„За какво е тази книга? За мъката, суетата, страданията и
непостоянството, за илюзиите и измамите и най-важното – за това, че няма на
кого да се жалваш.“ (386)
„Батман Аполо“ с подзаглавие „Свръхчовек
– това звучи гордо!“ е един много провокативен литературен експеримент.
Романът е продължение на непревеждания на български „Еmpire
V” * , където са въведени героите и обяснено попадането на главния ни персонаж –
вампира Рама – в свръхчовешкия (вампирски) свят. Авторът е ексцентричният
руснак Виктор Пелевин, който не обича да дава интервюта и да говори за работата
си, но за сметка на това пише достатъчно подробно за нея, стига четящият да има
желание наистина да се поглавоблъска върху привидно увлекателния сюжет и да се "гмурне" в дълбините на романовите пластове.
Първото изречение на романа (след многозначителния цитат
на Дракула, използван за епиграф) заявява претенции за различност: „Всичко, което знаете за вампирите, е лъжа.“
Още с него авторът регламентира своя съвсем нов прочит на една силно
експлоатирана тема в литературата през последните десетилетия. Този акт вероятно цели отблъскването на почитателите на тийн вамп вълната, отприщена от
Стефани Майър, или пък дори от феновете на кръвожадните герои на Ан Райс. Те
определено няма да открият нищо подобно в този роман, който е по-скоро един
шедьовър на интелектуалното безумие с постмодернистичен привкус.
Препратката към предишния роман - „Еmpire V” налага и
определени разяснения за читателите, които не са запознати с фундаментални
понятия от вампирския свят. Според някои тези първи страници не са сред
най-приятните за четене, но аз, като
човек, който за първи път чете Пелевин и има крайно ограничена представа за
съвременната руска литература, ги намирам за доста информативни.
Самата сюжетна линия е многообразна смес (изкушавам се да
я нарека „постмодерен колаж“) от фентъзи, sci-fi, политическа сатира, митология и дори философия. Вампирът
Рама „губи“ любимата си Хера, която става Велик прилеп (нещо като местен главен
вампир в йерархията) и приема божественото име Ищар, както всички преди нея. Подобна метаморфоза на пръв поглед не й позволява повече да изпитва човешки радости
(включително любов), но съзнанието на висшите вампири функционира на доста
по-различно ниво от човешкото и това постепенно е все по-подробно разкрито и обяснено
в романа. Рама е избран от новата Ищар за „гмуркач“ (или Кавалер на нощта,
известен още като вергилий) – изключително престижна длъжност, която го изпраща
да придружава мъртвите (потенциални) носители на вампирското червейче в мозъка
през отвъдното (лимбо) и да подсигурява прераждането им. Той е избран за
длъжността, защото в лимбо може да се среща с Хера. Тези срещи обаче не му
доставят удоволствието, за което е копнеел, а започват да провокират младия
вампир към размисли, анализи и оценки на света, в който и той самият
съществува. Сълзлива любовна история тук няма как да намери място. Пелевин дори
сатиризира и иронизира любовното чувство като често показва колко нетрайно и
безсмислено е то.
Героите са „свръхчовеци“ (в смисъл, че са над хората като йерархия в
хранителната верига, въпреки че и заигравката с ницшеанското възприятие на страданието присъства осезаемо). Те носят имена на древни богове и цитират модерни
философи, като обаче през цялото време се ръководят от вампирски порядки,
запазени от хилядолетия. Претендират, че са носители на мъдростта, но
баблосът, който е техният вид наркотик и амброзия, всъщност е създаван от
човешкото страдание. То, а не кръвта, е вампирската храна. Нещастието сред хората
дава мощ на вампирите. Тъй като то е безконечно, тяхната власт е вечна. Просто
и логично. Дали? Дори за мен е ясно, че тук не важи нито „простото“, нито „логичното“,
а Пелевин си прави умела подигравка с всичко – литература, философия, търсене
на смисъла, западен шовинизъм, руски национализъм и, най-вече – повсеместно оглупяване
и зависимост към новите технологии, които провокират постоянно "лайкване" на безсмислици.
„Дискурсът трябва да бъда максимално прост. Защото хората са все
по-глупави. А виж, гламурът трябва да е все по-сложен, понеже колкото са
по-глупави те, толкова по-взискателни стават.“ (143)
Хапливи саркастични коментари, сравнения и критики съм
политиката на Русия и конкретно към Путин придават на романа сатирично
звучене. Авторовата позиция е ясно
разграничима и многократно заявявана:
„- Ти винаги се страхуваш – отвърна дълбокомислено тя, - защото си израснал
в полицейска държава“ (91).
