Явлението Юнасон (или как не скочих през прозореца и се научих да го чета, без да убивам ближния)

Така се случи, че прочетох трите романа на Юнасон в рамките на по-малко от шест месеца. Въпреки това все още не мога да кажа дали харесвам стила му. Факт е обаче, че нещо не ми позволява да оставя негов роман недочетен, колкото и смесени чувства да провокират в мен творбите му. Ще се опитам да си подредя някои основни белези на неговия стил, както и основни тенденции в романите му.

Кой е този автор и какво пише?

 

Юнас Юнасон (както го изписват на български, или Jonas Jonasson ) е шведски журналист, пренасочил се към писане на романи. На 6 юли има рожден ден и тази година (2016) става на 55. Вероятно журналистическата му кариера е спомогнала за изграждането на интересния му художествен език, който едновременно е не особено сложен, но изпълнен с хапливи сатирични подмятания и откровени подигравки с глупостта и манията за величие. Или, иначе казано, с думи прости той бистри ту световната политика (в „Стогодишният старец“), ту расовата и етническа дискриминация („Неграмотното момиче“), ту клерикалните самозабравяния („Убиеца Андерш“). Парадоксално е, че както езикът, така и героите му са най-обикновени на пръв поглед, но начинът, по който авторът завихря събитията около тях ги прави изключителни. Трудно ми беше (и може би все още ми е трудно) да свикна с разпознаваемия му стил, в който той „сваля“ на земята всякакви исторически, политически (и религиозни?) величия и представя ключови за човечеството събития (например създаването на атомна бомба, която явно му е любимо, защото го има в първите му два романа) като резултат от случайно стечение на обстоятелствата (обстоятелства, в които активно участват неговите „обикновени“ герои). Авторът Юнасон със сигурност има богато въображение, но то е подплатено с поглед не само върху историята, но и върху философията, социологията, психологията и дори религията като елемент от всичко изброено дотук. Този уникален стил обаче печели колкото привърженици, толкова и критици.

            Основното несъответствие между очаквано и предлагано е закодирано още в анотацията на гърба на романите, където на читателя се обещава „комедия“, „смях до сълзи“ и т.н., без да се уточнява че от цялата комедийна палитра тук преобладава сатирата, а смехът (ако изобщо се стигне до него) е през сълзи, а не до сълзи. Всъщност тези романи са част от хумористично-сатиричната литература, но политическата им ангажираност ги прави по-различен тип комедия от широкото разбиране за такава. Същевременно този жанр дава на автора свободата да си „фантазира“ каквото пожелае (и не мога да не отбележа, че именно това фантазиране ми дойде в повече още при "Стогодишният старец“). Сатирата умело си служи с парадокси, за да „хапе“ по забележителен начин , но дръзкият журналистически език не се свени да премине границата, с което постоянно стои на ръба на художествената литература и аха да падне в журналистическата смесица от фейлетон и памфлет. Тази комбинация от журналистика и фикция обаче прави Юнасон това, което е – неоспоримо име в съвременната литература. Независимо дали го харесваме или не, ние не можем да отречем присъствието му сред най-четените и превеждани европейски автори. 

А ето как го прочетох аз:

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (The Hundred-Year-Old Man Who Climbed Out of the Window and Disappeared)

В деня на своята стогодишнина Алън Карлсон решава да избяга от старческия дом, в който живее. Той прави това през прозореца (както е видно и от заглавието) и се впуска в „приключения“, които включват поне две убийства и редица по-дребни престъпления. Повествованието е прекъсвано от ретроспективни глави, в които Алън се връща към миналото си (затова вероятно някои хора погрешно го свързват с Уве на Бакман). Това минало обаче е колкото необикновено, толкова и абсолютно лишено от връзка с реалността, поради което звучи чак инфантилно. Оказва се, че Алън е ключова фигура за повечето събития в Европа около Втората световна война, познава се с повечето световни лидери и е в приятелски отношения с американския президент. Той обаче (както вече стана характерно за Юнасон) не е протагонист, а антагонист, защото поведението му кара читателя откровено да не го харесва. Ако приемем, че всички „световни“ измислици целят да изобличат политиката като игра на глупаци и празнословци, наличието на небивалици не се изчерпва само с това. Компанията около стогодишния старец се увеличава, а слоницата, която отглеждат като домашен любимец, изиграва важна роля за спасението им от въоръжен преследвач. Той е по петите на Алън защото  дядото е откраднал (непреднамерено, но и без да мисли да го връща) куфар с пари. Последният гвоздей в творбата, който най-сетне успя да ме разсмее, беше, че след като по-рано разбираме, че въпросният Алън е бил лишен от потентността си по медицински път по време на престоя си в психиатрична клиника и цял живот не е поглеждал жена (защото няма физически потребности от този тип) успява, на възраст от сто години, да прави секс (с жена). Всякакъв по-нататъшен коментар за този роман е излишен.

След като помислих, че може би смехът се е изгубил при превода и съжалих, че не владея шведски, реших да чета останалите два романа на английски, само за да установя, че проблемът ми явно не е езиков. Момичето, което незнайно защо е дефинирано от автора като „неграмотно“ ( но англо-говорящите го превеждатThe Girl Who Saved The King Of Sweden) се оказа малко по-симпатичен персонаж от дядката Алън (вероятно заради съжалението към нея след бруталната сцена с детски труд от първите страници на творбата). В интерес на истината този роман най-много се доближи до моя вкус (ако изобщо мога да „харесам“ юнасоновския стил някога). Южноафриканското момиченце Номбеко успява да се измъкне от мизерията в гетата на ЮАР през 70-те години и след поредица от вече типичните „случайности“ като служба при най-титулувания (и глупав) инженер, запознанство с бъдещия президент на Китай и установяване на факта, че е гениална и може не само да смята, но и да стане полиглот, тя се озовава в Швеция заедно с нелегално създадена и никому неизвестна атомна бомба, която между другото съхранява в дома си около 20-тина години. Междувременно си намира официално несъществуващо гадже с не по-малко чалната история от нейната и заедно с брат му близнак (опитващ се да изпълни завета на покойния си баща за отмъщение върху краля на Швеция) се забъркват в още по-голяма каша отколкото си представят. Естествено и тук нещата свършват повече от благоприятно, а журналистите, политиците, агентите на Мосад и, естествено, полицията са изобличени като бездарни, некадърни и абсолютно некомпетентни. Тук сатирата наистина може да бъде забавна, но смехът продължава да е през сълзи. Въпреки това обаче, трябва да призная, че този е любимият ми роман на автора до момента.

Последната творба на Юнасон  се нарича „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел)“. (Hitman Anders and the Meaning of It All)  Въпросният убиец (излизащ от затвора за около трети път) среща двама повече от необикновени персонажи – рецепционист от обеднял род на коневъди и протестантска свещенослужителка, които измислят няколко бизнес стратегии, свързани с не особено умния си „приятел“ Андерш. Той трябва да чупи ръце и крака, а те прибират процент от печалбата и всички живеят щастливо, докато Убиеца не „открива“ Бог и не решава да направи обрат в живота си и да стане добродетелен. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но така или иначе решението му полага основата на поредния водовъртеж от абсурдни ситуации, преследвания, надлъгвания и разминавания на косъм. Почти като в детска игра на някой компютърен нърд. Този трети роман направо унищожава църковната институция като изобличава несъвършенствата й по комичен, но и доста адекватен начин. Самият факт, че Убиеца основава своя църква и привлича някакви последователи е достатъчно впечатляващ. Развитието на събитията обаче вече е предвидимо, следвайки логиката на автора от предишните два романа.

Защо читателите го харесват?

Знайно е, че комедията е поставена сред „ниските“ жанрове още от създаването си. Тя цели предизвикване на присмех от недостатъците у другите, които считаме за по-нисши от себе си. Така поне са смятали древните гърци. Нортроп Фрай пък вижда жанра като отричане на „старите“ във всеки аспект от страна на „младите“, които им се подиграват чрез комедията. При Юнасон обаче сатирата и иронията са много силни, което привлича почитатели. Истината е, че освен любовни романи и фантастични щуротии, съвременното общество има нужда и от сатирични „хейт“ романи. Не мога да си обясня по друг начин желанието да четеш за герои, които мразиш, и в повечето случай да няма нито един, с когото да можеш да се отъждествиш, или на когото да симпатизираш. Похвално е обаче чувството за ирония и самоирония на автора. Той успява да намери баланса и неслучайно творбите му се превръщат в бестселъри. Интересно ми беше да ги прочета и да се срещна с неговия стил, който продължава да доказва, че може да се пише добре и по един доста неконвенционален начин.

