Така се случи, че
прочетох трите романа на Юнасон в рамките на по-малко от шест месеца. Въпреки
това все още не мога да кажа дали харесвам стила му. Факт е обаче, че нещо не
ми позволява да оставя негов роман недочетен, колкото и смесени чувства да
провокират в мен творбите му. Ще се опитам да си подредя някои основни белези
на неговия стил, както и основни тенденции в романите му.
Кой е този автор и какво пише?
Юнас Юнасон (както го
изписват на български, или Jonas Jonasson ) е шведски журналист, пренасочил се
към писане на романи. На 6 юли има рожден ден и тази година (2016) става на 55.
Вероятно журналистическата му кариера е спомогнала за изграждането на
интересния му художествен език, който едновременно е не особено сложен, но
изпълнен с хапливи сатирични подмятания и откровени подигравки с глупостта и
манията за величие. Или, иначе казано, с думи прости той бистри ту световната
политика (в „Стогодишният старец“), ту расовата и етническа дискриминация („Неграмотното
момиче“), ту клерикалните самозабравяния („Убиеца Андерш“). Парадоксално е, че
както езикът, така и героите му са най-обикновени на пръв поглед, но начинът,
по който авторът завихря събитията около тях ги прави изключителни. Трудно ми
беше (и може би все още ми е трудно) да свикна с разпознаваемия му стил, в
който той „сваля“ на земята всякакви исторически, политически (и религиозни?)
величия и представя ключови за човечеството събития (например създаването на
атомна бомба, която явно му е любимо, защото го има в първите му два романа)
като резултат от случайно стечение на обстоятелствата (обстоятелства, в които
активно участват неговите „обикновени“ герои). Авторът Юнасон със сигурност има
богато въображение, но то е подплатено с поглед не само върху историята, но и
върху философията, социологията, психологията и дори религията като елемент от
всичко изброено дотук. Този уникален стил обаче печели колкото привърженици,
толкова и критици.
Основното несъответствие между
очаквано и предлагано е закодирано още в анотацията на гърба на романите,
където на читателя се обещава „комедия“, „смях до сълзи“ и т.н., без да се
уточнява че от цялата комедийна палитра тук преобладава сатирата, а смехът (ако
изобщо се стигне до него) е през
сълзи, а не до сълзи. Всъщност
тези романи са част от хумористично-сатиричната литература, но политическата им
ангажираност ги прави по-различен тип комедия от широкото разбиране за такава.
Същевременно този жанр дава на автора свободата да си „фантазира“ каквото
пожелае (и не мога да не отбележа, че именно това фантазиране ми дойде в повече
още при "Стогодишният старец“). Сатирата умело си служи с парадокси, за да „хапе“
по забележителен начин , но дръзкият журналистически език не се свени да
премине границата, с което постоянно стои на ръба на художествената литература
и аха да падне в журналистическата смесица от фейлетон и памфлет. Тази
комбинация от журналистика и фикция обаче прави Юнасон това, което е –
неоспоримо име в съвременната литература. Независимо дали го харесваме или не, ние
не можем да отречем присъствието му сред най-четените и превеждани европейски
автори.
А ето как го прочетох аз:
„Стогодишният старец,
който скочи през прозореца и изчезна“ (The
Hundred-Year-Old Man Who Climbed Out of the Window and Disappeared)
В деня на своята стогодишнина Алън Карлсон решава да
избяга от старческия дом, в който живее. Той прави това през прозореца (както е
видно и от заглавието) и се впуска в „приключения“, които включват поне две
убийства и редица по-дребни престъпления. Повествованието е прекъсвано от
ретроспективни глави, в които Алън се връща към миналото си (затова вероятно
някои хора погрешно го свързват с Уве на Бакман). Това минало обаче е колкото
необикновено, толкова и абсолютно лишено от връзка с реалността, поради което
звучи чак инфантилно. Оказва се, че Алън е ключова фигура за повечето събития в
Европа около Втората световна война, познава се с повечето световни лидери и е
в приятелски отношения с американския президент. Той обаче (както вече стана
характерно за Юнасон) не е протагонист, а антагонист, защото поведението му
кара читателя откровено да не го харесва. Ако приемем, че всички „световни“
измислици целят да изобличат политиката като игра на глупаци и празнословци,
наличието на небивалици не се изчерпва само с това. Компанията около
стогодишния старец се увеличава, а слоницата, която отглеждат като домашен
любимец, изиграва важна роля за спасението им от въоръжен преследвач. Той е по петите
на Алън защото дядото е откраднал
(непреднамерено, но и без да мисли да го връща) куфар с пари. Последният
гвоздей в творбата, който най-сетне успя да ме разсмее, беше, че след като
по-рано разбираме, че въпросният Алън е бил лишен от потентността си по
медицински път по време на престоя си в психиатрична клиника и цял живот не е
поглеждал жена (защото няма физически потребности от този тип) успява, на
възраст от сто години, да прави секс (с жена). Всякакъв по-нататъшен коментар
за този роман е излишен.
