сряда, 28 септември 2016 г.

Литературно-философски пъзел: "Животът. Начин на употреба"



Няма да излъжа, ако кажа, че романът на Жорж Перек „Животът. Начин на употреба“ съвсем не беше това, което очаквах. Несъвпадението с предварително изградената ми представа за творбата породи подозрителното недоверие, с което изчетох два пъти първите стотина страници. Сякаш  ми бе даден пъзел, който аз (лишена от логическа мисъл и пространствена ориентация) трябваше да наредя. В следващия момент обаче нещо „кликна“, намери мястото си в съзнанието ми, и започнах да разбирам какво „разказва“ романът. Шизоидно говорене от много страни и едновременно с това от всезнаещ разказвач, който умело тласка ту напред, ту назад във времето. Есенцията на творбата може да бъде извлечена, взимайки под внимание епиграфа й:“Окото следва пътищата, проправени за него в творбата“ (цитат от „Педагогически скицник“ на Паул Калее) ; Перек явно се е досещал, че доста читатели ще имат нужда от него. Моят прочит на този гениален роман обаче едва ли има много общо с авторовата интенция (Да живее Ролан Барт!).
Пъзелът е цялото, от което всички ние (хората, вещите, носителите на спомени) сме парчета. Искаме или не, създадени сме, за да се допълваме (или доразрушаваме, ако се опитваме да се свържем с неподходящите „части“). Абстрактната идея за мозайката като своеобразна вселена е проектирана върху сградата на ул. „Симон-Крюбелие“, номер 11 и нейните обитатели от построяването й до около 15 август  1975 г., когато романът свършва. Сградата е много важен конструкт в творбата. Около нея гравитират всички истории на обитателите й, техните вещи, а също и разказите за съдбите на самите притежания. Впечатляваща наративна техника, която изисква цялото читателско внимание, защото лесно може да се пропусне нещо съществено, което да ни попречи да сглобим мозайката.
Привидната липса на основен сюжет насочва към микросюжетите, които зазвучават отвсякъде: за тях ни разказва стълбището,“което е на всички и на никого, където хората се разминават почти без да се виждат, където животът на сградата отеква далечен и равномерен“ (11), надничаме в зимниците, съхранили своите тайни под формата на забравени и затрупани вещи, минаваме покрай луксозните жилища на „старите“ собственици и стигаме до помещенията за прислуга, отделени с врата-символ на класово различие. Разхождаме се из пространството на сградата в продължение на целия роман, който на практика се случва докато служителката на агенция за недвижими имоти се изкачва по стълбите към опразнения апартамент на Гаспар Венклер. Над шестстотин страници за няколко минути. Няма как да не спечели адмирациите ми.

В началото на романа виждаме въпросната служителка и разбираме, че основната интрига би следвало да се върти около предполагаемото отмъщение на починалия преди две години занаятчия Гаспар Венклер. Така започва пътешествието ни назад във времето. Но това не е обикновена история, а плетеница от съдби, обстоятелства и мистериозни преобръщания на съдбата, които са довели до съществуването на разнородните персонажи, обитаващи сградата на ул. „Симон-Крюбелие“. Гласовете на техните предшественици още се носят по коридорите, отекват в старите портрети на художника Хътън, в антиките на г-жа Моро, в купчината медицински списания на доктор Дентвил, и разказват за поне още 179 житейски съдби и обрати (без да броим историите на „случайно“ попадналите в полезрението ни картини като „Плъх зад покривалото“ в дома на Маркизио (24) или историята на Карел ван Лоренс, четена „случайно“ от пак така „случайно“ попадналото в сградата внуче на акордьора на пиана, което чака дядо си да настрои пианото на г-жа дьо Бомон (455). Всички тези „разхвърляни“ истории са части от пъзела. Допринасят за неговата сложност и създават неповторимо полифонично звучене на творбата. Гласовете са опредметени и подплатени със списъци. Всяка дума си пада на мястото. Като идеална част от мозайката.
Докато четях как е разделена сградата си припомних един друг френски роман – „Елегантността на таралежа“, където тридесет години след Перек Мюриел Барбери обвързва любовта на французите към йерархичната подредба с философията на Декарт. Освен тази черта, общо между двата романа е и наличието на една неконвенционална портиерка. У Перек г-жа Ношер „изобщо не се покрива с общоприетата представа за портиерка: не крещи, не мърмори, не подвиква с остър глас подир домашните животни … (203)“, но и не се опитва да се прикрива като „таралежа“ Рьоне на Барбери. Всъщност, никой от персонажите в „Животът. Начин на употреба“ не може да се скрие. Те са представени пред читателя като изложба от различни личности, свързвани от обща сграда. Старият художник Вален мечтае да побере всички тях в картината си, която обаче остава ненарисувана.
Стените на сградата са единственото място, което може да ги съхрани. Почти като във фолклорните вярвания, че душите на хората правят сградите по-здрави: „Кой, застанал пред парижка сграда, не си е мислил някога, че е неразрушима?“ (163) Разрухата обаче е неизбежна. Някои смятат, че тя започва със смъртта и завършва със забравата, но романът ни показва друго. Унищожението прекалено често идва от деструктивния импулс вътре в нас. Отегченият от всичко Бартълбут е особено ярък пример за тази тенденция. Неговата цел да вложи много усилия в създаването на нищо е основна тема в романа. Той посвещава целия си живот на своите акварели, които рисува на различни екзотични места и след това изпраща на занаятчията Венклер, за да ги превърне в пъзели от по 500 части. Намерението на милионера да унищожи продукта не само на своето творчество, но и на майстора на пъзели, е прозряно от занаятчията навреме, за да може да му окаже отпор чрез собствения си талант. Начинанието на Бартълбут е обречено, защото както от древни времена се знае, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река, така и творението, веднъж създадено, не може да се върне в изходна позиция. А опитите да се връщаме назад и да заличаваме следите си са напълно лишени от смисъл. Времето ще свърши това по-добре, ако не остане нищо за разказване и помнене.
„Животът. Начин на употреба“ може да бъде разглеждан като наръчник как да не пропиляваме дните си. Но се нарежда сред любимите ми романи заради необходимостта да бъде препрочитан, „пренареждан“ и преосмислян.