. Те са базирани на взаимно уважение, породено от морален дълг, но също така и на финансова зависимост. В благородните семейства бракът не е въпрос на личен избор и прогонването от семейството на дъщеря, която е решила да се омъжи за неодобрен кандидат, не е рядкост, защото „Една жена, колкото и да е благородна, трябва да се примири с живота, който съпругът й предлага“. Такъв е случаят с бабата на Уил Ладислоу – Джулия. В същото време обаче виждаме как мъжете могат да имат извънбрачни синове и дори да решат да им завещаят цялото си състояние, без правдивостта на подобно действие да се поставя под съмнение (Федърстоун и Джошуа Риг). Всъщност половите и класови стереотипи са така фино осмивани и разобличавани като несъвместим с модерния начин на живот архаизъм, че не можем още веднъж да не се прехласнем пред майсторското перо на Елиът. В допълнение на всички други негови достойнства „Мидълмарч“ е един остроумно забавен роман, в който се усеща и автоирония, и незлоблив смях над предразсъдъците и ограниченията на обществото: „В Мидълмарч живуркаха много тъпи хора, чиито мисловен кантар можеше да тегли само стока на едро.“ – Неслучващата се комуникация между арендатори и господари е представена посредством несполучливата среща между Артър Брук и негов подчинен, чиито син е хванат да бракониерства в земите му. За разлика от него мистър Калеб Гарт успява не само да намери общ език със селяните, които искат да попречат на строежа на железницата, но и да ги убеди да променят намеренията си, тъй като „Човек трябва добре да се възползва от ума си, доколкото го има“.
За „Мидълмарч“, безспорно едно от най-стойностните произведения на английската литература, никога не може да бъде казано или написано достатъчно и това е още един плюс на този епохален роман. За необременения с литературна история читател обаче това е една прекрасна книга, четенето и препрочитането на която носи огромно удоволствие.

вторник, 10 юли 2018 г.

Сексуалността като себезаявяване в "Делтата на Венера"


