Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.