"Поздрави от Хадес" - когато подземното царство е за предпочитане

„Всички думи вече са били изричани и все някога започват да се повтарят” ( 197)

„Поздрави от Хадес” („Жанет 45”,2020) е четвъртият роман на Яница Радева, в който тя доразвива разработения в „Пътят към Тива” (”Парадигма”, 2017) мит за трагедията на Едип и наследниците му. Въпреки че обемът на творбата е едва 200 страници, а митът би следвало да е познат на всички още от училище, четенето на този текст изисква повече ангажираност, отколкото може да ни се стори на пръв поглед. Очакването да преговорим познат сюжет и да преповторим вече изречени и изписани думи не се оправдава, не защото митът е променен („Кой би могъл да оспори мита?” /90/), а заради стила, техниката на разказване и психологизма у персонажите.

Ако „Пътят към Тива” разказва за младостта , то тук акцентът е поставен върху смъртта, както и самото заглавие заявява. Усещането за обреченост, за безпомощност пред цикличността на битието и пред времето е доминиращо. Нуждата от обяснение на несправедливостите създава митове и пророци, в които хората вярват, за да се съхранят, за да оцелеят. Дъщерята на Тирезий, жрица на име Манто, която аз виждам и като главната героиня в този роман, в течение на цялото повествование обяснява на себе си и на читателите същността на пророчествата и сляпата вяра, която хората имат в тях. За нея самият живот е една закономерност, равновесие в природата, неподвластно на външен контрол:
„За боговете времето нямало значение. Те са безсмъртни, затова понякога изпълняват бързо молбите ни и ни връхлитат мигновено наказанията, а друг път чакаме за награда или за възмездие повече от един живот, затова и внуците често плащат за грешките на предците си. Защото времето за нас тече иначе. И невинаги разбираме какво казват, а те просто го казват и думите им са безплътни. Когато най-сетне ги чуеш, разбираш, че всичко е станало, както е било нужно за подредбата на космоса, за движението на нещата, за преместването на хората и градовете. ” (74)
Времето никога не е приятел на смъртните. То тече по различен начин за тях, ограничава ги и ги променя до неузнаваемост. Единственото, което остава, са думите и митовете. Те надделяват дори над спомена. Неслучилата се любовна история между Манто и Аристодем остава в пространството на скритото, но невярната мълва, която оскърбеният влюбен инициира в отчаянието си, се превръща в мит, който бива доразкрасяван през вековете. Не е ли нещо подобно и самият мит за Едип? Не е ли той просто човек, комуто не е позволено да избира, чиято трагическа вина му е стоварена без право на помилване? Човек, обременен със свръхчовешки товар, без време самият той да живее за себе си. Не му е позолено да избира как да пребивава в живота, затова той желае поне да поеме по избрания от него път към селенията на Хадес, когато всичко за което се е борил вече е безнадеждно опорочено и разрушено: „ ... и той се изгуби от погледите ни, за да отиде да умре, както беше пожелал, в земя на приятели, защото няма по-голямо щастие за човека да умре, обграден от обич” (127) След живот сред страх и омраза, смъртта сред обич е единствената утеха. Хадес я праща, заедно с поздрави към всички, които рано или късно ще отидат при него. Митът за Едип отеква с универсална сила – човекът, извършил най-големия грях, без дори да подозира, си остава грешник. Това го свързва с всеки един смъртен и „бремето на онова, което човекът е сторил, а не само на онова, което е сторил нарочно” – епиграф на книгата, който е цитат от Бърнард Уилямс. Така Едип остава да живее във всеки един от нас, неговите наследници, дори векове напред, а парадоксът на думите е, че макар и да се повтарят, те никога не разказват една и съща история. Тя всеки път е различна, защото няма две еднакви преживявания. Многогласието отеква и в тази творба на Радева, придавайки й множественост на наративните перспективи. Всеки глас е една лична история, свързана по някакъв начин с големия мит, вплетена в него, но останала и анонимна.

Въпреки че митът е за Едип, той всъщност е второстепенен герой в този роман. На преден план е дъщеря му Исмена (най-малко популярната от неговите деца, както тя шеговито намеква в думите си за трагедиите на Софокъл, в които е останала на заден план), заедно с гадателката Манто и бившият глашатай Агатон. Тримата се редуват да разказват преживяванията си в Тива след разобличаването и прогонването на Едип. Авторовата ерудиция няма как да остана незабелязана в тази творба не само поради детайлите и езика, с които си служи, но и с цялостното внушение на преживяванията - читателят сякаш не слуша, а живее главните герои. Техните разсъждения, надежди и страхове не се различават много от нашите. Означава ли това, че ги повтаряме? В парода (първото излизане на древногръцкия хор на сцената) хорът е съставен именно от нашите предци - древните, които се опитват да ни предадат мъдростта си, но знаят, че тези опити са напразни: "ако думите ни бяха написани върху хартия, щяхте да ги препрочитате много пъти и пак да ви бъдат неясни, защото костите ви все още са облечени в плът (...)" Всяко ново поколение и всеки човек от него е едновременно наследник на предшествениците си, но и създател на собствената си история. Дали ще участва активно в нея, или ще наблюдава като зрител, често пъти може да избере сам.
Романът е структуриран и като драматически текст с всички елементи, включително хор. Тази театралност не е скрита, за нея се говори и в самия текст, дори се акцентира върху артикулацията (съобщението от Креон към Лаодамант за смъртта на Етеокъл) и визуалните послания (белотата на снега, яркостта на огъня, вонята на мъртвите ...), отпътуването на Едип към царството на Хадес, атаката на седемте срещу Тива и най-вече финалната сцена на срещата, която телата са нямали, но душите постигат, присъстват като сцени от антична трагедия със съвременен привкус. А дали „ ... накрая си отиваш щастлив у дома, че видяното не се е случило на теб. Че не ти си жив погребан, не ти си нарушил договора с боговете и не твоето семейство се е разпаднало по безподобен начин” 157, или изпадаш в дълбоки размисли дали подземното царство все пак не е за предпочитане пред злочестините на битието, до голяма степен се определя от умението да балансираш между думите и действията, между живеенето и преживяването.