събота, 4 септември 2021 г.

"Септември" като апология на анархизма в "Т като Ташкент"

 „Т като Ташкент" ("Жанет 45", 2021) всъщност е „Една и съща нощ“ 28 години по-късно и започва „в една напълно случайна сряда през оня напрегнат и тревожен месец март на хиляда деветстотин петдесет и трета, скоро след смъртта на Сталин и три-четири дни подир женския празник“ (10) .


 Романът продължава да разплита нишката на основните въпроси в двете предходни книги – как анархистът Георги Шейтанов участва в българския културен живот от 1923-25 г и какво се случва с Гео Милев. По линията на тези разсъждения в произведението основно място е отделено на самата поема „Септември“, която, въпреки че от поне 20 години се изучава в училище като емблематично произведение на експресионизма у нас, все още с лека ръка се дискредитира от широката общественост като комунистическа, заради тежката пропаганда, на която е жертва в продължение на 40 години. Читателската рецепция на тази поема е тема за дисертационен труд. Въпреки присъствието ѝ в конспекта за ДЗИ много хора не са я чели, още повече не са я разбрали, някои директно са я етикетирали и изобщо отказват да се занимават с нея, а тя сама по себе си изисква онова „интелектуално усилие“, за което Милев говори в статиите си – причини, поради които точно тя е ужасът на зрелостниците. А на мен ми е една от любимите, заедно с целия ѝ „случай“, затова много се радвам, че Христо Карастоянов написа този роман. Дано накара някого да препрочете поемата и да я преосмисли.

Този път повествованието не е дневник на Карастоянов, а имаме изведен протагонист и разказвач: „героят бил журналист и му викали журналиста“, а по-късно научаваме и името му - Любомир Попов. През очите на този персонаж читателят се впуска в пътуване до столицата на Узбекистан Ташкент, където е изпратен от редакцията си с всичките условности на смутното комунистическо време да разследва откъде е пристигналата по-рано при тях бележка, гласяща „Не търсите където трябва. Трябва да се копае на поляната зад склад номер 2 „Илиенци“. Поздрави, Николай“ (15) През 1953 година основна задача е изясняването на безследните изчезвания по време на т.нар. „бял терор“, но съставянето на обвинения и завеждането на дела се оказва изключително трудно начинание, защото много от замесените в тези събития се оказват висши партийни членове, които не бива да се пипат. Поредният парадокс на шизофренния обществен строй. Сюжетите, предлагани от живота, са много по-абсурдни от всяка фикция.

Журналистът обаче е начетен, интелигентен и преди всичко мотивиран да се впусне в приключение, каквото и в детективски роман не е чел. Пътувайки към Узбекистан той разсъждава върху живота, историята и преди всичко литературата, за да достигне до скандалното за своето време на терор и пропаганда умозаключение: „Септемврийското въстание може да е било повод, подтик за написването на поемата – това нямам намерение да го оспорвам. Но ако го нямаше Септемврийското въстание, поемата пак щеше да бъде написана.“ (126) и да продължи с констатацията „Септември“ е апология на анархизма!“.  Начинът, по който този журналист мисли, дава на информирания читател предчувствие какво му предстои накрая. Но преди края има интересни срещи и разговори, неочакван обрат, изненадващи разкрития и много разсъждения, подтикващи към размисъл.

„Т като Ташкент“ също като „Септември“ изисква полагане на интелектуално усилие от читателя, защото историческите събития и връзката им с литературните такива трябва да бъде осмислена на базата на предварително познаване. Ако ли не,  има вероятност да се случи същото като с поемата. Това обаче не променя факта, че романът е зверски добър. За мен дори е най-добрият роман на автора до сега.

Няма коментари:

Публикуване на коментар