След като помислих, че
може би смехът се е изгубил при превода и съжалих, че не владея шведски, реших
да чета останалите два романа на английски, само за да установя, че проблемът
ми явно не е езиков. Момичето, което незнайно защо е дефинирано от автора като „неграмотно“
( но англо-говорящите го превеждатThe Girl Who Saved The King
Of Sweden) се оказа малко по-симпатичен персонаж от дядката Алън (вероятно заради
съжалението към нея след бруталната сцена с детски труд от първите страници на творбата). В интерес на
истината този роман най-много се доближи до моя вкус (ако изобщо мога да „харесам“
юнасоновския стил някога). Южноафриканското момиченце Номбеко успява да се
измъкне от мизерията в гетата на ЮАР през 70-те години и след поредица от вече
типичните „случайности“ като служба при най-титулувания (и глупав) инженер,
запознанство с бъдещия президент на Китай и установяване на факта, че е
гениална и може не само да смята, но и да стане полиглот, тя се озовава в
Швеция заедно с нелегално създадена и никому неизвестна атомна бомба, която
между другото съхранява в дома си около 20-тина години. Междувременно си намира
официално несъществуващо гадже с не по-малко чалната история от нейната и
заедно с брат му близнак (опитващ се да изпълни завета на покойния си баща за
отмъщение върху краля на Швеция) се забъркват в още по-голяма каша отколкото си
представят. Естествено и тук нещата свършват повече от благоприятно, а
журналистите, политиците, агентите на Мосад и, естествено, полицията са
изобличени като бездарни, некадърни и абсолютно некомпетентни. Тук сатирата
наистина може да бъде забавна, но смехът продължава да е през сълзи. Въпреки
това обаче, трябва да призная, че този е любимият ми роман на автора до
момента.
Последната творба на
Юнасон се нарича „Убиеца Андерш и
неговите приятели (и някой и друг неприятел)“. (Hitman Anders and the Meaning of It All) Въпросният убиец (излизащ от затвора за около
трети път) среща двама повече от необикновени персонажи – рецепционист от обеднял
род на коневъди и протестантска свещенослужителка, които измислят няколко
бизнес стратегии, свързани с не особено умния си „приятел“ Андерш. Той трябва
да чупи ръце и крака, а те прибират процент от печалбата и всички живеят
щастливо, докато Убиеца не „открива“ Бог и не решава да направи обрат в живота
си и да стане добродетелен. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се
направи, но така или иначе решението му полага основата на поредния водовъртеж
от абсурдни ситуации, преследвания, надлъгвания и разминавания на косъм. Почти
като в детска игра на някой компютърен нърд. Този трети роман направо унищожава
църковната институция като изобличава несъвършенствата й по комичен, но и доста
адекватен начин. Самият факт, че Убиеца основава своя църква и привлича някакви
последователи е достатъчно впечатляващ. Развитието на събитията обаче вече е предвидимо, следвайки логиката на автора от предишните два романа.
Защо читателите го харесват?
Знайно е, че комедията е поставена сред „ниските“ жанрове
още от създаването си. Тя цели предизвикване на присмех от недостатъците у
другите, които считаме за по-нисши от себе си. Така поне са смятали древните
гърци. Нортроп Фрай пък вижда жанра като отричане на „старите“ във всеки аспект
от страна на „младите“, които им се подиграват чрез комедията. При Юнасон обаче
сатирата и иронията са много силни, което привлича почитатели. Истината е, че
освен любовни романи и фантастични щуротии, съвременното общество има нужда и
от сатирични „хейт“ романи. Не мога да си обясня по друг начин желанието да
четеш за герои, които мразиш, и в повечето случай да няма нито един, с когото
да можеш да се отъждествиш, или на когото да симпатизираш. Похвално е обаче
чувството за ирония и самоирония на автора. Той успява да намери баланса и
неслучайно творбите му се превръщат в бестселъри. Интересно ми беше да ги
прочета и да се срещна с неговия стил, който продължава да доказва, че може да
се пише добре и по един доста неконвенционален начин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар