"Празната пещера" - измислената история е добра само като литература

 Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните“ народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера“ („Жанет 45“, 2016).

 „Нашето минало е нашето бъдеще“ – фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици“, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен“ път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „има ред“  и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „Дом на щастието“. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашето минало е нашето бъдеще“ – археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа – пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат – смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.

В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици“ още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията“ и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие – нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая – дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт – след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.

„Празната пещера“ на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ.

"Опашката" на всяка лъжа или уроборосът като символ на безкрайността и на живота

 „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – лайтмотивът на романа "Опашката" от Захари Карабашлиев (издателство "Сиела", 2021), който подобно на „Хавра“ (писан с работно заглавие „Свобода“) се занимава с мястото на свободата в човешкия живот, същността ѝкато философска и нравствена категория и жертвите, които си струват заради нея.

Свободата е, когато спреш да се страхуваш. Това обаче, както отбелязва и самият разказвач, е половината от епитафията на Казандзакис „Не чакам нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“. Следователно, свободата задължително ли е смърт, или само класическото разбиране за българската свобода е обвързано с край на живота? Много философско стана и много объркано. А и романът не може да даде еднозначен отговор на този въпрос, неговата задача е да провокира размисъл. Успешно го прави.

Действието се развива в един антиутопичен, но и доста реалистичен в контекста на днешните събития свят – „няколко години след Втората пандемия“, когато вече са измрели старите и болните, но по-страшното е, че е наложена цензура на всички медии и това ги е превърнало в слуги на властимащите. Машинациите в политическия живот на този свят са дори още по-чудовищни от ежедневните познати нам теории на конспирацията. Неустойчивата опозиция в лицето на безлични, но агресивни фигури (протестиращите, наречени „Маските“) е последният щрих от мрачната картина на постпандемична България, в която главният герой и разказвач се опитва някак да о-целее, т.е. в моята интерпретация, да стане пак цял, тъй като са му се заредили много липси – на вдъхновение, на нормална работа, на пълноценен културен живот, на перспектива за живот изобщо...
Аз обаче започнах от опашката към главата в унисон с книгата, а главата, или началото, е любовта. Експозицията на романа е невинна любовна среща, а финалът - по мое мнение закъснял, но трогателен любовен жест – нова среща. Любовта в „Опашката“ не може да се мери с тази в „18 % сиво“, както и бунтарските жестове са ми несравними с "Хавра". В този роман обаче има някакво иронично усещане за уют в целия абсурд на битието. Създава го Невена, любимата на разказвача, която е Лаура и Маргарита, но и съвсем нов тип героиня, не просто обгрижваща любимия, но успяваща едновременно с това да се чувства добре със себе си и да отстоява правото си да бъде такава до последно. Намирам я за много интересен образ, бих прочела за нея повече, но наративът все пак е на Павел и я виждаме през неговите очи. Невена – нежно цвете, но и билка, която лекува. Павел – гонител на християните, който в последствие се присъединява към тях и дори става апостол. Героите отговарят на знаковите си имена и обратът във финала е показателен.
Ясно е, че и тук биографизмът заема ключово място, както и при останалите романи на автора, но ми се струва важно да отбележа чувството за автоирония. Карабашлиев никога не пропуска себе си във фините забележки за политиките на връзкарщина и непрофесионализъм в киното, театъра, журналистиката, литературата, обществения живот. Разказвачът не сочи с пръст, не морализаторства излишно, а просто влиза във филма. Което ме подсеща, че и тук има един екшън елемент – ръкопашен бой, изблик на неукротим гняв и кръв (стил Тарантино или вече стил Карабашлиев), всъщност доста кръв, която идва след изблици на свеж хумор. Семейните сцени и студентските спомени могат и да разплачат, но тук разсмиват читателя. И някак си пак успява този роман да забърка взривоопасната смес от желанието да го оставиш и потребността да го препрочетеш.