Във време на постоянно усъвършенстващи се визуални изкуства и технологии еротичната литература се асоциира единствено с посредствени романи и още по-посредствените им екранизации. Само преди по-малко от столетие обаче е било съвсем различно: ако някои дръзновени мъже са си позволявали да пишат в този жанр, то за жените темата за сексуалността е била абсолютно табу, в случай че не желаят да се окажат със съсипана репутация. Премълчаването и прикриването са двете отличителни особености на благоприличното женско отношение към интимността в продължение на столетия.
През 30-те и 40-те години на XX век на фона на грандиозните и ужасяващи събития по време и около Втората световна война светът се променя и по силата на обстоятелствата или историческите закономерности жените започват да излизат извън установените рамки и граници. Една от тези жени е Анаис Нин – писателка, родена във Франция през 1903 г, която напълно преобръща всякакви представи за ролята на жената като творец, както и за връзката между пола и създаването на текстове. Тя не се свени да говори и пише по "забранени" теми и да навлиза в пространства, маркирани като мъжка територия, в които не е желана женска интерпретация. Езикът й е дързък, стилът й става разпознаваем, а присъствието й на литературната сцена не може да остане незабелязано.
Нин започва да пише в ранна възраст, като първата й издадена книга е изследване върху Д.Х. Лорънс. Нейните дневници, издадени в 6 тома и водени почти през целия й живот, са едно от най-забележителните произведения в мемоаристиката от периода. В тях тя описва не само факти от своя живот, но и разсъждава върху мястото на жената в света, нейното светоусещане, сексуалността, интимността и отношенията между хората. Нин не вярва в универсалността – за нея всеки човек има своята индивидуална история, която чака да бъде разказана или споделена. Тя прави това в сборника с разкази озаглавен „Делтата на Венера“ (Сиела, 2017), който е събитие за времето си (писан е през 40-те години на XX век). Книгата е плод на добре обмислено впускане в еротичната страна на литературата, която до този момент не е овладявана от жена и вероятно този факт е една от причините за интереса на авторката към нея.
Петнадесетте еротични разказа, озаглавени с имената на своите протагонисти, скандализират с образност и сетивност. Героите им се преплитат, понякога се срещат, друг път се разминават, но оставят усещането за себе си чрез своята натрапчива сексуалност. Различните хора са представени чрез нееднозначните си сексуални потребности – толкова разнообразни, колкото са и човешките характери. В този фикционален свят не съществуват табута – границите между приемливо, отблъскващо, отвратително и престъпно се прекрачват за секунди, провокирайки неизменно естетическо въздействие върху читателя. Не е задължително усещането да бъде наслада – погнусата също е търсен ефект, балансиращ цялостното въздействие подобно на болката при удоволствието. Очевидно за да бъде еротичността балансирана порнографските елементи се редуват с поезия, докато думите не започнат да влияят на сетивата.
Анаис Нин прави опит да изследва женската сексуалност, но към писането на тези разкази я тласват двама мъже – тогавашният й любовник Хенри Милър и мистериозен „колекционер“, който има нестихваща потребност от еротична литература. Условието е да се пише директно, без заобикалки, без излишества, без поезия, което според Нин убива литературността в тези писания, но въпреки това тя се съгласява да ги създава. Дори ангажира още хора в този налудничав проект. Парадоксалното е, че в крайна сметка „Хомосексуалистите пишеха тъй, сякаш бяха жени. Стеснителните описваха оргии. Фригидните – влудяващи кулминации. Най-лирично настроените се впускаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии. Бяхме обсебени от чудесните истории, които не можехме да разкажем. Представяхме си онзи старец, докато работихме, и го ненавиждахме, защото не ни позволяваше да слеем секса с чувствата и сексуалността с емоцията“ (10)
– всеки един от хората, които я „снабдяват“ с истории се опитва да избяга от стереотипа за себе си чрез някакъв фикционален антипод. Бягството от поезията и любовта обаче не може да бъде реализирано до край, защото те се усещат в целия сборник. Потребността от тях е не по-слаба от нуждата от сексуално задоволяване, както пише и самата авторка. Барона от "Унгарецът авантюрист" е сексуално ненаситен, но се влюбва в танцьорка, която успява да го заплени със сексуалността си. Общите сексуални отклонения стават причина за брака и на Мануел от едноименния разказ със случайно срещната във влака бивша проститутка. Матилд и Мариан търсят истинската любов, която ги отвежда към неподозирани изживявания по пътя към себеоткриването и дори осъзнаването на женската им сексуалност. Същото може да се каже и за Елена и Бижу, които уж са много различни, но всъщност се доближават една до друга чрез своята женственост. В сборника не липсват и комични моменти ("Жената с воал"), истории за ревност ("Пръстенът"), фригидност ("Лилит"), некрофилия и инцест ("Пиер"), педофилия ("Пансионът"), но и красиви изживявания като тези между Мария и брата на Ивлин от разказа "Майорка", който наистина превръща еротиката в поезия, както Хенри Милър се изразява.
„Делтата на Венера“ днес няма да ни скандализира, но е интересно как продължава да влияе със сексуалния си заряд. Героите от страниците на сборника са хората, с които всеки ден се срещаме, вероятно без да си даваме сметка за това. Прочитът на тези истории дава възможност за една по-различна интерпретация на скритите и потискани желания. Те влизат в конфликт с представите за морал, но и разрушават табута. И въпреки архаичната нотка на сексуална революция, която се усеща в сборника, той има какво да предложи и на съвременния читател.

сряда, 4 юли 2018 г.

Повтарящите се трагедии на човечеството ("Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

„Решавам, че това е знак – тази книга. Неочакван подарък. Затова я чета така, като че ли пресявам злато.“ (269)

Въпреки че тези думи на главната героиня са адресирани към знаменитата Толстоева творба “Ана Каренина“, аз ги заемам, за да илюстрирам финалното си впечатление от романа на Лора Маквей „Под бадемовото дърво“ (ИК „Кръгозор“, 2017). На пръв поглед тийн книжка със симпатична корица, която само бегло загатва с какво ще се срещне читателят, този роман първо ме шокира, дори разочарова, след това ми заговори с една по-различна от заложената интертекстуалност (романът на Толстой е просто книга тук, мрачната разходка по перона не ми е достатъчна за връзка между текстовете, но за сметка на това „Под бадемовото дърво“ отлично кореспондира с „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими), а накрая сякаш ме впечатли с юношеската вяра в доброто и в силата на писателското въображение, способно да изгражда светове като антипод на онези, които реалността безмилостно руши.
Анотацията на корицата обещава „роман за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата“, но това е прекалено обобщено твърдение. Всъщност романът е за загубата на семейството, неговата липса и силата на връзката между хората, които го съставят, непозволяваща на спомените да избледнеят, нито на надеждите да угаснат.
Разказът се води в първо лице от 15-годишната Самара, която пътува с транссибирския експрес и използва времето на това пътешествие, за да запише на хартия историята на своето голямо авганистанско семейство. Разказът преминава в ретроспекция и момичето се връща в спомените си, изливайки ги по белите листове на своите тетрадки (писането като терапия за преодоляване травмата от мигранстството не е нова тема в литературата и мемоаристиката – Ева Хофман, Азар Нафизи и т.н, но у Маквей това е изцяло художествен похват, което през цялото време се усеща в начина на говорене, според мен). Историята, започната като приятна семейна идилия в жълтата къща с бадемовото дърво, се превръща в кошмар, когато Съветстият съюз се оттегля от страната и тя започва да бъде разкъсване от граждански войни, доминирани от безскрупулните и жестоки талибани. Подобно на мнозина в този период (90-те години на XX в) семейството на Самара е принудено да търси начин за оцеляване. Нищо обаче не може да ги спаси от зверствата, на които предстои да станат свидетели, нито от трагедиите, които ще ги сполетят. Маквей взима едно семейство и описва нещастието му, но за разлика от Толстой тя не се стреми да покаже уникалността на тази трагедия, а по-скоро представя най-често случващото се, превръщащото се в норма за тези хора, които продължават да бягат и да бъдат преследвани и в наши дни.
Една от най-разтърсващите сцени в романа е когато талибаните нареждат млада вдовица да бъде убита с камъни. Описанитето на тази чудовищна жестокост, в която по един или друг начин участва цялата общност, впечатлява едновременно с натуралистичност, но и със силен емоционалин заряд, към който читателят не може да остана безучастен.

Премеждията, през които преминава Самара са многобройни и до известна степен съпоставими с тези на Рахима от „Перлата, която се освободи от черупката си“ (Както споменах, откривам доста сходства между тези две книги, което за мен показва и общото в трагедиите на авганистанците. Дали всяко семейство може да е различно в нещастието си, когато това нещастие е държавна политика десетилетия наред?). Трудностите обаче успяват да превърнат уплашеното момиче в смела жена, която няма намерение да се предаде лесно. В „Бележки на автора“ Маквей набляга на желанието си да създаде творба за хората, които въпреки чудовищността на преживените си лични трагедии успяват да продължат напред. Това всъщност е и основното послание на нейната книга, която може да бъде четена като вдъхновяваща история за силата на човешкия дух, но и като хроника на една предизвестена трагедия, която се задълбочава с времето, взима все повече жертви и няма изгледи да свърши скоро.

събота, 16 юни 2018 г.

"Добри мъже", които носят светлината на знанието

„Добри мъже“ (ИК „ЕДНОРОГ“, 2018) е от онези книги, които по някакъв магнетичен начин завладяват още от първото докосване до тях. Книжното тяло на издателство „Еднорог“ е изключително красиво и добре оформено, като започнем от корицата на Христо Хаджитанев, съчетаваща значимите детайли от разказа в естетически издържан колаж, и продължим с хубавата хартия и приятния шрифт. Дори обемът от 624 страници просто отива на тази книга, чиито външни достойнства обаче избледняват пред съдържанието, още щом прелистим страниците.
Заслужава си да отделим подобаващо внимание на посвещението, епиграфа и бележката, поместени на първите листове. Хората, на които Реверте посвещава този роман, са реално съществували личности с принос към испанската култура, като един от тях – езиковедът и директор на Испанската кралска академия Григорио Салвадор, дори е герой в творбата. Цитатът от Джоузеф Конрад за значението на отминалите поколения и бележката, заявяваща автентичността на събитията и героите, но и напомняща за фикционалния характер на литературните произведения, задават нетипичния тон на това историко-приключенско повествование, в което сме напът да се впуснем. Нямаме време да се запитаме чий е гласът в него, защото още в пролога първоличният разказвач е асоцииран със самия автор, който сякаш ни въвежда в техниката си на писане: „Не е трудно да си представиш дуел на разсъмване в Париж в края на XVIII век. Достатъчно е да си прочел няколко книги и да си гледал няколко филма. Да го разкажеш писмено е вече малко по-сложно. А да го използваш като начало на роман – това крие своите рискове.“ (13) Повествователят поема тези „рискове“ без страх и ни повежда към една история, която увлича в приятния си водовъртеж от емоции и същевременно разкрива идеалите на просвещенската епоха и отгласа им в съвременността, поне що се отнася до значението на литературата.
Биографичните сходства между автор и разказвач усилват чувството за автентичност и придават на разказа усещане за документалност. В средата на второто десетилетие от 21-ви век член на Кралската академия на Испания се натъква случайно в библиотеката на изключително рядка и ценна находка – френска енциклопедия в 28 тома („Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“) - епохален научен труд , издаден в епохата на Просвещението от Дидро и Д’Аламбер. Воден от любопитство и изследователски интерес, разказвачът си поставя за задача да изясни как това произведение е успяло да стигне от Франция до Испания в годините, в които е било официално забранено от Светата инквизиция. Така романът е разделен на две сюжетни линии: разказвачът-изследовател от 21-ви век, който върви по следите на Енциклопедията и колегите му, академици от същата Кралска испанска академия, които в края на XVIII в са получили сложната и отговорна задача да осигурят първо издание от произведението и да го транспортират в робуващата си на клерикални догми родина.
Сюжетът определено не е без значение за това произведение, имайки предвид труда, който разказвачът влага, за да потвърди и разкрие по-пълноценно различни детайли от приключенията, в които неговите герои – академиците от Просвещението, трябва да се впуснат. Той се допитва до различни реално съществуващи авторитети и цитира забележителна библиография, с която си е послужил. Често прекъсва разказа си, за да ни припомни за своето проучване и да ни извади от заблудата, че това е просто един приключенски роман, защото, както казва директорът на Академията, с когото той обсъжда идеята за своето произведение: „ – Би било добре, защото това е един благороден епизод от историята на нашата академия. Справедливо ще е да си спомним, че по време на мрак винаги е имало добри хора, които са се борили, за да донесат на сънародниците си светлина и прогрес… И че не са липсвали такива, които са се опитвали да попречат.“ (41)

