сряда, 29 юли 2020 г.

A Portrait of a Lady or a caricature of the old times?

The Portrait of a Lady has been a real pleasure to read because of its multiple layers and varieties of possible interpretations. At first glance, it explores the thoughts and dreams of a young American girl having come to Europe with her rich aunt. The plot, however, is definitely not what this novel is about, or at least not all. The development of the characters, the deep exploration of the human mind and the ways social conventions define people’s destinies are only some of the aspects I was really hooked on. The subtle irony, the mockery of stereotypes and the constant parallels between Europe and America representing the old and the new, together with the visible intertextuality (I find much of Middlemarch’s narrative techniques and themes developed here, as well as some references to Pride and Prejudice) make this novel one of the greatest late-Victorian works of fiction.
From the very first pages ladies and marriage are discussed as matters of high importance along with health and sense of humor. The strange thing is that they are discussed by men – the elderly banker Daniel Touchett, his invalid son Ralph and their neighbour Lord Warburton are musing about them over the ceremony known as afternoon tea in Touchett’s country mansion called Gardencourt. The three gentlemen seem to enjoy life, but that is not actually the case – their lack defines their insufficiencies and this lack is verbalised by the old Mr Touchett: “The ladies will save us,” said the old man; “that is the best of them will—for I make a difference between them. Make up to a good one and marry her, and your life will become much more interesting.” The ‘good one’, the ideal partner, the muse is something they desire but never get. Ironically, the typically women’s dream of meeting Prince Charming is reversed here. Men are those who wait for the perfect lady and since this lady is nowhere to be seen, they start making her up projecting her qualities into the new arrival. They want to be ‘saved’ by her and this need motivates Ralph to ask his dying father to make his American cousin Isabel rich. He is fascinated by her liveliness, her plans of travelling around the world and even her reluctance to marry well-off men such as Lord Warburton.
The attitude towards marriage is one of the main problems in this novel. It starts with the hint that the old American banker Mr Touchett is not happily married. This initial assumption is later confirmed when the reader is introduced to his wife, Isabel’s aunt Lydia. She does not live with her husband, moreover, she is constantly travelling from one place to another living her own life as she pleases. Women in this novel are much more adaptable, flexible and persistent than men. However, their social status and the way they are perceived are very much influenced by their marital status. Mrs Touchett is much more respected than Madame Merle even though their ways of life are quite similar at first sight. The hypocrisy of Victorian society (or even of European societies since the action mostly takes place in Rome) makes it perfectly acceptable for a woman to have lovers as long as she is married. The more unhappily married, the better. Countess Gemini is the perfect example of this tendency. On the other hand, young girls such as Isabel and her friend Henreitta Stackploe do not want to rush into marriage because they fear it would restrict their freedom (which as Americans they really appreciate). Their further experience proves this initial decision right, however their mutual incapability to stick to it tells a lot about James’ s view on ladies’ changes of heart.
What Isabel really tries not to do is betray her principles. She does not listen to advice but she is ready to pay the price of her impulsiveness. In some respects she is similar to Dorothea from Middlemarch, only that Dorothea manages to find her true self whereas Isabel, in my opinion, gradually loses her identity in her marriage with Gilbert Osmund. Of course, one cannot underestimate the fact that Dorothea’s development as a strong person is aided by her husband’s convenient death, whereas Henry James does not seem to have such intentions for his heroine. Isabel, with all her expectations and dreams of being independent, is tricked into dependency. This is the main theme of the novel: not only had the heroine been deceived, she puts up with this deception because she wants to stay true to her moral values and martryrdom. Quite a portrait of a lady, Mr. James!
I have to admit, however, that the character of Gilbert Osmund is a great accomplishment of the author and a standing proof of James’s knack for creating psychologically deep and relatable characters. Osmund is a real and complete narcissist and sociopath of the worst kind. His behaviour is exemplary of the way such people try to dominate and break everybody else without appearing guilty about it. Gilbert’s attitude towards Isabel (and towards Madame Merle for this respect) is a study case as if it had been taken out of a psychology book from the future. Hats off to James, he nailed that one!
To sum up, this novel has depth and psychologism, it tells a lot about people’s relationships and communication skills, but it does not count on the plot. It has many layers to interpret, most obvious of which are the parallels between the old and the new – Europe and the USA, as well as the misinterpretation of expectations what ladies really want. Moreover, ladies and gentlemen are products of the decaying old world, so they are being dominated (Daniel), rejected (Lord Warburton) or dying (Ralph). Their values seem outdated, so the new heroes such as Madame Merle and Osmund seem to be the future. The final is open, which makes sense, since we do not read the novel for the plot, so there is another layer for the reader to contemplate. The Portrait of a Lady is a very adequate text even in the 21st century, so I really think people should give it a chance.

четвъртък, 23 юли 2020 г.

