неделя, 12 февруари 2017 г.

Разкази за любовта (и размисли за българската литература)

С година закъснение разлиствам сборника с „нови разкази за любовта“, издаден от Сиела през февруари 2016 г, готова да се потопя в любовно опиянение от художествено слово. Или поне аз така схващах идеята на съставения от З. Карабашлиев сборник озаглавен „Обича ме, не те обича“, който все пак успя да оправдае очакванията ми, въпреки противоречивите мнения. Книгата съдържа 16 разказа от 16 популярни български писатели, представители на различни поколения, които разказват любовта така, както тя е видяна, чувствана или изречена в техния художествен свят. Безспорно всеки от авторите има свой почерк и глас, но в дадени моменти се открояват и общи тенденции в това любовно художествено говорене.
На първо място ще се спра на традиционната вече критика за невъзможното бягство от националните ограничения в съвременната ни белетристика. Българинът не обича да говори за любов, за него тя е лигавщина. Той говори (и пише) за секс, проституция, комплекси за малоценност (и нисък ръст), изневяра, алкохол, болка и самота. Вероятно в генетичната ни обремененост трябва да търсим вината и за психологическата. При Вл. Зарев любовта лъха на чалга и евтин парфюм, при Любомиров е толкова низ/ска, че чак липсва, при Ранчев пък е сведена до проституция, маструбация и еякулация. Но поне градацията е налична. Ще си спестя по-обстойната критика, защото три-четири слаби разказа не правят слаб целия сборник. Въпреки споменатата тенденция за „побългаряване“ на любовта (дори в чужбина българският влюбен мъж си остава страхливец, а жената се поболява или пропада – справка – героите на Андреев и съставителя на сборника) има разкази, които ярко се открояват с универсалност, оригиналност и стил.
В „Беседката“ на Иво Иванов аз виждам най-адекватно представен мотивът за същността на любовта. Протагонистът Алекс се събужда в бъдеще, което е идеално подредено, но е успяло да „елиминира“ любовта. Утопичният блян за живот без болести и страдания се трансформира в антиутопичен ужас от дехуманизация. Нима си струва да живееш 2-3 века в свят без любов, където „всяка ситуация може да бъде вкарана в математически модел“ (138)? Чувствата не могат да бъдат подвластни на математика, нито изкуството, което те раждат. Любовта заедно с всички нейни болки и несъвършенства е в основата и на живота, и на добрата литература. Защото, както е казано и в разказа „Човечеството без чувства е човечество без човечество“. Ролята на любовта е да ни кара да продължаваме да се борим, да имаме желание за живот, за общуване и най-вече да осмисляме битието си чрез близките си хора.
Темата за любовта в семейството откривам в следващия разказ, който силно ме впечатли – „Погледни ме в очите“ на Кристин Димитрова. Тук е представена една любов, на която българската литература не отделя достатъчно внимание – обичта между сестри. Димитрова успява с майсторството на виртуоз да създаде увлекателен сюжет с хорър елемент и да покаже, че връзката между две привидно ненавиждащи се сестри тийнейджърки е много по-силна отколкото можем да предположим. В допълнение на красотата на словото и ангажиращия вниманието сюжет разказът съдържа послание за силата на сестринската обич и привързаност, която е един от най-силните и непреходни видове любов.
Стане ли дума за виртуози на словото не мога да пропусна големия Г. Господинов, чийто разказ „Без изменение“ завихря в ураган от емоции чрез рефлексии и разходки напред-назад във времето. Господинов е творец, от когото мога непрекъснато да записвам цитати. Всяка мисъл поражда разсъждение, всяка история има разклонения, всяка дума е на мястото си в лабиринта на спомена от този мислопровокиращ разказ. Тъгата по невъзможното завръщане е заменена от очакването на края. Той пък от своя страна се слива с началото така както преди 44 години. Без изменение. Като нивото на река Дунав. Но може ли човек да влезе два пъти в една и съща река?
Ако при Господинов любовта е неслучила се, при Видински споменът за нея е подсилен от веществено доказателство, дало име на разказа „Запалката“. Една красива и добре написана история за любовта, която понякога помага да преодолеем дори травмите на войната. Завръщането към спомена, който сякаш е събран и скрит в един предмет, е трогателно и впечатляващо. Старостта резюмира уроците на живота, най-ценният сред които е даваната от любовта сила да преодоляваш бариери.
Ограниченията пред женските гласове обаче не са съвсем преодолени в сборника. С изключение на Кристин Димитрова, която разчупва (или избягва) мотива с по-нестандартна интерпретация, жените автори ни представят героините си или като изоставящи (Филиповска), или като изоставено (Иванова) или просто решават да ги оставят в ступора на някакъв транс и всеки да си прави изводите (Димова). Разказът на Филиповска започва с любовна история изградена върху изневяра, а следващият разказ – на Г. Томов също интерпретира този мотив. Разликата между двете творби все пак е, че писателката оставя героинята си Ана да се самообвинява и разкайва за неизреченото (недонаписаното), докато Томовият герой е обречен да страда заради изреченото. Женското мълчание срещу мъжкото необмислено говорене. Вероятно азбучното им поставяне една след друга помага и за осмислянето на тези две творби, изградени по оста любов – изневряра – разкаяние.
В разказа на Алек Попов виждам друг тип психоза, който трудно може да се определи като любов, но това вероятно се дължи на факта, че съм чела „Сестри Палавееви“, където е изграден образът на безпощадния капитан Нощ – главен герой на настоящия разказ. „Демоните се завръщат“ пресъздава момент от неговата гледна точка към историята и обсесията му от сестрите.
Обсесията на модерния човек (или загубеняк) към висенето пред телевизора, маструбацията, наливането с бира и хленченето е много добре представена и в разказа на Васил Панайотов. С друго обаче едва ли ще го запомня.
Р. Парушев е надраскал някаква любовна бележка до жена си, може би на салфетката в някой ресторант. Всъщност последните три разказа спокойно може да бъдат пропуснати в този иначе хубав сборник.
„Обича ме, не те обича“ е събитие за съвременната българска литература и адмирирам писателя, захванал се с нелеката задача на съставянето му. Освен на любов, българинът е пестелив и на хвалби (освен разбира се ако не става дума за самохвалство), затова хората, които се захващат с дейност в полза на общността (пък било то и литературната общност) остават недооценени и охулени. Този проект обаче успява да надскочи ограниченията и да положи началото на една добра традиция, която към момента ни липсва. Аз останах очарована от сборника и бих го препоръчала на всеки, защото всеки има какво да открие в него. Трудно е да пишеш за любовта, сигурно е трудно и да четеш за нея, но за да я разбереш истински като състояние на духа и сила, трансформираща битието, просто трябва да й позволиш да те овладее. Също както става с литературата.