"Медальонът" в националната ни памет

"- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата? – попита Гаврил." (376, т.1)

„- Ето това е свободата – проумя Никола. – Тя не е пари или власт. Тя е простор за душата.“ (395, т.2)

      С романа си „Медальонът“ филологът Галина Златарева успява да представи събитията около и след Априлското въстание по интересен и завладяващ начин, като през цялото време се придържа към достоверни източници и документирани факти. Романът й е следствие от мащабно изследване на исторически извори, социологически проучвания и публикации, които тя успява да свърже в един завладяващ разказ за копнежа към свободата и огъня в сърцата, който този копнеж разпалва. Роман за мечтите и идеалите на възрожденските българи, които скоро след Освобождението вече звучат наивно, а цинизмът на съвремието ни ги превръща във вълшебни приказки.

        Творбата проследява три основни сюжетни линии, като всяка от тях допълва останалите и помага за изграждането на по-пълноценна художествена (и историческа) картина. Самото заглавие на романа насочва към медальон, поръчан от франта Гаврил Хлътев за коня му. Този „вълшебен“ предмет успява по някакъв мистериозен и неразкрит начин да свърже сюжетната линия на живота на бъдещия апостол с тази на битието в България през първото десетилетие на 21. век – около 130 години след героичната гибел на водача на Априлското въстание. Според мен този медальон е по-скоро символ на непреходното, на повика на кръвта и наследството, което човек оставя след себе си. Затова и мистерията около последния му притежател не е най-важната загадка, която романът поставя. По-интересно е авторовото решение американец да бъде представен като единствен борец за правда в корумпираното и разпадащо се отвътре българско (политическо) общество. Тук долавям една сатирична нотка, която сякаш показва, че ние отново не сме способни сами да се справим с потисниците си и американският журналист (както навремето Макгахан) е единственият, който може да изобличи зверствата по нашите земи пред света. С тази тънка разлика, че зверствата през 21.век не са причинявани от поробителя, а от алчност, злоба и дълбока липса на морални ценности. Битката срещу тях от страна на шепа хора, отказали се (засега) от емиграция студенти, е неравностойна и почти героична. Проследявайки двете сюжетни линии виждаме парадоксален сблъсък между героичното минало и трагичното настояще, в което обаче продължава да тлее искрица надежда, неугаснала след векове разруха, сякаш на инат. Или пък може би тя е останала като тлеещ спомен от огъня на водачите, в който те не само изгарят, но и успяват да увлекат всички българи, пробудили се от робския си сън.

      Съвременната сюжетна линия ми се струва пропита от безнадеждността на битието ни, изпълнено с апатия, чалга и безропотно преклонение пред силните на деня. Това усещане остава, въпреки появата и действията на достойни герои като Ели, Атанас Николов и криминалиста Хари, които до последно се борят за справедливост. Склонна съм да определя тази своя перцепция като страничен ефект на обремененото съзнание и да допусна, че човек, който не живее в държава, в която властимащите са простаци, продажници и наглеци, би възприел наличието им като оптимистичен поглед към по-светло бъдеще. Вероятно идеята на тази съвременна сюжетна линия е да покаже, че паметта ще устои и подвигът не ще бъде забравен.

     Две от сюжетните линии са ситуирани в миналото. Тази за живота на Бенковски е изведена като главна (не само заради заглавието на романа), но в нея има и много фикция, тъй като за една част от живота на този велик българин се знае малко или направо нищо. Основният източник на фактите са Записките на Захари, които в някои страници направо са цитирани от авторката. Това обаче не пречи да бъде изграден един легендарен образ на Бенковски, който трайно се загнездва в съзнанието на читателя и той продължава да диша и живее с него дори след финала на романа. Крайният резултат показва майсторството на един разказвач, какъвто безспорно е Златарева. Трансформацията на Гаврил Хлътев в Георги Бенковски е представена чрез дълбок психологизъм и постепенно себеосъзнаване от страна на протагониста. Пътят, който той извървява от повдигането на въпроса „- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата?“ (376, т. 1) до осъзнаването си като народен водач е изпълнен с въпроси, към чиито отговори самият герой непрестанно се стреми.  Той през цялото време сякаш гори в някакъв огън, който не му позволява нито да се откаже, нито да покаже слабост„, Георги Бенковски сам тръпнеше от възбудата на първите битки в живота си, опиянен от многобройността на въстаническите сили, които се бяха вдигнали и го следваха. Щеше ли да има сили да понесе отговорността и надежда, която толкова много хора възлагаха на него? Кога той е командвал сражения, че да разчита все на победи? Кога е кроил стратегии, че да не сбърка? Кога е стоял начело на цяла армия? Начело на цял народ, тръгнал към свободата си?“ (195, т. 2) Неговите лични терзания обаче не са документирани никъде. Авторката има възможност да изгради образа му такъв, какъвто повечето българи си го представят: нестихващ, неспящ, непреклонен и неуморен, готов на всичко за постигане на идеала си. Той успява за запали искрата и да увлече в огъня всички, които среща. В по-късен етап, към края на творбата, авторката ни пренася в момента, когато по стара традиция бащата на Гаврил е трябвало да хвърли пъпа му някъде, за да повлияе на съдбата му. Увлечен в свои дела, търговецът Грую не забелязва, че хвърля пъпа на сина си в огъня и по този начин предопределя съдбата му. Легендата за войводата Бенковски се сдобива с още един щрих. За да остане вечна в националната ни памет.

      На фона на всички вълнения в българските земи (както под турско, така и под "министерско робство") Златарева повдига завесата на европейската политическа сцена от втората половина на 19. век. Именно тази сюжетна линия звучи изключително достоверно и показва глобалната незначителност на националните ни борби. Те са използвани от кукловода Бисмарк като етюд от собствената му пиеса за политическо величие и надмощие над цяла Европа. Политиката е една безкрайна задкулисна игра, в която няма абсолютни победители, но има много излъгани. Нашата участ все още е да бъдем точно сред тях.

     Романът е впечатляващ със своята всеобхватност и внимание към детайла. Авторката е положила усилие не само да представи основните фигури в България и в Европа, обвързани с Априлското въстание и Освободителната война, но и да ги покаже в човешки облик, по-близък до читателя от снимките в учебниците по история. Златарева вмъква и герои като Али и Мурад (Никола), с които показва, че етносът не е преграда, която да пречи на трезвата преценка за справедливост.

В главата от втория том „Аз съм човек“ е проследено нравственото осъзнаване на мюсюлманина Али, който не може да остане безучастен свидетел на зверствата, извършени от турския башибозук върху мирното българско население. Описанието на тези зверства със средствата на художествената литература ги прави още по-чудовищни и читателят ги съпреживява през разказите на различните жертви. Един учебник по история не може да въздейства по този начин. „Бай Кочо застреля жена си и детето си и сам се уби. Мама плачеше, защото нямаше кой нас да застреля.“ (308, т.2) Отделено е място и на журналиста Макгахан, както и на американския консул Скайър, които първи отиват в Батак и описват всичко, което виждат. По този начин се сбъдват думите на Бенковски, че раната, която е отворил в сърцето на "тирана" няма да зарасне. 

        От скромния си читателски опит с исторически романи знам, че особено когато са български, те подлежат на безумни полемики и противоречиви оценки. Както всъщност се случва и с историята ни, на която в училище се отделя все по-малко място. А колко лесно е всъщност младите хора да бъдат завладени от един прекрасен роман като „Медальонът“, стига да пожелаят да го прочетат.