"Поздрави от Хадес" - когато подземното царство е за предпочитане

„Всички думи вече са били изричани и все някога започват да се повтарят” ( 197)

„Поздрави от Хадес” („Жанет 45”,2020) е четвъртият роман на Яница Радева, в който тя доразвива разработения в „Пътят към Тива” (”Парадигма”, 2017) мит за трагедията на Едип и наследниците му. Въпреки че обемът на творбата е едва 200 страници, а митът би следвало да е познат на всички още от училище, четенето на този текст изисква повече ангажираност, отколкото може да ни се стори на пръв поглед. Очакването да преговорим познат сюжет и да преповторим вече изречени и изписани думи не се оправдава, не защото митът е променен („Кой би могъл да оспори мита?” /90/), а заради стила, техниката на разказване и психологизма у персонажите.
Ако „Пътят към Тива” разказва за младостта , то тук акцентът е поставен върху смъртта, както и самото заглавие заявява. Усещането за обреченост, за безпомощност пред цикличността на битието и пред времето е доминиращо. Нуждата от обяснение на несправедливостите създава митове и пророци, в които хората вярват, за да се съхранят, за да оцелеят. Дъщерята на Тирезий, жрица на име Манто, която аз виждам и като главната героиня в този роман, в течение на цялото повествование обяснява на себе си и на читателите същността на пророчествата и сляпата вяра, която хората имат в тях. За нея самият живот е една закономерност, равновесие в природата, неподвластно на външен контрол:
„За боговете времето нямало значение. Те са безсмъртни, затова понякога изпълняват бързо молбите ни и ни връхлитат мигновено наказанията, а друг път чакаме за награда или за възмездие повече от един живот, затова и внуците често плащат за грешките на предците си. Защото времето за нас тече иначе. И невинаги разбираме какво казват, а те просто го казват и думите им са безплътни. Когато най-сетне ги чуеш, разбираш, че всичко е станало, както е било нужно за подредбата на космоса, за движението на нещата, за преместването на хората и градовете. ” (74)
Времето никога не е приятел на смъртните. То тече по различен начин за тях, ограничава ги и ги променя до неузнаваемост. Единственото, което остава, са думите и митовете. Те надделяват дори над спомена. Неслучилата се любовна история между Манто и Аристодем остава в пространството на скритото, но невярната мълва, която оскърбеният влюбен инициира в отчаянието си, се превръща в мит, който бива доразкрасяван през вековете. Не е ли нещо подобно и самият мит за Едип? Не е ли той просто човек, комуто не е позволено да избира, чиято трагическа вина му е стоварена без право на помилване? Човек, обременен със свръхчовешки товар, без време самият той да живее за себе си. Не му е позолено да избира как да пребивава в живота, затова той желае поне да поеме по избрания от него път към селенията на Хадес, когато всичко за което се е борил вече е безнадеждно опорочено и разрушено: „ ... и той се изгуби от погледите ни, за да отиде да умре, както беше пожелал, в земя на приятели, защото няма по-голямо щастие за човека да умре, обграден от обич” (127) След живот сред страх и омраза, смъртта сред обич е единствената утеха. Хадес я праща, заедно с поздрави към всички, които рано или късно ще отидат при него. Митът за Едип отеква с универсална сила – човекът, извършил най-големия грях, без дори да подозира, си остава грешник. Това го свързва с всеки един смъртен и „бремето на онова, което човекът е сторил, а не само на онова, което е сторил нарочно” – епиграф на книгата, който е цитат от Бърнард Уилямс. Така Едип остава да живее във всеки един от нас, неговите наследници, дори векове напред, а парадоксът на думите е, че макар и да се повтарят, те никога не разказват една и съща история. Тя всеки път е различна, защото няма две еднакви преживявания. Многогласието отеква и в тази творба на Радева, придавайки й множественост на наративните перспективи. Всеки глас е една лична история, свързана по някакъв начин с големия мит, вплетена в него, но останала и анонимна.

Въпреки че митът е за Едип, той всъщност е второстепенен герой в този роман. На преден план е дъщеря му Исмена (най-малко популярната от неговите деца, както тя шеговито намеква в думите си за трагедиите на Софокъл, в които е останала на заден план), заедно с гадателката Манто и бившият глашатай Агатон. Тримата се редуват да разказват преживяванията си в Тива след разобличаването и прогонването на Едип. Авторовата ерудиция няма как да остана незабелязана в тази творба не само поради детайлите и езика, с които си служи, но и с цялостното внушение на преживяванията - читателят сякаш не слуша, а живее главните герои. Техните разсъждения, надежди и страхове не се различават много от нашите. Означава ли това, че ги повтаряме? В парода (първото излизане на древногръцкия хор на сцената) хорът е съставен именно от нашите предци - древните, които се опитват да ни предадат мъдростта си, но знаят, че тези опити са напразни: "ако думите ни бяха написани върху хартия, щяхте да ги препрочитате много пъти и пак да ви бъдат неясни, защото костите ви все още са облечени в плът (...)" Всяко ново поколение и всеки човек от него е едновременно наследник на предшествениците си, но и създател на собствената си история. Дали ще участва активно в нея, или ще наблюдава като зрител, често пъти може да избере сам.
Романът е структуриран и като драматически текст с всички елементи, включително хор. Тази театралност не е скрита, за нея се говори и в самия текст, дори се акцентира върху артикулацията (съобщението от Креон към Лаодамант за смъртта на Етеокъл) и визуалните послания (белотата на снега, яркостта на огъня, вонята на мъртвите ...), отпътуването на Едип към царството на Хадес, атаката на седемте срещу Тива и най-вече финалната сцена на срещата, която телата са нямали, но душите постигат, присъстват като сцени от антична трагедия със съвременен привкус. А дали „ ... накрая си отиваш щастлив у дома, че видяното не се е случило на теб. Че не ти си жив погребан, не ти си нарушил договора с боговете и не твоето семейство се е разпаднало по безподобен начин” 157, или изпадаш в дълбоки размисли дали подземното царство все пак не е за предпочитане пред злочестините на битието, до голяма степен се определя от умението да балансираш между думите и действията, между живеенето и преживяването.