Когато "Моят начин" е правилният начин се ражда легендата

Някои хора имат визия за бъдещето, независимо от сферата си на дейност и Йохан Кройф е един от тях. Самият той набляга на този факт в своята автобиография, озаглавена „Моят начин” (My Turn), дописана малко преди смъртта му през 2016 г и издадена у нас през 2017 г от издателство Сиела. Освен погледът напред и желанието да покорява нови хоризонти във футбола като начин на живот, Кройф набляга и на друг факт за себе си – той не притежава дипломи и дори не успява да завърши своето образование: „Аз не съм човек с дипломи и научни степени от колежи. Всичко, което съм научил, е усвоено чрез опита” . С други думи, автобиографията, която е писал в осъзнатия край на живота си (в последните глави споменава, че е диагностициран с рак на белите дробове и дните му са преброени, но това не променя оптимистичния тон на книгата, тази негова лебедова песен) e не само мемоар на един успешен футболист и може би най-иновативния треньор в историята на футбола, тя е завет, оставен на бъдещите поколения лично от създателя на философията на тоталния футбол.

Кройф разказва за своя живот като за логично стечение на обстоятелствата, което обаче се случва не без предварителен план. Устойчивостта към нуждата от промяна и трудностите, които тя поражда са интерпретирани от Кройф като необходими препятствия, за постигане на целта. Той ясно дефинира себе си като упорит и непреклонен играч и не по-малко отдаден треньор. Любовта му към „Аякс” и „Барселона” е осезаема във всяка страница и не подлежи на коментар. За сметка на това не са спестени критики към онези, които както преди, така и сега „дърпат конците във футбола”, без никога да са го играли. Кройф съжалява, че в съвременния свят футболът отдавна е превърнат в бизнес и самата игра остава на втори план както за играчите, така и за ръководството. Той критикува липсата на техника за сметка на необмислената бързина във Висшата лига, както и в италианското първенство. Обяснава разликите във футбоните вкусове на различните нации с техните различни темпераменти и съжалява, че националните отбори на страни като Англия (и Холандия) не постигат максимума от възможности на световни и европейски първенства заради това, че в клубните им отбори играят предимно чужденци и не се развиват достатъчно добри школи.

Самият той нееднократно изтъква, че като холандец в Испания има различна визия както за футбола, така и за живота. Във времето си като треньор той привлича в каталунския тим чужденци, чиито имена остават в историята му като Роналд Куман, Михаел Лаудруп и, разбира се, Христо Стоичков, на чиито талант също е посветил няколко изречения. От друго страна, Стоичков в наскоро излазлята си биография си спомня времето, когато е имало ограничения за максимален брой чужденци, допустими в състава на испанския тим и произтичащото от този факт напрежение в съблекалнята – фактор, който няма как да е останал незабелязан от Кройф. Холандецът обаче има своя визия за футбола, която успява да развие и да направи „Барселона” един от най-успешните клубове в света. Единственото му съжаление, което всъщност е дефинирано от самия него като „провал” е непостигнатата мечта да оглави холандския национален тим. От това , разбира се, губи самият отбор, но Кройф милее за спортните успехи на родината си по същия начин, както за клубните си отбори.
Другите две важни неща в живота му, с които се гордее, са семейството му и фондация „Кройф”, която създава и развива през годините. Кройф говори за съпругата си, за децата и внуците си и се надява синът му Жорди да предаде „футболната щафета” на някой от тях. Не са пропуснати и обтегнатите отношения с някои футболисти, включително разривът му с открилия го за големия футбол Ринус Михелс. На всички тези неприятни епизоди от живота си холандецът гледа като на уроци, неизбежно следствие от определени обстоятелства, с които трябва да се примири и, ако успеее, да трансформира в нещо положително.
Йохан Кройф е може би най-ярката звезда във футболния небосклон и значението му за развитието на цяла футболна философия не може да бъде отречено. Той опровергава стереотипите за „глупавите” футболисти като много добре се аргументира , че човек, умеещ да съобрази комбинацията от техника и тактика за няколко секунди, не може да бъде наречен „глупав”. Това е „неговият начин” – да прави всичко със страст и визия за бъдещето, да не се отказва и дори когато буквално си отива от този свят да мисли какво ще остави след себе си.

Христо Стоичков - "Историята" на един успял българин

Ако можех да разкажа за тази книга на човека, който чакаше, но не можа да дочака излизането й, щях да му кажа следното:

Христо Стоичков е вероятно първото име на български футболист, което съм научила, а Световното първенство от 1994 г. В САЩ със сигурност е оставило у мен изключително ярък спомен, въпреки че тогава бях едва на 8 години. Емоциите от онзи летен футболен месец с мачове посред нощ, гледани от цели семейства, без значение дали е работен ден, за съжаление ще си останат привилегия за малцина, защото няма големи изгледи скоро да се повторят. Един от въпросите, на които Стоичков се опитва да даде, макар и косвен отговор, в "Историята" (ИК "Софтпрес", 2018, съавтор Владимир Памуков)си е защо става така: "проклетията и неизкоренимата българска завист", некадърността на управниците, или просто корупция на всички нива. Модерният ляв обаче не задълбава в политически анализи, напротив, както заглавието и дружелюбната фотография в близък план от корицата на книгата подсказват - това е неговата лична история, която той с удоволствие (понякога с гняв, понякога със сълзи, но в повечето случаи с добродушно чувство за хумор) ни разказва.