„Опашката“ е различен роман и същевременно с това е книга за потребностите на времето си. Ние в момента живеем това време, липсва ми темпоралната дистанция, даваща възможност за анализ, за преосмисляне. От друга страна, именно пророческият стил на антиутопията придава по-различния "вкус" на този роман. Интересно ми е и как е адаптиран като театрално представление, което се надявам някога да дойде и в София.

За умението да бъдеш "зодия Феникс"

 

„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.

Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.

Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.

От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:

„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)  

Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?

„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)

За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.

"Записки от Шато Лакрот" или как се летува с цялата рода в един замък

 Мария Касимова-Моасе е от онези разказвачи, които могат да те преведат през целия емоционален спектър само с няколко изречения. Преди близо три години дълбоко ме докосна, дори разплака, със семейната си история, оформена като нейния първи роман  "Балканска рапсодия", а това лято ме разсмива с втория – „Записки от Шато Лакрот“. На пръв поглед двете четива са в напълно различна тоналност, но нишката, която ги свързва, е вече оформящата се пред мен като характерна за Касимова-Моасе тема – ролята на семейството: най-висша ценност, заради която си струва да преживееш и изтърпиш всичко. 

„Записки от Шато Лакрот“ е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български – родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук).

Различното в реализирането на тази книга е нейното създаване – тя първо се появява като аудиосериал в платформата Storytel (където е четена от колоритната Богдана Трифонова) и едва по-късно е отпечатана на хартия в издание с красива корица на Дона Дякова от ИК „Колибри“. Трудно ми е да преценя дали предпочитам да я слушам, или да я чета, но със сигурност е подходяща да си я пуснете, докато пътувате към морето – зарежда с усмивки и приятни емоции, а комедийните ситуации започват от първата страница. Чуждото и своето комично се комбинират и допълват като името на главната героиня – Калина, по баща Гъндева, по мъж дьо Лакрот. Тази героиня-медиатор не само фигуративно носи балканските особености на характера и манталитета си, тя буквално пренася балканския свят в западноевропейския, и то в аристократичен френски двор, поне на пръв поглед.

Заглавието също е комбинация – руският жанр „записки“, неотменно свързван с възрожденския патос на Захари Стоянов у нас и мястото на действие – стар замък, използван като лятна резиденция на фамилия Лакрот, член на която по линия на брака си с французина Дидие се оказва нашата героиня. Не е тайна, че персонажите са вдъхновени от образите на самата Касимова и нейния френски съпруг Стефан, но, както сподели на софийската си премиера самата авторка, историите съдържат не повече от 10% достоверност, (защото ако каже повече, ще засегне семейството). На премиерата разбархме и какво всъщност означава „лакрот“ – „лайно“: шега на мосю С. Моасе, който предложил това име на майтап, без да подозира, че жена му толкова ще го хареса. Названието обаче също се превръща в символ – контраст между външност и същност, претенция и на моменти гротескна действителност.

Впечатляващо е умението на авторката да борави с междукултурните стереотипи фино, забавно и същевременно много уместно. Така например още в първата глава виждаме как типично по български тя тръгва за летуване във Франция с огромен багаж, мъжа си, разбира се, две кучета и една котка в маломерен фиат, заради което  влиза в пререкание с граничния полицай. За френския съпруг подобен род комуникация е необясним и недопустим, а съгласието да „въртят бизнес с чушкопеци“ с бюстителя на реда го довежда почти до нервна криза. Няма обаче препятствие, което българската, че при това и шопска, жена да не може да преодолее. Истинските уроци по дипломация обаче ѝ се налага да преживее именно във Франция при аристократичното семейство на своя съпруг, с което ѝ предстои за първи път да се срещне .Там се завихря такъв водовъртеж от емоции и абсурдно комични ситуации, че смехът е единственият изход.

„Записки от шато Лакрот“ е моята находка това лято. Препоръчвам я на всички, достатъчно широкоскроени, че да не робуват на стереотипи и да умеят да се надсмеят на себе си. Има го байганьовското, типично за балканския ни манталитет, но и сковаността на французите не е пропусната, дори испанци са замесени в междукултурния обмен на семейна лудост, която позволява на героите от различни страни да заговорят на един и същи език. Но най-вече, има я обичта, която успява да скрепи дори най-откачените семейства и да ги задържи заедно. Тя успява да провокира толерантност дори там, където на пръв поглед е трудно. А Мария Касимова-Моасе ми е все по-любима и с нетърпение чакам „Аполония“, където освен още едно представяне на „Записки от Шато Лакрот“ ще гледам и моноспектакъла ѝ „Свободнопадащи истории“.

"Анна и планината" - една семейна хроника на Прехода

„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония, мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология  правят актуална.

Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня – политолог, е съобразен с онази нужда, която би следвало да ни накара да потърсим причините за всички разриви, връхлетяли постсоциалистическия свят лавинообразно. Политологията и анализите й обаче не са по-широко разгърнати в романа, защото обикновеният човек, населяващ този свят, не търси обяснения, а очаква някой да му разреши проблемите, да му се скара и да му даде ясни нареждания как да живее, ако иска да бъде похвален. Нито Анна, нито разказвачът се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече родени и възпитани в комунизъм, т.е. адаптивността им е необратимо унищожена (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо.

Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Отношенията с роднините също са вид тоталитаризъм – бабата на Анна е генерал, на когото всички се подчиняват, не смеят да възразят, но тайно мразят, защото съсипва живота им. Дядо й е напълно обезличен и споменът за отсъствието му иронично отеква в мислите на баща й. Той пък е емоционално обременен от собствените си травми и не намира сили да се бори дори в името на децата си, с които повтаря грешките на своите родители. Леля й е привидно положителна фигура, но е не по-малко осакатена от баща й, а майка й Таня е емблематичен образ на потиснатата жена. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското  обаче никога няма да те остави намира.  То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна.

Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно присъства в заглавието:  Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е тази, която сама може да си даде. Тя се преражда в планината, преосмисля живота си и подобно на исихастите вижда светлината след мълчанието и вглъбяването в себе си. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, толкова дистанциран образ е.

Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една българска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои болезнено откровени и почти документално достоверни сцени от този роман.

За "Струни"-те в измеренията между доброто и злото

Дълго не можех да намеря време да прочета романа „Струни” (изд. „Сиела”, 2019 и поредната любима корица на Живко Петров) на Радко Пенев, въпреки че си го бях купила отдавна. Знаех, че ще е добър, защото съм чела предишните му книги, и исках да съм сигурна, че ще имам времето да му се насладя пълноценно. Сигурна бях, че ще ми хареса, обаче не очаквах, че ще ме впечатли до толкова, че да не искам да го оставям. За прочитането на един дъх допринесе не само по-редуцираният обем, а преди всичко впечатляващият маниер на разказване. Умишлено не съм търсила никакви отзиви, нито интервюта за този роман, защото исках, съвсем егоистично, по читателски, да не си развалям удоволствието с чужди оценки. И ни най-малко не съжалявам за това.
„Струни” ми влезе ударно под кожата, този роман грабва от самото начало. Мен, най-напред с епиграфа: стихотворението „Кошмар” на Яна Язова, писано в нейната младост и зловещо предвещаващо по-нататъшната й съдба да стане жертва на нечовешка жестокост. Насилието дебне както невинната лирическа героиня на Язова, така и увлечените в игри деца от романа, защото то е универсалното проявление на жестокостта, на избора да преминеш в друго „измерение”, в което господства злото.

