"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".