Сюжетната линия от XVIII век обаче не спира да поддържа читателския интерес и прави това обемно произведение истински page turner. Значението на заглавието е изяснено още в началото – Академията избира „двамина добри мъже“, които да намерят и доставят Енциклопедията. Дали тези „добри мъже“ ще бъдат схематични образи от приключенски роман, или ще се представят като носители на прогреса, не е трудно да се отгатне. На пръв поглед те са външни противоположности: пълничкият библиотекар Ермохенес Молина, който е смирен католик и бездетен вдовец, отдаден изцяло на книгите, и високият и строен адмирал Педро Сарате-и-Кералт, вярващ в прогреса на науката стар ерген, който обаче не се предава на възрастта си. Дотук тази необикновена двойка много напомня на емблематичните за испанската литература Дон Кихот и Санчо Панса, което вероятно е и авторова интенция, тъй като философските идеи на Сервантес за свободата присъстват често в диалозите на героите. Двамата академици се проявяват като „добри мъже“ в смисъл на хора на честта. Пренебрегвайки личните си неудобства, те са готови да преодолеят всякакви перипетии в името на целта, защото знаят, че трябва да го направят. От друга страна, антагонистите, които също са необходими за създаването на напрегнато очакване в подобен тип повествование, определено са образи, заслужаващи внимание. Те не са истински зли, а по-скоро са ограничени от собствените си предразсъдъци и липса на талант, и отново са двама членове на Академията: посредственият журналист Мануел Игеруела и плагиатстващият философ Хусто Санчес Терон. Техен помагач в опитите да осуетят сдобиването с енциклопедията става наемникът Паскуал Рапосо, докато „добрите мъже“ са подпомагани от користолюбивия абат Брингас. Взаимоотношенията между тях в течение на разказа ни дават да разберем, че отворените към прогреса хора (нашите „добри мъже“)са способни да преодолеят различията в името на цел, в която вярват, докато онези със закостеняло и ограничено мислене не могат да надскочат злободневието. Докато дон Ермес и Адмирала се сприятеляват, антагонистите се мразят все повече, а помагачът им накрая дори се възхищава от онези, на които трябва да навреди.
Основен лайтмотив и в двете сюжетни линии е значението на книгите и просвещението като антипод на мрака. Унищожаването на книги е еквивалентно на унищожаването на хора с идеи, които биха могли да променят света към по-добро. В борбата между светлината и затъмнението победители са онези, които успяват едновременно да преодолеят закостенялостта на предразсъдъците, но и да запазят моралните си устои, т.е. да продължат да бъдат „добри мъже“ дори в един лош свят.
„Когато изпитаме изкушението да презрем прекалено силно себеподобните си, достатъчно е да погледнем една библиотека като тази, изпълнена с паметници, издигнати от величието на човека, за да се помирим с тях.“ (339)

За мен това е първа среща с автора Артуро Перес-Реверте, но определено съм впечатлена от езика, стила и неподправеното чувство за хумор, струящо от „Добри мъже“. Една на пръв поглед схематична история е използвана за маскировка на роман, съдържащ сериозни философски въпроси, актуални и днес. Успехът в рисковано начинание като това с което се захващат дон Ермес и Адмирала, зависи както от мотивацията, така и от силата на духа и непоколебимостта. Носителите на прогреса са белязани от тези качества, които не им позволяват да се примирят със статуквото. А що се отнася до онези, които пречат, за тях винаги ще се намери оправдание, както е казано и в романа: „И през осемнадесети век, и сега – продължи той след малко – никой не е склонен да приеме, че провалът му се дължи на липса на талант, а вместо това винаги вижда навсякъде несправедливост, конспирации и пренебрежение …“ (278)

четвъртък, 26 април 2018 г.