Самата повествователна техника е в основата на невъзможността да оставиш романа недочетен – действието в основната сюжетна линия се развива за не повече от 10-15 минути – времето, за което една семейна двойка си купува домати и краставици от пазара. Същинската история се предава с ретроспекции – безименният първоличен разказвач (авторово Alter Ego) среща познат поглед на мъж: топлокафяви очи, които отключват в съзнанието му низ от потискани спомени. Те изплуват диахронно в колаж от различни епизоди, прекъсвани от (мета)физичен спор между пенсионери на пазара, в чиито думи разказвачът понякога се заслушва и още повече увлича читателя в историята си. А тя се движи напред-назад из живота му, като ни връща първо в ученическите му години, за да ни пренася постепенно все по-дълбоко в душата му, съхранила както спомените, така и вината и страха от тях. Разнообразието в тези картини и майсторското преплитане на мотива за израстването, превръщането в мъж, за прекършената невинност на детството (описанието на четиримата приятели ме върна във времената на Таралежите, всяка сцена е изпипана майсторски, особено случката край колибата) и циничното безразличие на зрелостта показват един вариант на човешки живот, резултат от взети или невзети решения. Авторефлексията е наративен похват, според мен успешен, затова и целият роман е един размисъл, един спомен за изживените мигове, отхвърлянето на съдбата като обреченост и осъзнаване смисъла на битието като личен избор:
„Съдбите ни се определят от нашите действия. Последствията от решенията ни са животът, който ни се случва, докато се залъгваме, че е низ от случайности. Провидението е само ухилен дядка, с нацепени от ходене пети, който се люлее на верандата. Е, може би пие по някоя бира вечер, но не ни се меси, оставя изборите в нашите ръце.” /255/
Романът е насочен навътре към себе си, както човек се съсредоточава в собствената си житейска драма и постоянно се пита какво би станало ако. Разказвачът ни предлага три варианта за финал, три възможни измерения, три струни, вибриращи в безкрайността на Вселената („Най-общо тази теория предполага съществуването на едноизмерни нишки, миниатюрни струни енергия, които се простират в няколко измерения и ние регистрираме само техните ... ъмм ... тяхното пресичане, напречният им разрез, ако искате, в нашата Вселена. Тези пресечни точки ние възприемаме като частици. Всяка струна вибрира с различна енергия и затова се възприема като различна елементарна частица.”(201)
„Струни” е наджанров роман, който показва писателския талант на Радко Пенев в нова светлина и мога със сигурност да кажа, че такъв искам да го чета още.

Една неутолима "Жажда" за живот

Захари Карабашлиев умее да разказва истории с неподражаем маниер: овладява душите и рисува световете им с думите си, всяка от които е точно премерена, умело насочена, конкретно прицелена към най-наболялото място и превърната в метафора от опита за неговото табуизиране. С други думи, стилът му вече отдавна не може да остане неразпознаваем, а езикът му не просто „хваща за гърлото”, той сякаш те обръща навътре към теб самия и те кара да се погледнеш в напълно непредвидим контекст и неразигравана роля – като част от нещо много по-голямо от твоето собствено его, като прашинка от вселената, която може да проумее законите й, или да се мъчи в напразна борба с тях, докато не го направи. По трудния начин.