„А Русия силно изостава от цивилизацията.“ (145)
„Руският живот е зловещ – каза тъмнината.“ (164)
„Русия не е в състояние да създаде нито един ударен симулакрум, способен да
се конкурира на информационното бойно поле с чуждестранните образци …“ (238)
„Главната задача на руската държава не е да обогатява чиновника. Тя е в
това да направи човешкия живот непоносим.“ (252)
Западняците (особено американците) също са осмивани и критикувани поради прикритата си жестокост, която се опитват да маскират като хуманизъм.
Страданието, с което вампирите се захранват, има различен
културен код, а руското страдание е специфично, според автора. То е по-зловещо
по отношение на физическите мъки и немотията, но на фона на духовното
опустошаване, което настъпва при американския метод, наречен American
Dream, изглежда по-поносимо.
Великият вампир (двигател на целия този свят) е определен като „чудовищен,
безкраен водовъртеж“. Силите на ада
получават от вампирите „богати грешници“ (267), с чието съзнание да се
захранват, а в замяна на това същите тези сили не възпрепятстват носителите на
магическия червей да се прераждат. Получава се нещо като взаимна симбиоза, в
която не се знае точно кой каква роля
изпълнява, но човекът обикновено е жертва. Вампирите използват съзнанието му и
го манипулират от векове, дори хилядолетия. Но цялата система от различни
енергии и техните трансформации е изключително сложна и неподлежаща на
дефиниране. Както и самото страдание като феномен на съзнанието е трудно
обяснимо като негова необходимост. Пелевин вижда страданието като непостижимост
на щастието, което пък от своя страна не може да бъде постигнато заради
човешката ненаситност. Тази ненаситност е насадена от вампирите. Те вероятно са
нашите демони, които не ни оставят да използваме пълноценно мозъка си.
А демоните на младия Рама са жените. Неуспехите му сред
тях се дължат преди всичко на незнанието му за света, към който принадлежи и
неговите порядки. Той многократно е подмамван от трансформираната Ищар да й
изневерява, с което се предполага, че й доказва човешката подлост.
Разминаването между половете обаче изобщо не е централен мотив
в романа – даже напротив. Императорът на вампирите – Батман Аполо XIII е едновременно мъж и жена. Като цяло езикът на любовният
(и джендър) дискурс е дори вулгарен и безцеремонен на моменти. В това е едно от
достойнствата на този роман. Изобщо не се стреми да бъде харесван, а дори се
опитва да скрие архетипите и културните си препратки. Рама постоянно бърка
заглавия и цитати от руски творци и ги приписва на грешни автори, а Софи се
опитва чрез тях да влезе в неговия културен код – общуването между двамата не
се случва нито през руската литература, нито през англицизмите и целите изречения на английски език, с които романът изобилства.
Пелевин не се церемони с нищо. Сякаш директно те удря по
главата със собствената ти глупост и непрозорливост. И после се питаш как може
да не си мислил за мястото си в света, ролята на страданието и пускането по течението с посредствения керван на поредната партида души, произвеждащи баблос. Но той не се спира само върху трансцедентни
въпроси за същността на битието, а смело сатиризира всичко наред. Особено ясно
на мушката му пада литературната критика, която поне на две места охулва:
„Но всъщност какво означава „литературни достойнства“? Нещо, което се
определя в литературните кръгове? И трябва да се съобразяваме с мнението на
пошли, грозни и завистливи хора за това какви комбинации от думи са естетически
съвършени?“ (188)
„ така се наричат фалшиво нелепите и неотговарящи на нищо в реалността
образи на „хора“, които според дебилната човешка теория на литературата трябва
да бъдат създавани, за да могат книгите да бъдат предсказуеми, фалшиви и
достъпни за мнението на критиката – и в никакъв случай да не ги чете някой друг“
(387)
Като ироничен отглас на тези цитати звучи фактът, че
самият роман е доста „висока топка“ и няма как да бъде четен от всички, защото,
както още в началото става ясно, за осмислянето му е необходима определена
литературна култура. Нещо, което аз самата не мога да определя дали притежавам
в достатъчна степен. Предположението ми се потвърждава и от финала на романа: „Но
за повечето хора това е прекалено сложно. Вампирът не се стреми да им обясни
всичко докрай. Може би само да поизплаши най-умните.“
Романът
не се опитва да обясни всичко до край, нито дори до средата, ако мога да си позволя да перифразирам
горния цитат. Той се стреми да сръчка читателя и да го накара да мисли преди да
се смее. Това обаче не пречи да оценим чувството за хумор на Пелевин и
способността да се надсмее над неадекватностите, които съзира в държавата си и в света като цяло. Преодоляването на налаганите отвън рамки, независимо дали става въпрос за
национални, социални, културни или сексуални такива, винаги заслужава адмирации. Пелевин руши границите със замаха на своя герой Озирис. Подобно на него ни оставя и диря в тъмнината, която можем да последваме. От нас обаче зависи дали ще се преборим с демоните, които ще срещнем по пътя.* Пиратски превод на Empire V има в блога на
Няма коментари:
Публикуване на коментар