Филипа Грегъри в "Дворът на Тюдорите"

Филипа Грегъри е една от най-известните съвременни писaтeлки, чието име се свързва предимно с поредицата за Тюдорите и английския кралски двор през 15-16 век. Бакалавър по журналистика (с последвал курс по история) и доктор по литература, тя успява да съчетае достоверност и художественост с неподражаем маниер, превърнал се в нейна запазена марка. Двете по-мащабни поредици, в които са обединени романите й, са „Войната на братовчедите“ и „Дворът на Тюдорите“. Тук ще се спра върху втората, която към момента включва осем заглавия, проследяващи историческите събития от пристигането на Катерина Арагонска в двора на крал Хенри VII до управлението на последния владетел от династията на Тюдорите – кралица Eлизабет I. Заглавията са подредени според историческата си хронология (1491 - 1578), а не по дата на издаване. Всяка от тези книги има собствена физиономичност, защото говори с различен глас. Филипа Грегъри дава възможност на жените в двора на Тюдорите да разкажат съдбата си и това художествено решение е изключително успешно за поредицата. Романите споделят някои общи черти, като например въпроса за мястото на жената, значението на моралните ценности и връзката им с религията, лицемерието като начин на живот и особеностите на човешкото съзнание от 16 век. Писателката успява да ни потопи в епохата на Ранния ренесанс в Англия, където Средновековието все още осезаемо присъства не само с проблематичните си клерикални догми, но и с ограниченията, наслоявани от тях в съзнанието. Представителите на аристокрацията, които са основните герои в романите, живеят в собствен свят на въобразено величие, но всички те са роби на прищевките, хрумващи на тираничния владетел Хенри VIII. В кралския двор никой не е свободен, дори самият монарх. Усещането за сигурност е непостижимо, а интригантите са единствените, които имат шанс да оцелеят по-дълго. В тази атмосфера чуваме гласовете на потискани и дори маргинализирани жени, които разказват своите малки или по-големи житейски съдби на фона на мащабния наратив на исторята.
Хилари Мантел казва, че създателят на исторически романи е единственият писател, комуто се налага да се извинява за това, че си измисля сюжети и герои. Въпреки критиките към Филипа Грегъри за исторически неточности и слабости в наратива, тя успява едновременно да създава истории, придържайки се достатъчно близо до фактите, и да запленява милиони читатели по света. Романите й вероятно никога няма да получат Букър, но за мен бяха приятно и неангажиращо разнообразие в труден момент. Ето как ги прочетох:


"Вярната принцеса" („Еднорог“, 2011)
показва романтичен и почти невинен образ на младата Катерина Арагонска. Третоличният наратив за живота й в английския кралски двор понякога преминава в ретроспекция, а след това се превръща в епистоларна изповед. Катерина пише за страховете, желанията и изпитанията, през които постоянно й се налага да преминава. Като историческа фигура тя е интересен образ със своята нелека съдба, изпълнена с превратности. Водещото убеждение у нея, което не й позволява да се предаде дори в моменти на безнадеждност, е вярата, че тя по право е кралица на Англия и никой не може да й отнеме този трон. Филипа Грегъри предлага една увлекателна история, в която със силата на художественото слово суровата Катерина е показана от човешката си страна.
Разказът от първо лице приближава читателя до героинята, но въпреки това е трудно да се говори за симпатия към нея. Катерина е типична кралска дъщеря, която вярва в собственото си неприкосновено право да властва и е готава буквално на всичко, за да се възползва от него. Колкото и да е възвеличавана като достойна кралица и дама, тя е просто една безкомпромисна и дори безскрупулна жена – продукт на врмето си и на религиозно-дворцовите внушения, с които е възпитана. В началото виждаме младата, но решителна инфанта Каталина, която е готова да се подложи на унижение пред стария крал Хенри, за да сключи брак със сина му Артър, а във финала нейната решителност е все така непоколебима, дори 27 години по-късно, когато трябва да се справя с униженията от собствения си съпруг Хенри VIII. Верността на принцесата е преди всичко към титлата й, въпреки че версията за романтичното обещание, дадено на смъртното легло на Артър, постига отличен художествен ефект.


„Три сестри, три кралици“ („Еднорог, 2016)
разказва отново събитията от младостта на Катерина Арагонска, но от името на по-голямата сестра на Хенри VIII – Маргарет, която е омъжена за краля на Шотландия с намерението да подсигури мир между двете съседни и постоянно враждуващи държави. Пътешествието на младата принцеса между две различни култури е показателно по отношение на промяната, която може да настъпи в убежденията на човек, комуто е даден шанс да опознае своя „враг“. Шотландският крал Джеймс безспорно е най-обаятелният образ в този роман, особено на фона на слабохарактерния и суетен Хенри VIII, който постоянно мени мннието си и често изоставя сестра си на произвола. За съжаление обаче времето на рицарството отдавна е минало в Англия и подобен образ няма как да просъществува дълго.
Заглавието на романа е вдъхновено от трите бъдещи кралици, които се срещат в двора на Хенри VII в началото на 16.век (1501) – Катерина Арагонска, Маргарет и Мери. Макар и още млади момичета, те си дават обещание да бъдат сестри и да си помагат. Маргарет разказва как сестрите й не спазват това обещание към нея, като не пропуска да се поставя в позиция на жертва и да проявява завист към останалите две жени, превърнали се в нейни съпернички. Образът й е основан върху малкото факти и запазени нейни писма, които са достигнали до нас, но колкото и пленително да разказва Филипа Грегъри, Маргарет не успява да се превърне в героиня, с която читателките да се идентифицират. Налчието на тази дистанция може да бъде причина някои хора просто да не дочетат книгата, което би било жалко, защото романът има своите достойнства: шотландците са много интересен народ, а замъците им са изключително обаятелни, както и цялата атмосфера, типична за творбите на Грегъри.

„Другата Болейн“ („Еднорог“, 2007)
Безспорно най-популярният роман на Филипа Грегъри дължи своя успех от една страна на несекващия интерес към скандалната исторя с аферата между Ан Болейн и Хенри VIII, но не можем да отречем и нестандартния поглед, през който тези добре известни на всеки исторически събития са разказани. В романа говори сестрата на Ан, Мери, която е единствената оцеляла от децата Болейн и има какво да разкаже. Тя става свидетел на възхода и падението на своята сестра, както и на абсолютната трансформация на крал Хенри, която води не само до промяна в личния му живот, но и до преобръщането на реда в цяла Англия. Останала в сянката на сестра си, Мери се превръща в достоверен хроникьор на ужаса, съпътстващ разпада на традиционния кралски двор. Мнозина обвиняват Ан заради това че разпалвайки огъня на желанието в сърцето на суетния крал Хенри, тя успява да „подпали“ цялата страна. Истината обаче се различава от легендата, защото Ан и всички останали жени на Хенри са жертви на обстоятелствата. На Мери е отсъдено да бъде "другата Болейн" не само заради превъзходството на Ан, но и поради възможността да осъзнае жестокостите, превърнали се в ежедневие за нейното семейство, и да се разграничи от тях. Романът съчетава историзъм и художественост като ни пренася в изпълнения с интриги и задкулисни борби двор на крал Хенри VIII. През очите на Мери ставаме свидетели на неговата чудовищна трансформация в тиранина, познат ни от учебниците по история и виждаме как мечтата на едно младо момиче да стане кралица може да струва не само живота, но и честта и достойнството на хората, които обича.

В "Наследството на Болейн"(„Еднорог“, 2008)
Филипа Грегъри проследява събитията в двора на Хенри VIII от 1539 до 1542 г през погледа на три много интересни учестнички в тях: Джейн Болейн (позната ни като Джейн Паркър от "Другата Болейн"), Ана от Клев и Катрин Хауърд. Четвъртата и петата съпруги на краля се превръщат в забележителни персонажи, които разкриват своята човешка страна и до голяма степен поставят под въпрос стереотипните рамки, в които до момента са интерпретирани като исторически фигури. Те престават да бъдат "грозната" и "глупавата" съпруга и се превръщат в жени, които разказват себе си като частици от великия наратив на исторята. Дори тийнейджърката Катрин Хауърд успява да провокира съчувствие, въпреки наивната си простота на провинциална английска девойка, която е възпитана да разсъждава през призмата на материалната облага ("Да видим какво имам"). Похватът с първоличния наратив е запазена територия на Грегъри, като по този начин тя умело въвежда читателя в света на различни героини. Особено съм впечатлена от създаването на образа на Джейн Болейн (Джейн Паркър), която още от първите страници разсъждава за себе си като за жертва, изгубила обичания си съпруг, но успяла да запази титлата си "лейди Рочфорд". За читателите като мен, запознали се първо с предходната книга от поредицата - "Другата Болейн", е ясно, че Джейн е възможно най-отрицателната героиня, която на всичко отгоре изобщо не е фикционална: доказателствата за нейното предателство към съпруга й и сестра му Ан Болейн са неопровержими както още в тогавашно време, така и в наши дни. Тя обаче гледа през собствените си очи, през които продължава да се вижда онеправдана и ощетена. Мисълта за вина й е чужда и тя всячески се опитва отново да се домогне до титла, съжалявайки че Мери е отнела по-голямата част от наследството на Болейн. Джейн обаче дори не предполага, че тя е само пионка в ръцете на алчния си и безскрупулен чичо Томас Хауърд, херцог на Норфолк.
Филипа Грегъри успява да ме накара да изпитам усещане на съспенс, разказвайки ми история, с която съм сравнително добре запозната. Не мога да не й се възхитя за това майсторство. Страховете на Ана от Клев, несигурността и болката й са повече от осезаеми за читателя. Същото се отнася за наивните самозаблуди на Катрин и окончателното падение на Джейн. А крал Хенри е истински шедьовър на историческия роман, затова и поредицата се върти около неговия възход и постепеното му саморазрушаване.
"Наследството на Болейн" безспорно се нарежда сред любимите ми исторически романи, като дори смятам, че този роман е по-добър от "Дугата Болейн".

