"Пътят към Тива", който никога не свършва

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017).

Дизайнът на корицата е много стилен и цялостният вид на книжното тяло допринася за удоволствието от четенето на този нетрадиционен роман.
Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Тяхната нравствена чистота контрастира със злобата и сребролюбието на Поликлес и не може да се впише в правилата на политиката, но които Полиб и Лай се опитват да ги учат в различни моменти от повествованието.
Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.