"В пукнатините на канона" откриваме премълчаваното

 „В пукнатините на канона“ („Жанет 45“, 2021) е новата книга на Георги Господинов, за която много предстои да се говори. Първото, което трябва да се отбележи, е нейното по-различно съдържание – не е художествена литература, а по-скоро критическо-философски есета върху творци, творби и проблеми, които стоят някак в маргиналното, в „пукнатините“ на официалния литературен канон. Тоест,  те са промъкналите се в уж непристъпната за тях територия, които си стоят в нея, но упорито биват пренебрегвани по различни причини. 

От извънканоничното стихотворение на Ботев "Ней", през проекциите на теменужената тема и неконвенционалния Яворов, до фигурата на Кирил Кръстев, превърнал се в стожер на европеизирането на българската литературна мисъл, Господинов ни пренася през епохи, мотиви, исторически обстоятелства и теми на крилата на живия си писателски език. Впечатляващ е начинът, по който той успява да обгледа българската действителност от двадесети век, като я съпоставя и анализира с и чрез логиката на причинно-следствените връзки между битието, времето и особения ни балкански манталитет: „ако си в синхрон със света, рискуваш да си в тежка асинхрония спрямо българското“ (75). Статията за Кирил Кръстев „Един така дискретен анархист“ елегантно повдига завесата, незнайно защо все още спусната, над може би най-модерно мислещия културтрегер, раждал се някога в България. Дали причината не е в провинциалното му местоположение, оставило го встрани от вълненията на столичната културна бохема? Неслучайно едно от подзаглавията на книгата е „Провинции“ – изолираното пространство, в което оставаш маргинален, но и независим. Със същите въпроси се занимава и друг ямболски писател – Христо Карастоянов, който посвещава на този период и тази част на България трилогията си със заглавие "Кукувича прежда".

 Но къде е мястото на литературата и каква е ролята на твореца, когато държавата се тресе от гражданска война? Отговор намирам в есето-статия „Самотата Вапцаров“. Георги Господинов е писал докторат за Вапцаров и навлиза дълбоко в творческата същност на личността у него. Предизвикателство е да се захванеш с Вапцаров, но, вероятно тъй като и самият Господинов често се озовава между хвалата и хулата в публичната мълва, той успява да даде най-прост и логичен отговор на всички полемики и разногласия по въпроса какво е искал поетът. Да бъде признат като поет. „Това е толкоз просто и логично“, че чак болезнено очевидно. В канона обаче все още е пукнатина: „признанието му като поет идва в хладния жанр на свидетелските показания“ (90) „Двата единствени въпроса, които отправя към свидетелката Багряна, избрана от самия него като национален и личен авторитет, звучат така: „Стиховете ми имат ли художествена стойност и патриотична насоченост?“ и „Представляват ли принос в българската поезия?“ (…) Това са питания на поета Вапцаров, не на комуниста, не на революционера, не на конспиратора, не дори на човека, когото чака червеят. И това питане е едновременно толкова драматично, човешко и самотно, като самотата на онзи, който вика в последния си час „Защо ме изоставяш ...“. Едно от най-трагичните питания в българската литература.“ (93)

Хрониката на тъгата в българската литература заема съществено място в книгата, защото е знакова характеристика на писаното ни слово. Не можем да избягаме от нея, не се и опитваме. Сякаш ни радва да насищаме всичко с горест и печал, с безнадеждност и усещане за обреченост. Хората по нашите земи говорят само когато ще се оплакват, иначе предпочитат да мълчат. Може би в следващата книга Георги Господинов ще се отклони и към суеверието като една от причините за това мълчание, но тук е изведена друга теза – за анаративността на социализма, разяснена по-подробно във втората част на книгата.

Там литературата отстъпва на социологията и психологията на българина. Тезата, че епохата на българския социализъм е анаративна, защото самият строй е предварително планиран и следователно асъбитиен е подкрепена от любопитни примери както от литературата, така и от ежедневието. Статията "Свенливите дефицити. Еротичните разказ като медицина и физкултура" е толкова актуална и днес, че точно след като я прочетох станах свидетел как повече от десет души излязоха възмутени от страхотно театрално представление, защото в него се говореше директно, без евфемизми, за сексуалността на човека. И тази тема сама по себе си е за докторски труд, но в книгата е поднесена изключително увлекателно. Темата за историческите личности (повечето от които литератори), изобразени върху банкнотите и за лексиконите като бунт на децата срещу ограниченията в свободата на мислене във времето на социализма са не по-малко привлекателни за читателя. Моята любима статия-есе обаче е последната: „Литература и емпатия“. Тя така красиво систематизира ползите от четенето на художествена литература, че най-безсрамно смятам да я цитирам, когато неизменно ми се налага да доказвам кои са те.

 Вълшебно пише и разказва Господинов, удоволствие е и да се чете, и да се слуша. За втора поредна година имах щастието да съм на премиера на негова книга в рамките на Празници на изкуствата „Аполония“ и със сигурност мога да кажа, че неговите премиери, където и да са, се превръщат в литератуно събитие на годината с истинска тълпа от хора и опашки за автографи.
А „В пукнатините на канона“ е книга-мост между времената и поколенията, фокусирана върху отказаното и липсите от преди, които ни влияят сега. Мнозина ще преоткрият и преосмислят спомените си, други ще погледнат с нови очи на утвърдени автори и теми, трети ще поставят под въпрос приноса на пукнатините, но всеки ще намери текст, който да го увлече в размисъл. И който да може сам да допълни.