„Укротяването на кралицата“ („Еднорог“, 2016)
Катрин Пар е известна основно с факта, че успява да надживее съпруга си - тиранина Хенри VIII, но с изключение на това нейната личност е незаслужено пренебрегвана от историята. Романът около тази забележитела жена изважда наяве множество нейни постижения - преводи на Библията, теологични разсъждения, дори съставяне на авторска книга. Влиянието на Катрин върху младата принцеса Елизабет е неоспоримо - в романа е загатнато нейното решение да не се омъжва, след като на съпруга е дадено правото да подчинява жена си и да я "укротява". Заглавието на романа е свързано с унижението, което Катрин Пар трябва да понесе от тираничния си съпруг, за да оцелее. Романът, както и останалите произведения на Грегъри, има своите феминистични нотки, особено силно осезаеми в образа на Ан Аскю - мъченица, загинала на кладата в защита на правото си да разсъждава върху Библията. И тук постоянно ставаме свидетели на неспирните интриги в кралския двор, но в последните си години кралят се държи шизофренично и изпраща на смърт дори най-близките си съветници. Никой не може да се чувства сигурен около него, а Катрин има нелеката задача да го омилостивява в честите му пристъпи на гняв. Хенри се е превърнал в абсолютно чудовище, а Катрин възприема брака си с него като приказката за Синята брада, от която смъртта на единия от двама им е единствен изход.
Любовните копнения по Томас Сиймор, които се предполага че дават сили на Катрин и показват нейната женственост и потребност от истинска любов в един свят на фалш и интриги обаче, ми дойдоха в повече, тъй като въпреки радостта си в края на романа, че отново е свободна, героинята доброволно се обрича на нови страдания с него. Още на първите страници на следващия роман "Шутът на кралицата" ставаме свидетели как Сиймор проявява явни сексуални желания към младата принцеса Елизабет, докато Катрин очаква детето му.

„Шутът на кралицата“ („Еднорог“, 2009)
се случва основно по времето на управлението на Мери Тюдор и е разказван през очите на нейния необикновен шут-жена на име Хана. В смутните времена на управлението на тираничния Хенри VIII Англия е доведена до тежко икономическо състояние, с което младият и болнав крал Едуард не може да се справи. По настояване на съветниците си той поддържа протестантството и държи сестрите си изолирани далеч от двора. Малко преди неговата смърт Хана е изпратена от лорд Робърт Дъдли да шпионира принцеса Мери, която е законната наследница на короната. Хана е необичаен и дори неправдоподобен герой, но нейната изключителност внася доза колорит в този иначе не особено завладяващ роман. Вероятно няма човек, който да твърди, че харесва "Кървавата Мери", но разказът за нея успява да обясни действията, с които краткото й управление е запомнено. Мери се изживява като мъченица, готова на всичко за да върне католическата религия на майка си в Англия. Достойна дъщеря на Каталина Арагонска, тя държи на правото си да управлява и вярва, че то не може и не трябва да й бъде отнето.Романът и в частност Хана като разказвач, са доста щадящи към Мери и обвиняват предимно нейния съпруг Филип II за зверствата, съпътстващи краткото й управление. Неминуемо се натрапва сравнението със съдбата на майка й, която също като нея умира изоставена и нещастна.
Другите два женски образа в романа са тези на младата принцеса Елизабет и на самата Хана. Още в първите страници Хана наблюдава 14-годишната Елизабет, която играе по доста сексуален начин с пастрока си Томас Сиймор. В последствие нейната чувствена сексуалност ще бъде предмет на множество коментари в книгата. Като цяло Грегъри очевидно не приема идеята за "девствената кралица" и се стреми да направи образа на Елизабет особено сексуален по модела на майка й Ан Болейн. Малката сестра се явява абсолютен антипод на студената и сериозна Мери, която не успява да се докаже нито като кралица, нито като жена. В този ред на мисли самата Хана е объркана по отношение на симпатиите си към двете царствени сестри и лорд Робърт Дъдли, който я привлича неимоверно. Хана не е симпатична героиня, решенията, които взима са силно проблематични, непостоянна е, но това е част от умението й да стои на границата между световете. Тя е ясновидка, но и изключително образована жена, влюбва се, но не иска да се лиши от свободата си, твърди че може да бъде вярна, но не знае на кого и като цяло е изтъкана от противоречия. Романът до голяма степен разкрива и нейното собствено съзряване, разбира се с уговорката, че тя е измислен персонаж. Въпреки че е първоличен разказвач Хана не е симпатичен персонаж, а по-скоро провокира въпроси с неизвестни отговори. Покрай увлечението й към Робърт Дъдли се срещаме със съпругата му Ейми, с която Хана известно време живее в провинцията. Още тук тя е представена като невежа и досадна жена, пречеща на светския живот на съпруга си. В следващата книга от поредицата имаме възможност да вникнем и в гледната точка на лейди Дъдли, която е поредната жертва на кралските обстоятелства.

