петък, 28 декември 2018 г.

Една неутолима "Жажда" за живот

Захари Карабашлиев умее да разказва истории с неподражаем маниер: овладява душите и рисува световете им с думите си, всяка от които е точно премерена, умело насочена, конкретно прицелена към най-наболялото място и превърната в метафора от опита за неговото табуизиране. С други думи, стилът му вече отдавна не може да остане неразпознаваем, а езикът му не просто „хваща за гърлото”, той сякаш те обръща навътре към теб самия и те кара да се погледнеш в напълно непредвидим контекст и неразигравана роля – като част от нещо много по-голямо от твоето собствено его, като прашинка от вселената, която може да проумее законите й, или да се мъчи в напразна борба с тях, докато не го направи. По трудния начин.
Така се случва и в повестта „Жажда” (Сиела, 2018) - тънка книжка (браво за красивото книжно тяло с илюстрациите на Дамян Дамянов, както и за откровението му, че „истината никога не е черно-бяла”) с малка история, която те всмуква във вселенския водовъртеж на минимум два живота, при това без да броиш своя собствен. Някои хора биха настръхнали само от мястото на действието – реанимацията на държавна столична болница, в която един гневен младеж в критично състояние е принуден да слуша откровенията на възрастния си другар по легло. Реанимацията е много специално отделение, в което не пускат нормални хора. Влезеш ли там, вече си на границата, независимо дали си пациент, лекар, или близък . В този смисъл реанимацията си е вид Чистилище – никой не излиза от нея какъвто е влязъл. Изпитанията, на които си подложен там, до голяма степен определят посоката, в която можеш да продължиш, когато ти е оставен избор. А именно въпросът за избора е ключов в това произведение.
За припряните и невлизали в реанимация читатели лайтмотивът за избора може да прозвучи клиширано. Както вече споменах обаче, умението да преминаваш в паралелни вселени е важно за четенето, особено на писатели като Карабашлиев, потапящи привидните дребнавости на битието до дълбините на безкрайни философски търсения, само за да ги извадят накрая като пречистени от сакралната вода на мъдростта простоти. Историята започва с неутолимата физическа жажда от най-лошия вид: тази, която изпитваш след серия от операции, и завършва със заяваената жажда за живот, без никакви обещания. Пътуването между буквалност и метафоричност обаче понякога може да продължи през цялото човешко битие.
Този живот-урок е историята на Ангел – възрастния съсед по легло на Даниел. Той е поредното доказателство колко автентични, живи и многопластови са образите на Карабашлиев: говоренето на Ангел е словесният поток на дядо ти, който сяда да ти разкаже история от „едно време”, всъщност сляло се със сегашното време в митологична цикличност. Възрастните хора живеят времето по друг начин, те отдавна не бързат за никъде, а преживяват и интерпретират моментите на миналото като уроци, от които правят поучения и щедро ги раздават на гневните млади хора около себе си. Ответната реакция в повечето случаи е пренебрежение или насмешка, в редки мигове толерантно кимане с глава, без да слушаш, но тези реакции са за външния свят. В реанимацията няма какво друго да правиш, освен да слушаш, докато накрая не чуеш, докато не се примириш, докато не се помириш със себе си в чистилищното безвремие на равносметката. За да утолиш жаждата си, трябва да се научиш да пиеш всичко, което ти предлага животът.
Даниел е напът да прозре тази истина, след като чува необикновената история на Ангел. Непримиримостта на младостта се сблъсква със зрялата емоционалност на опита, но не само по отношение на годините. При Ангел важни са преживяванията – случки, които повечето хора никога няма да имат, легитимиращи неизречените, но прозиращи от всяка дума наставления към неуравновесения младеж. Словата на възрастния човек постигат това, което лекарите не успяват – намират болката и се прицелват в нея, за да започнат да я лекуват. Без никаква гаранция, че ще успеят да го сторят, тези думи утоляват една жажда и разпалват друга. Защото всеки жадува любовта като естествена и дори основополагаща част от съществуването си.
„Жажда” носи заряда на Захари Карабашлиев, има го финия автобиографизъм, осезаема е любовта към Варна, носталгичният копнеж по морето присъства и като метафора на смелостта да се гмурнеш в дъблокото, без да знаеш дали някога ще изплуваш. Това е история за човешкия живот и важните срещи в него, за малките теми, които изграждат големите наративи, за болката, която може да бъде трансформирана в хъс, но най-вече за силата да не се откажеш, когато всички и най-вече ти самият, те смятат за мъртъв. Защото тази история е една неутолима „Жажда” за живота.