"Любимата формула на Професора" превръща математиката в поезия

Повечето хора имат напълно погрешна представа за математиката и математиците. Особено аз. Желанието ми да се запозная с романа на японската писателка Йоко Огава бе провокирано от надеждата, че един закостенял предразсъдък ще бъде преодолян или поне разклатен. "Любимата формула на Професора" ("Колибри", 2017) успя да ми даде дори повече, отколкото се надявах - урок по математика, в който формулата намира незабавно приложение в живота, защото може да обясни реда в света и мястото за всеки в него.

Романът е съвсем по японски деликатен, тих и спокоен, но упорито намиращ път към съзнанието и сърцето на читателя. Разказът се води в първо лице от тредесетгодишна домашна помощница, която отглежда сама своя десетгодишен син и работи в къщата на шейсет и четири годишен гениален математик с увредена краткосрочна памет. Възприемаме героите с числа и социални роли, но не и с имена, защото тази история е част от живота, представя взаимоотношенията между хората под различен (доста идеализиран) ъгъл и насочва към универсални мотиви за приятелството, самотата, любовта към изкуството и науката (защото математиката става поезия и започваме да я възприемаме като изкуство, а не като досаден предмет от училище).
Главната героиня е толкова ненатрапчива, колкото и Професора. В тяхното тихо общуване обаче се ражда необикновено приятелство, в което имат пръст и "приятелските числа" - 220 и 284. Професора притежава рядко срещана дарба: той не само вижда красотата на математиката, но и успява да я покаже на останалите. Едва завършилата гимназия домашна помощница възкликва: "Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема" (59), когато Професора я прочита на глас. Неговата всеотдайност към математиката докосва особено силно сина на домашната помощница, наречен от Професора Рууто, заради формата на главата му, която напомня знака за корен квадратен (готов да даде приятелство на всики числа). Историята на тяхната дружба е като вълшебна приказка, в която обаче може да усетим по мъничко тъга и болка.
Въпреки увреждането си Професора остава изключителен учител и се превръща в модел за подражание на малкото момче. Екранизацията на романа акцентира върху ролята, която възрастният математик изиграва в живота на Рууто, за да може той да продължи да "предава нататък" ползата от математиката. Филмът кореспондира с романа доста успешно, макар и да има някои необходими разлики. Важното обаче е, че и в двата случая виждаме една красива и нежна история, в която математиката променя облика си и проговаря с езика на изкуството. Това е нейното истинско приложение в живота, което много хора никога не разбрат. Във всеки учебник по математика трябва да бъде поставен цитатът, обясняващ разликата между красивото и некрасивото доказателство:
"Истински вярното доказателство е онова, което създава хармония, без противоречие между непропукващата се дори за миг всеобхватна твърдост и гъвкавостта. Има колкото искаш доказателства, които технически са верни, но са прекалено шумни, немарливи и дразнещи. Разбирате ли? Трудно е да се изрази красотата на числата, така както никой не може да обясни защо са красиви звездите" (29).
Романът на Йоко Огава е приятно четиво, което може поне за малко да преобърне традиционната представа за математиката, социалните роли и стереотипите.