"Медальонът" в националната ни памет

"- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата? – попита Гаврил." (376, т.1)

„- Ето това е свободата – проумя Никола. – Тя не е пари или власт. Тя е простор за душата.“ (395, т.2)

      С романа си „Медальонът“ филологът Галина Златарева успява да представи събитията около и след Априлското въстание по интересен и завладяващ начин, като през цялото време се придържа към достоверни източници и документирани факти. Романът й е следствие от мащабно изследване на исторически извори, социологически проучвания и публикации, които тя успява да свърже в един завладяващ разказ за копнежа към свободата и огъня в сърцата, който този копнеж разпалва. Роман за мечтите и идеалите на възрожденските българи, които скоро след Освобождението вече звучат наивно, а цинизмът на съвремието ни ги превръща във вълшебни приказки.

        Творбата проследява три основни сюжетни линии, като всяка от тях допълва останалите и помага за изграждането на по-пълноценна художествена (и историческа) картина. Самото заглавие на романа насочва към медальон, поръчан от франта Гаврил Хлътев за коня му. Този „вълшебен“ предмет успява по някакъв мистериозен и неразкрит начин да свърже сюжетната линия на живота на бъдещия апостол с тази на битието в България през първото десетилетие на 21. век – около 130 години след героичната гибел на водача на Априлското въстание. Според мен този медальон е по-скоро символ на непреходното, на повика на кръвта и наследството, което човек оставя след себе си. Затова и мистерията около последния му притежател не е най-важната загадка, която романът поставя. По-интересно е авторовото решение американец да бъде представен като единствен борец за правда в корумпираното и разпадащо се отвътре българско (политическо) общество. Тук долавям една сатирична нотка, която сякаш показва, че ние отново не сме способни сами да се справим с потисниците си и американският журналист (както навремето Макгахан) е единственият, който може да изобличи зверствата по нашите земи пред света. С тази тънка разлика, че зверствата през 21.век не са причинявани от поробителя, а от алчност, злоба и дълбока липса на морални ценности. Битката срещу тях от страна на шепа хора, отказали се (засега) от емиграция студенти, е неравностойна и почти героична. Проследявайки двете сюжетни линии виждаме парадоксален сблъсък между героичното минало и трагичното настояще, в което обаче продължава да тлее искрица надежда, неугаснала след векове разруха, сякаш на инат. Или пък може би тя е останала като тлеещ спомен от огъня на водачите, в който те не само изгарят, но и успяват да увлекат всички българи, пробудили се от робския си сън.

      Съвременната сюжетна линия ми се струва пропита от безнадеждността на битието ни, изпълнено с апатия, чалга и безропотно преклонение пред силните на деня. Това усещане остава, въпреки появата и действията на достойни герои като Ели, Атанас Николов и криминалиста Хари, които до последно се борят за справедливост. Склонна съм да определя тази своя перцепция като страничен ефект на обремененото съзнание и да допусна, че човек, който не живее в държава, в която властимащите са простаци, продажници и наглеци, би възприел наличието им като оптимистичен поглед към по-светло бъдеще. Вероятно идеята на тази съвременна сюжетна линия е да покаже, че паметта ще устои и подвигът не ще бъде забравен.

     Две от сюжетните линии са ситуирани в миналото. Тази за живота на Бенковски е изведена като главна (не само заради заглавието на романа), но в нея има и много фикция, тъй като за една част от живота на този велик българин се знае малко или направо нищо. Основният източник на фактите са Записките на Захари, които в някои страници направо са цитирани от авторката. Това обаче не пречи да бъде изграден един легендарен образ на Бенковски, който трайно се загнездва в съзнанието на читателя и той продължава да диша и живее с него дори след финала на романа. Крайният резултат показва майсторството на един разказвач, какъвто безспорно е Златарева. Трансформацията на Гаврил Хлътев в Георги Бенковски е представена чрез дълбок психологизъм и постепенно себеосъзнаване от страна на протагониста. Пътят, който той извървява от повдигането на въпроса „- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата?“ (376, т. 1) до осъзнаването си като народен водач е изпълнен с въпроси, към чиито отговори самият герой непрестанно се стреми.  Той през цялото време сякаш гори в някакъв огън, който не му позволява нито да се откаже, нито да покаже слабост„, Георги Бенковски сам тръпнеше от възбудата на първите битки в живота си, опиянен от многобройността на въстаническите сили, които се бяха вдигнали и го следваха. Щеше ли да има сили да понесе отговорността и надежда, която толкова много хора възлагаха на него? Кога той е командвал сражения, че да разчита все на победи? Кога е кроил стратегии, че да не сбърка? Кога е стоял начело на цяла армия? Начело на цял народ, тръгнал към свободата си?“ (195, т. 2) Неговите лични терзания обаче не са документирани никъде. Авторката има възможност да изгради образа му такъв, какъвто повечето българи си го представят: нестихващ, неспящ, непреклонен и неуморен, готов на всичко за постигане на идеала си. Той успява за запали искрата и да увлече в огъня всички, които среща. В по-късен етап, към края на творбата, авторката ни пренася в момента, когато по стара традиция бащата на Гаврил е трябвало да хвърли пъпа му някъде, за да повлияе на съдбата му. Увлечен в свои дела, търговецът Грую не забелязва, че хвърля пъпа на сина си в огъня и по този начин предопределя съдбата му. Легендата за войводата Бенковски се сдобива с още един щрих. За да остане вечна в националната ни памет.

      На фона на всички вълнения в българските земи (както под турско, така и под "министерско робство") Златарева повдига завесата на европейската политическа сцена от втората половина на 19. век. Именно тази сюжетна линия звучи изключително достоверно и показва глобалната незначителност на националните ни борби. Те са използвани от кукловода Бисмарк като етюд от собствената му пиеса за политическо величие и надмощие над цяла Европа. Политиката е една безкрайна задкулисна игра, в която няма абсолютни победители, но има много излъгани. Нашата участ все още е да бъдем точно сред тях.

     Романът е впечатляващ със своята всеобхватност и внимание към детайла. Авторката е положила усилие не само да представи основните фигури в България и в Европа, обвързани с Априлското въстание и Освободителната война, но и да ги покаже в човешки облик, по-близък до читателя от снимките в учебниците по история. Златарева вмъква и герои като Али и Мурад (Никола), с които показва, че етносът не е преграда, която да пречи на трезвата преценка за справедливост.

В главата от втория том „Аз съм човек“ е проследено нравственото осъзнаване на мюсюлманина Али, който не може да остане безучастен свидетел на зверствата, извършени от турския башибозук върху мирното българско население. Описанието на тези зверства със средствата на художествената литература ги прави още по-чудовищни и читателят ги съпреживява през разказите на различните жертви. Един учебник по история не може да въздейства по този начин. „Бай Кочо застреля жена си и детето си и сам се уби. Мама плачеше, защото нямаше кой нас да застреля.“ (308, т.2) Отделено е място и на журналиста Макгахан, както и на американския консул Скайър, които първи отиват в Батак и описват всичко, което виждат. По този начин се сбъдват думите на Бенковски, че раната, която е отворил в сърцето на "тирана" няма да зарасне. 

        От скромния си читателски опит с исторически романи знам, че особено когато са български, те подлежат на безумни полемики и противоречиви оценки. Както всъщност се случва и с историята ни, на която в училище се отделя все по-малко място. А колко лесно е всъщност младите хора да бъдат завладени от един прекрасен роман като „Медальонът“, стига да пожелаят да го прочетат.

Любовните истории на литературата (или как чета "Любовни истории от Вавилонската библиотека" на Валери Стефанов)

Проф. Валери Стефанов отново ни зарадва не с една, а с цели две книги, издадени една след друга в рамките на около седмица. Тъй като и двете са посветени на любовта, по-уместно би било да се съпоставят или поне допълват в едновременен прочит, но аз прочетох първо „втората“ книга: „Любовни истории от Вавилонската библиотека“.  На представянето авторът с присъщата си скромност заяви, че той не е писател и все още не е установено дали творби като неговата имат място в литературата.  Едва ли обаче някой, чел негово произведение, има съмнения по този въпрос.

Трудно е да се пише за тази книга, особено когато самата аз не  мисля за себе си като за достатъчно ерудиран читател, за да имам самочувствието, че съм я разбрала. Тя обаче ми донесе безмерно удоволствие и естетическа наслада, каквито отдавна не бях изпитвала. Авторът умело се заиграва с метафикционалното писане и успява едновременно да „влезе в кожите“ на шестима литературни класици от 20. век като пренапише през техните стилове  старозаветната  история на Давид и Вирсавия. (“Въпросните истории са познати дори на заклетите атеисти и на немарливите ученици“ (151). Шестимата избрани автори не са подбрани на случаен принцип, а връзката между тях е изяснена още в първата глава „Странните творби на някои писатели“.  От тук насетне интерпретациите и асоциациите са оставени на читателската прозорливост и начетеност.  В цялото произведение звучи една от десетте божи заповеди „Не пожелавай жената на ближния си“, а различните гласове се отнасят към нея по характерен за тях начин. Например, Платоновият псевдо-разказвач я отрича като „попщина“, а Борхесовият я спазва безпрекословно. Тези различни гласове, стилове, имитации, междутекстови връзки и препратки дават основание в творбата да бъде откривана една смесица от пародия, пастиш, или както самият автор предлага, палимпсест. Независимо от теоретичните определения и етикети, резултатът е един провокиращ мисълта роман, написан за начетени читатели, които могат да му се насладят по свой начин.