Така се случва и в повестта „Жажда” (Сиела, 2018) - тънка книжка (браво за красивото книжно тяло с илюстрациите на Дамян Дамянов, както и за откровението му, че „истината никога не е черно-бяла”) с малка история, която те всмуква във вселенския водовъртеж на минимум два живота, при това без да броиш своя собствен. Някои хора биха настръхнали само от мястото на действието – реанимацията на държавна столична болница, в която един гневен младеж в критично състояние е принуден да слуша откровенията на възрастния си другар по легло. Реанимацията е много специално отделение, в което не пускат нормални хора. Влезеш ли там, вече си на границата, независимо дали си пациент, лекар, или близък . В този смисъл реанимацията си е вид Чистилище – никой не излиза от нея какъвто е влязъл. Изпитанията, на които си подложен там, до голяма степен определят посоката, в която можеш да продължиш, когато ти е оставен избор. А именно въпросът за избора е ключов в това произведение.
За припряните и невлизали в реанимация читатели лайтмотивът за избора може да прозвучи клиширано. Както вече споменах обаче, умението да преминаваш в паралелни вселени е важно за четенето, особено на писатели като Карабашлиев, потапящи привидните дребнавости на битието до дълбините на безкрайни философски търсения, само за да ги извадят накрая като пречистени от сакралната вода на мъдростта простоти. Историята започва с неутолимата физическа жажда от най-лошия вид: тази, която изпитваш след серия от операции, и завършва със заяваената жажда за живот, без никакви обещания. Пътуването между буквалност и метафоричност обаче понякога може да продължи през цялото човешко битие.
Този живот-урок е историята на Ангел – възрастния съсед по легло на Даниел. Той е поредното доказателство колко автентични, живи и многопластови са образите на Карабашлиев: говоренето на Ангел е словесният поток на дядо ти, който сяда да ти разкаже история от „едно време”, всъщност сляло се със сегашното време в митологична цикличност. Възрастните хора живеят времето по друг начин, те отдавна не бързат за никъде, а преживяват и интерпретират моментите на миналото като уроци, от които правят поучения и щедро ги раздават на гневните млади хора около себе си. Ответната реакция в повечето случаи е пренебрежение или насмешка, в редки мигове толерантно кимане с глава, без да слушаш, но тези реакции са за външния свят. В реанимацията няма какво друго да правиш, освен да слушаш, докато накрая не чуеш, докато не се примириш, докато не се помириш със себе си в чистилищното безвремие на равносметката. За да утолиш жаждата си, трябва да се научиш да пиеш всичко, което ти предлага животът.
Даниел е напът да прозре тази истина, след като чува необикновената история на Ангел. Непримиримостта на младостта се сблъсква със зрялата емоционалност на опита, но не само по отношение на годините. При Ангел важни са преживяванията – случки, които повечето хора никога няма да имат, легитимиращи неизречените, но прозиращи от всяка дума наставления към неуравновесения младеж. Словата на възрастния човек постигат това, което лекарите не успяват – намират болката и се прицелват в нея, за да започнат да я лекуват. Без никаква гаранция, че ще успеят да го сторят, тези думи утоляват една жажда и разпалват друга. Защото всеки жадува любовта като естествена и дори основополагаща част от съществуването си.
„Жажда” носи заряда на Захари Карабашлиев, има го финия автобиографизъм, осезаема е любовта към Варна, носталгичният копнеж по морето присъства и като метафора на смелостта да се гмурнеш в дъблокото, без да знаеш дали някога ще изплуваш. Това е история за човешкия живот и важните срещи в него, за малките теми, които изграждат големите наративи, за болката, която може да бъде трансформирана в хъс, но най-вече за силата да не се откажеш, когато всички и най-вече ти самият, те смятат за мъртъв. Защото тази история е една неутолима „Жажда” за живота.

Христо Стоичков - "Историята" на един успял българин

Ако можех да разкажа за тази книга на човека, който чакаше, но не можа да дочака излизането й, щях да му кажа следното:

Христо Стоичков е вероятно първото име на български футболист, което съм научила, а Световното първенство от 1994 г. В САЩ със сигурност е оставило у мен изключително ярък спомен, въпреки че тогава бях едва на 8 години. Емоциите от онзи летен футболен месец с мачове посред нощ, гледани от цели семейства, без значение дали е работен ден, за съжаление ще си останат привилегия за малцина, защото няма големи изгледи скоро да се повторят. Един от въпросите, на които Стоичков се опитва да даде, макар и косвен отговор, в "Историята" (ИК "Софтпрес", 2018, съавтор Владимир Памуков)си е защо става така: "проклетията и неизкоренимата българска завист", некадърността на управниците, или просто корупция на всички нива. Модерният ляв обаче не задълбава в политически анализи, напротив, както заглавието и дружелюбната фотография в близък план от корицата на книгата подсказват - това е неговата лична история, която той с удоволствие (понякога с гняв, понякога със сълзи, но в повечето случаи с добродушно чувство за хумор) ни разказва.

