За дързостта да се изкачваш "Нагоре по стълбата, която води надолу"

„Как можеш да четеш книга за собствения си живот?“ – този въпрос ми бе зададен, докато се забавлявах с произведението на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу“ (ИК „Еднорог“, 2014) и ме накара едновременно да се усмихна и натъжа. Между смеха и сълзите всъщност се развиват действията и в книгата, и в „реалния“ училищен живот, който е представен изключително достоверно. Написан през далечната 1965 година, този роман (условно го категоризирам като роман, но за мен това си е по-скоро психологически очерк и изследователско проучване) поставя проблемите на образователната система от нашето време, защото те явно са непреходни, вечни и (както ни учеха едно време да пишем в литературните си есета) универсални.

За незапознатите със същността на училищната администрация читатели тази книга е вид пародия, роман на абсурда или нонсенс. За учителите обаче е абсолютно достоверно отражение на работната атмосфера, отношението и проблемите, пред които ежедневно се изправяме. Основният конфликт е породен от чудовищното разминаване между подготовката, която университетът дава на младата учителка Силвия Барет за педагогиката и преподавателската дейност, и реалността, пред която се изправя попадайки в училище. Педагогическите теории и вдъхновяващите прокламации за ролята на учителя се оказват предимно с пожелателен характер, особено в училището, в което героинята на Кауфман попада. Там учениците са изоставащи, семействата им – проблемни, а мотивацията за работа напълно отсъства. Материалната база се разпада, медицинската сестра няма право да дава лекарства, всяка административна наредба противоречи на предишната, а учениците мразят учителите си, които пък от своя страна ги презират. В този омагьосан кръг обаче мис Барет успява да открие своето призвание и да даде каквото може от себе си на учениците, напук на всички неблагоприятни обстоятелства и препятствия.
Заглавието на романа е заявление за абсурда на буквоядите и безсмислените наредби. То е разяснено от авторката в предговора: „Заглавието, което избрах накрая, е взето от самата книга – от бележка на административния директор с нейния дребнаво заядлив тон: „Задържан от мен за нарушение на правилата:изкачва се нагоре по стълбата, която е само за слизане“. Това заглавие обаче може да бъде интерпретирано и като метафора на училищния живот, в който ако си позволиш да мислиш и да се „изкачваш“, биваш остро порицаван, независимо дали си ученик, или учител.
Опитът на авторката служи като основа на тази книга, а историята на написването и преиздаването й може да бъде прочетена в предговора. Въпреки че произведението е фикционално, в него могат да бъдат открити много точни имитации на училищни наредби, планове и наблюдения на уроци, същност на родителските срещи (единственото по-безсмислено нещо от противоречащите си наредби), извадки от ученически съчинения и вътрешноучилищна кореспонденция.Бел Кауфман е подредила и изрекла всичко онова, което учителите мислим, още преди половин век. Удивително е как някои неща никога не се променят, но най-вече любовта към нелеката професия, която доброволно си избираме. И продължаваме да се катерим нагоре, дори по стълбата, която води надолу.