„Любовникът на девицата“ („Еднорог“, 2010)
Романът пресъздава първата година от управлението на Елизабет I и предполагаемата й афера с Робърт Дъдли. Младата кралица е показана като неуверена и подвластна на чуждо влияние, а образът на Дъдли е по-скоро отблъскващ със своята студенина и пресметливост. Отношенията в кралския двор са крайно лицемерни, интригите са ежедневни, а заговорите за убийство също не са рядкост. Съветникът на младата Елизабет Уилям Сесил обаче знае как да се възползва от обстоятелствата и дори да ги дирижира. На мистерията около смъртта на Ейми Дъдли е дадена нова трактовка, намек за участието на кралицата в убийството й, но със съвсем различен мотив от предполагаемия брак с Робърт. Образът на Елизабет като цяло не е много положителен у Грегъри. За сметка на това Ейми, която получава възможността да убеди читателите в любовта си към Робърт, е показана като саморазрушила се от невъзможен копнеж жена, която отдавна няма свое лице и смисъл на живот. Като за предполагаема феминистка Грегъри изгражда предимно негатвни женски образи на маргинални героини, но и на самата кралица. Това обаче също може да бъде обяснено - Елизабет успява да управлява един мъжки свят, държейки се като мъж. Въпреки че Греъри й приписва всички възможни женски недостатъци и пороци, Елизабет е най-успешният владетел от династията на Тюдорите.Тя съумява да използва женската си обаятелност при протаканията в преговорите си за евентуален съпруг като междувременно стабилизира Англия. Личните й отношения с Робърт Дъдли са дефинирани още в заглавието на романа, въпреки че за тях никога не е имало исторчески доказателства. Скандалните догадки и клюки обаче винаги са били неразривно свързани с Тюдорите, така че няма как да ги избегнем. В този роман определено липсва положителен образ и в даден момент това се превръща в проблем, тъй като прелива и в следващата творба

„Другата кралица“(„Еднорог“, 2010)
, която продължава да разказва за управлението на недолюбваната от авторката кралица Елизабет и съперничката й Мери, кралицата на Шотландия. Мери притежава някои от чертите на баба си Маргарет, разказвачката от "Три сестри, три кралици", а именно убеждението, че е кралица по право и всеки е длъжен да й се кланя, а тя може да прави каквото пожелае. След като й се налага да избяга от Шотландия заради обявилите се срещу нея лордове, Мери търси подкрепата на братовчедка си Елизабет, въпреки че я смята за узурпаторка. Кралицата на Англия, доверявайки се на съветника Сесил, поверява Мери в ръцете на благородническото семейство Талбот, които трябва да играят ролята на нейни домакити и тъмничари едновременно. В книгата се редуват разказите на тримата - Мери, Джордж Талбот и жена му Бес. От тях единствено Бес разсъждава като модерен човек и жена, изпреварила времето си. Тя не произхожда от благородническо семейство и е успяла да се издигне благодарение на собствената си находчивост и на тримата си предходни съпрузи, които са я осигурили материално. Тя казва, че подобна финансова независимост на жена в Англия е възможна само при управлението на Елизабет. Съпругът й е представител на класа, приключваща господството си заради своята неспособност да се адаптира. Той и Мери символизират старите порядки, докато Бес и Елизабет носят духа на новото време, което идва, за да разтърси из основи неадаптивните. Мери отказва да се промени и този отказ предопределя съдбата й. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела да чета за Мери Стюарт в учебник по история вместо този роман. Но може би по-късно ще се върна към него, защото вече прекалено дълго чета само романите на Филипа Грегъри.