В центъра и на шестте новели, както вече беше споменато, е легендата за  цар Давид и Вирсавия, с която той прегрешава, докато тя е жена на военачалника му Урия. Във всички новели въпросът за това прелюбодейство и резултатът от него е интерпретиран по различен начин. Швейк на Хашек говори за него както би го направил обикновен войник – доста натуралистично; вариантът на Кафка (господин Д. вместо Давид) е изцяло насочен навътре към себе си (до степен на андрогинна трансформация, вид метаморфоза на тялото и съзнанието), Платоновият другар Сталин е обрисуван изключително точно в комунистическата си абсурдна бруталност (изнасилване над духа и тялото), Борхес отрича всичко и го обявява за фикция, Селинджър го пренаписва и преразказва с носталгия по невъзможното връщане на времето, а Федър на Пърсиг е спасен от своята Джорджия.

Колкото са интересни мъжките гласове, толкова впечатляващ е и образът на жената. Тя е мистериозна, потайна „машина за фикции“ , криеща свои тайни и достигаща ново измерение на красотата, която поразява не само с физическото си съвършенство. Вероятно в „Поетика на любовта“ Валери Стефанов развива своята концепция за различните женски образи по-подробно, но и тук, в „Любовни истории от Вавилонската библиотека“ жената е едновременно една – Вирсавия, и още много други: всеки интерпретира легендата за нея през собствения си опит и потребности.

Не мога да пренебрегна впечатляващото чувство за хумор на автора. Той иронизира метафикционалното писане и литературната критика (а по този начин и самия себе си) по забележителен начин. Например в петата част „Банята с разклоняващи се пътеки“ ( към Борхес, както е ясно) ирландецът (дъблинчанин)  Матю О’Съливан създава Бюро за ориентация и подпомагане на читателите, чиито лозунг е Някои продават книгите, ние ги разясняваме (120). „Разясняването“ е много забавна за читателя дейност, особено когато текстовете се видоизменят до такава степен, че не се знае какво е пишело в оригинала. Както мъдро отбелязва разказвачът „Служителят в едно от погребалните бюра на Париж, Пол Ноланд Барт все още не бил обявил смъртта на автора“ (153). Финият литературоведски хумор придава особено очарование на цялата книга, защото „Само известна доза ирония можела да спаси и осмисли подобно, меко казано, странно начинание“.  Още в началните страници става ясно, че изкушението към посегателството върху чуждия текст е по-неустоимо от желанието към чуждата жена. Това твърдение сякаш се превръща в лайтмотив, който се повтаря в литературното съзнание на читателя, докато прелиства страниците и преоткрива романи и творци, които е считал за познати.

Създавайки тази интересна компилация авторът ни предлага да поемем по разклонените пътеки на писането, четенето и писането за писаното, като през това време обогатяваме собствения си читателски опит. Еднозначна интерпретация не може да съществува:“ За да разберем правилно една история не трябва да й натрапваме собствената си ограниченост“(153), но пък също така „всяка интерпретация е валидна до доказване на противното“, откъдето произтича и виждането за писането като форма на забавление. Романът съдържа безброй възможности за цитиране и разсъждаване върху тези цитати. Той е като едно безкрайно кълбо, което можем да разплитаме, лабиринт, в който можем да прекараме вечността, или библиотека, от която постоянно можем да черпим нови творби и идеи. Многопластовостта му се дължи както на авторовата ерудиция, така и на безспорния талант на проф. Стефанов като разказвач на „истории“.

Не е възможно да се напише всичко за този роман – той трябва да се чете и допълва от всеки читател. Аз обаче ще завърша с един цитат, който е от главата за Борхес и се отнася до разказа на Цуй Бън: „Не знам колко пъти съм чел разказа, нито колко дълго ще го чета. Най-вероятно ще продължавам да го правя, защото разказът всеки път е различен“ (117). Любовните истории от Вавилонската библиотека също са различни всеки път. Зависи какво се опитваме да открием в тях и дали им позволяваме те да ни открият. Защото, както става ясно в края на романа  „Бреговете се менят, губят очертанията си… Но не предават хората си.

И така – завинаги.“