"Историята" е разделена на осем глави, което със сигурност не е случайно, защото още в началото Стоичков обяснява, че винаги е имал осмицата за сакрално число, което го следва, и с което е обвързан. Освен това е символ на безкрайността, към която най-успешният български футболист се е устремил. Разказва ни как е ритал по улиците на комунистическа България, както и за проблемите, които е имал заради буйния си нрав, а според него и заради много други фактори. Не се впуска в анализи на политическата ситуация, но за запознатите с нея наши сънародници е ясно за какво става въпрос. За щастие трансферът му в Барселона се случва почти едновременно с настъпването на "демокрацията" у нас и това му отваря път към успеха, какъвто можеше и да няма, ако се беше родил 10-15 години по-рано. Както самият той казва обаче, във футбола няма ако. Или действаш, или гледаш.
От всяка страница извира емоция и ако съществува човек, който да не е чувал за Стоичков (какъвто едва ли има, но все пак) и прочете тази книга, със сигурност ще разбере, че Камата е човек на крайните емоции - "силно люби и мрази", но не може да остане безразличен, колкото и да се опитва в някои моменти да твърди, че е забравил или загърбил някои житейски драми и неразбории. В "Историята" четем за приятелствата му през годините, за отношенията му с останалите играчи от звездния български национален отбор, както и за синовната му признателност към Кройф (самият Кройф пише за него в автобиографията си "Моят начин, изд."Сиела",2017: :"Трябваше ми човек като Христо не само заради футболните му качества, но и заради характера му. Той беше боец, инат в добрия смисъл на думата. Той можеше да разтърси отбор, в който нямаше кой знае колко силни характери, не само в съблекалнята, но и на терена") и войната му с Ван Гаал (има един изключително забавен епизод с холандеца, когато на тренировка Стоичков се опитва да го уцели по "голямата тимберица", но топката се отплесва от главата му и влиза в мрежата, а реакцията на холандеца е радостна, което окончателно потвърждава присъдата на Стоичков за него, че го е „хапал щъркелът”), а маниерът на разказване е пленителен.

Не са спестени и не особено приятните моменти като забраната над младежа Христо да играе футбол в България от 1985г и "Настъпването на века", когато е изгонен с червен картон от мач на Барса заради настъпване на съдията, последвалите неуспехи на националния отбор също не са подминати в спомените. И все пак, това е субективна история, няма как в подобен тип книга авторът поне да не опита да оправдае някои свои грешки. За други обаче ясно казва: " Има грешки, които не искам да поправям." Като успял човек Стоичков е свикнал да бъде съден от познати и непознати, но той самият също никога не се е славел с умение да премълчава недоволството и обидите. Всъщност тези безцеремонни изказвания са част от характера и образа на Камата. Той говори с огромно уважение и за Димитър Пенев, на когото признава заслугата за успеха на българския тим през 1994, въпреки че както у нас, така и в чужбина някак си винаги е витаела мълвата, че тогавашната звезда на Барса всъщност стои зад този успех не само като нападател... Говори с обич и уважение за съпругата си Марияна и набляга на ролята, която ранното създаване на семейство е имало за израстването му, за измислиците и скандалите около него, както и за огромната си непримиримост (не казвам омраза, защото той умишлено не употребява тази дума) към "кръвния" враг - отбора на "Левски" София.

Като цяло "Историята" е интересна и изключително добре написана и направена книга (само да не бяха грозните лога на спонсорите, щеше направо перфектно книжно тяло да е). Владимир Памуков се е справил отлично - чела съм биографиите на някои световно известни футболисти като Ибрахимович, Пирло и неповторимия Кройф и смея да твърдя, че тази на Камата по нищо не отстъпва на тях. Единствено не знам как ще се превеждат стотиците фразеологизми, поговорки и лафчета, с които "Историята" е изпълнена (само няколко примера: "ако баба ми беше мъжка", "расото не те прави монах", "обещанието не е като завещанието", "кой кум , кой сват, кой на булката брат", и т.н), когато издадат тази биография на чужди езици, но за това има кой да мисли.
Книгата на Стоичков трябва да бъде прочетена от всеки футболен фен, да не кажа от всеки българин. С нея няма да прозрете нечувани философски истини, но ще се забавлявате много и ще си припомните както славните години на българския футбол, така и времето, в което българин беше звезда на Барселона и носител на Златната топка. Всички имаме нужда да си спомняме по-често това време и поне като фенове да помогнем с подкрепа за националния отбор, вместо да го оплакваме приживе, както постоянно правим. А по отношение на вярата в предстоящи по-добри дни Стоичков сякаш е голям оптимист. Такъв е мирогледът на успешните хора.

Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.

"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".

"Пътят към Тива", който никога не свършва

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017).

Дизайнът на корицата е много стилен и цялостният вид на книжното тяло допринася за удоволствието от четенето на този нетрадиционен роман.
Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Тяхната нравствена чистота контрастира със злобата и сребролюбието на Поликлес и не може да се впише в правилата на политиката, но които Полиб и Лай се опитват да ги учат в различни моменти от повествованието.
Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.

"ЛАМЯ ЕООД" - когато ламята става положителен образ

Запознах се с романа на Марин Трошанов "ЛАМЯ ЕООД" ( Издателство "Фаетон, 2016) съвсем случайно, но останах приятно изненадана от него. Самото книжно тяло може да се разглежда като произведение на изобразителното изкуство; за оформлението му са работили двама художници: Петър Станимиров (корица) и Веселин Чакъров (9 впечатляващи илюстрации), а дизайнът е вдъхновен от позабравените днес, но доста актуални в близкото минало книги-игри. Корицата и илюстрациите обаче са по-скоро приятен бонус към съдържанието.

Романът е едва 240 стр, така че веднъж започнат, просто трябва да бъде довършен. Формално структуриран в десет глави с два пролога и епилог, разказът се развива динамично и не позволява на читателя да се отегчи, дори ако е попрехвърлил тийнейджърската възраст. Всъщност тийн роман е може би най-малко присъстващият поджанр в този роман, но именно той започва историята. В първия пролог тийнейджърите Станимир и Мая се радват на своята ученическа любов, без да подозират какво им предстои. След тази идилична картина обаче в творбата нахлуват хорър, трилър, фентъзи (с корени в българския фолклор), криминале с елементи на вулгарен роман, градски роман (вметката за храмовете "Св.Седмочисленици" и "Св. София", изобщо говоренето за градското пространство), университетски роман (Станимир е асистент в Софийския университет и постоянно "товарен" от професора си), че дори и елементи на метафикционалност (Станимир чете разказите на Елин Пелин). За всекиго има по нещо.

Героите, разбира се, следват някакъв установен модел, над който обаче понякога сами се надсмиват. Чувството за автоирония (и хумор) и близките до нормалния човешки език диалози са едни от най-впечатляващите ме елементи на тази творба. Персонажите стават близки на читателя, въпреки че аз реално не успях да се идентифицирам с никого. Образите на Станимир и Боро са интересни, но Мая и особено Лина са прекалено схематични и слаби (аз осъзнавам, че си нося уврежданията, които ме карат да не мога да се примирявам с такива фикционални жени, наричани "глупаче", обиждани и принизявани до най-пасивна роля;но сигурно на повечето читатели това не им прави впечатление). Маргарита и леля Станка обаче са изключително достоверно обрисувани, колоритни и непреходни. Също като старите предания и свързваните с тях чудовища, които са обект на интерес от страна на основателя на "ЛАМЯ ЕООД" - ловецът на аномалии и мистериозни явления Станимир Гелев. Българският фолклор присъства осезаемо в историите на чудовищата, с чиито зверства младият мъж се бори. Същото се отнася и за родната политическо-социална действителност. Има ги бизнесмените, готови на всичко за личната си облага, семейните неразбирателства за наследството, пренебрежителното отношение към "лудия провинциалист от провинцията", връзкаджийството на всички нива и физическата саморазправа. Присъстват обаче и скъпите спомени, болката от раздялата, непреодолимостта на загубата, приятелството и любовта. Романът може да разсмива, разтърсва и разплаква по еднакво неусетен начин, защото като същинска ламя поглъща читателя.

А Трошанов създава истински аномалии и мистериозни явления - кара българските тийнейджъри да четат!