"Историята" е разделена на осем глави, което със сигурност не е случайно, защото още в началото Стоичков обяснява, че винаги е имал осмицата за сакрално число, което го следва, и с което е обвързан. Освен това е символ на безкрайността, към която най-успешният български футболист се е устремил. Разказва ни как е ритал по улиците на комунистическа България, както и за проблемите, които е имал заради буйния си нрав, а според него и заради много други фактори. Не се впуска в анализи на политическата ситуация, но за запознатите с нея наши сънародници е ясно за какво става въпрос. За щастие трансферът му в Барселона се случва почти едновременно с настъпването на "демокрацията" у нас и това му отваря път към успеха, какъвто можеше и да няма, ако се беше родил 10-15 години по-рано. Както самият той казва обаче, във футбола няма ако. Или действаш, или гледаш.
От всяка страница извира емоция и ако съществува човек, който да не е чувал за Стоичков (какъвто едва ли има, но все пак) и прочете тази книга, със сигурност ще разбере, че Камата е човек на крайните емоции - "силно люби и мрази", но не може да остане безразличен, колкото и да се опитва в някои моменти да твърди, че е забравил или загърбил някои житейски драми и неразбории. В "Историята" четем за приятелствата му през годините, за отношенията му с останалите играчи от звездния български национален отбор, както и за синовната му признателност към Кройф (самият Кройф пише за него в автобиографията си "Моят начин, изд."Сиела",2017: :"Трябваше ми човек като Христо не само заради футболните му качества, но и заради характера му. Той беше боец, инат в добрия смисъл на думата. Той можеше да разтърси отбор, в който нямаше кой знае колко силни характери, не само в съблекалнята, но и на терена") и войната му с Ван Гаал (има един изключително забавен епизод с холандеца, когато на тренировка Стоичков се опитва да го уцели по "голямата тимберица", но топката се отплесва от главата му и влиза в мрежата, а реакцията на холандеца е радостна, което окончателно потвърждава присъдата на Стоичков за него, че го е „хапал щъркелът”), а маниерът на разказване е пленителен.

Не са спестени и не особено приятните моменти като забраната над младежа Христо да играе футбол в България от 1985г и "Настъпването на века", когато е изгонен с червен картон от мач на Барса заради настъпване на съдията, последвалите неуспехи на националния отбор също не са подминати в спомените. И все пак, това е субективна история, няма как в подобен тип книга авторът поне да не опита да оправдае някои свои грешки. За други обаче ясно казва: " Има грешки, които не искам да поправям." Като успял човек Стоичков е свикнал да бъде съден от познати и непознати, но той самият също никога не се е славел с умение да премълчава недоволството и обидите. Всъщност тези безцеремонни изказвания са част от характера и образа на Камата. Той говори с огромно уважение и за Димитър Пенев, на когото признава заслугата за успеха на българския тим през 1994, въпреки че както у нас, така и в чужбина някак си винаги е витаела мълвата, че тогавашната звезда на Барса всъщност стои зад този успех не само като нападател... Говори с обич и уважение за съпругата си Марияна и набляга на ролята, която ранното създаване на семейство е имало за израстването му, за измислиците и скандалите около него, както и за огромната си непримиримост (не казвам омраза, защото той умишлено не употребява тази дума) към "кръвния" враг - отбора на "Левски" София.

Като цяло "Историята" е интересна и изключително добре написана и направена книга (само да не бяха грозните лога на спонсорите, щеше направо перфектно книжно тяло да е). Владимир Памуков се е справил отлично - чела съм биографиите на някои световно известни футболисти като Ибрахимович, Пирло и неповторимия Кройф и смея да твърдя, че тази на Камата по нищо не отстъпва на тях. Единствено не знам как ще се превеждат стотиците фразеологизми, поговорки и лафчета, с които "Историята" е изпълнена (само няколко примера: "ако баба ми беше мъжка", "расото не те прави монах", "обещанието не е като завещанието", "кой кум , кой сват, кой на булката брат", и т.н), когато издадат тази биография на чужди езици, но за това има кой да мисли.
Книгата на Стоичков трябва да бъде прочетена от всеки футболен фен, да не кажа от всеки българин. С нея няма да прозрете нечувани философски истини, но ще се забавлявате много и ще си припомните както славните години на българския футбол, така и времето, в което българин беше звезда на Барселона и носител на Златната топка. Всички имаме нужда да си спомняме по-често това време и поне като фенове да помогнем с подкрепа за националния отбор, вместо да го оплакваме приживе, както постоянно правим. А по отношение на вярата в предстоящи по-добри дни Стоичков сякаш е голям оптимист. Такъв е мирогледът на успешните хора.