Изследването на авторката е проведено в САЩ в продължение на десетилетия и показва моделите на тормоз в училище, които по мое мнение са почти еднакви във всички западни общества, включително нашето. Книгата е разделена на две части – в първата се изясняват причините и моделите на тормоза в училище, както и трите основни роли, които участниците в него поемат: насилник, жертва и наблюдател. Училището е определено като театър, в който се разиграва една и съща трагедия – жертвата е нарочена от насилника поради своето различие, слабост или изолираност. Насилникът има сериозни проблеми, които се опитва да прикрие, тормозейки привидно по-слаби жертви. Наблюдателите могат да бъдат няколко вида, но общото между тях е, че не се намесват и позволяват на насилника да се чувства всемогъщ, а жертвата – заслужаваща „наказанието“ си. В тунела обаче може да се появи и светлина в лицето на някой смелчага, опълчил се с цената на собствената си сигурност срещу неправдата. Историите в книгата са десетки, взети са от реалния живот (дори не само от училище – има примери и от работна среда с възрастни хора), но в повечето случаи наистина се развиват по модела на трагедията – завършват с нещастие: самоубийство или масово убийство (когато след години тормоз жертвата става насилник). Психологическите профили и на трите вида участници са много достъпно обяснени, както и причините тези роли да съществуват. За мой ужас учителят обикновено е в ролята на наблюдател, но понякога може да бъде и насилник, дори без да е имал това намерение. Защо изобщо съществува такъв проблем?
От една страна самите учители у нас са потискани от прекалено много външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Много от тях изобщо не считат повечето прояви на агресия между учениците за нещо нередно. Други наистина не ги забелязват, докато не стане късно. Трети пък често бъркат тормоза с конфликт (случвало се е и на мен) и подхождат към него по абсолютно погрешен начин. За своя собствен близо десетгодишен опит като учител открих много полезна информация в тази книга. Част от нея, например, е изследването с горилата, описано в „Горилите сред нас“ (144):
„През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябва да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас – постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, другите в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчите от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после изчезва от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екран. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявили, че са я видели. Останалите 64% изпитват онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоражени с политики и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника.“
В българското училище за съжаление се случва точно това. Чакаме драмата, ритниците и крясъците, наблюдаваме „проблемните“ ученици (и лепим етикети), а често забравяме, че и„добрите“ деца са напълно способни да бъдат лоши. Опасността от скритите агресори, онези, които умеят да заблуждават и да се харесват на възрастните е една от основите на тормоза в училище, а в последствие и в живота. Трудно ще се случи претовареният от безсмислена бумащина учител да вдигне глава и да се усъмни, че най-услужливият и подкрепящ го ученик всъщност тормози съучениците си без страх от наказание. По-вероятно е нароченият за побойник да го „отнесе“, въпреки че ударът му е бил вик за помощ при самозащита. Цялата ни система от административни наказания е абсолютно сбъркана, безсмислена и безполезна. Но тя отразява тоталното безсилие на образователното ни министерство и на държавата ни като цяло. Един педагогически съветник или психолог на училище не е достатъчен, да не говорим, че в много училища дори един няма. А добрата комуникация, която може да послужи като превенция на насилието, в повечето случаи е химера.
Втората част на изследването ни дава насоки как да се справим с тормоза, като акцентът е поставен освен върху пълноценната комуникация с децата и върху нашата информираност за дейностите и интересите им. Пренебрежителното отношение, с което почти винаги посрещаме оплакванията им, често води до сериозни проблеми в последствие. Обърнато е внимание и на кибернасилието, добиващо все по-широка популярност и у нас. С две думи, препоръчано ни е да слушаме повече и да гледаме по-внимателно преди да съдим. Особено важно е да наблегнем върху морала, защото в основата на всяко насилие лежи презрението към другия. Нашето общество обаче ще извърви дълъг път, преди да го осъзнае, защото днес хуманните ценности са демоде, а ученици ме питат защо трябва изобщо да учат хуманитарни дисциплини, при положение че „няма да ни трябват в живота“. Аз се опитвам да обяснявам защо, докато сама не се зачудя…
Книгата на Барбара Колоросо не сочи с пръст и не обвинява никого. Тя представя една обективна картина на съвременното училище и повдига наболели проблеми, с които би трябвало да се занимаваме. Защото отношенията между учениците в училище не ги „подготвят“ за живота, а СА техният живот. Този живот не може да се регулира с правилници, декларации, санкции и „плашене на гаргите“. Затова и проблемът с агресията ще се задълбочава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар