събота, 30 септември 2017 г.

България - "Земя на сенки" на омразата или на неугасващата надежда?

„Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също нещо, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница“. (422)


Новият роман на Елизабет Костова „Земя на сенки“ („Колибри“, 2017) дава своя принос към писането върху една бяла страница от националната ни памет – зверствата в комунистическите трудови лагери. Факт е, че травмата от жестокостите на ранния комунизъм у нас все още не е преодоляна достатъчно от българите в културен и в човешки аспект, за да може открито да се говори (и твори) за нея. Погледът на американската авторка към този срамен и болезнен момент от историята ни обаче е интересен едновременно със своята културна дистанция и с моралната си ангажираност.
Романът започва с пристигането в България на младата преподавателка по английски език – американката Александра Бойд, чиято неочаквана среща с непознато българско семейство я въвлича в поредица от приключения, заради които обикаля България и се запознава както с ужасите на близкото минало, така и с опасността те да се възродят в съвременността благодарение на корупция и политически машинации. След като помага на възрастна двойка да се качи в такси, Александра осъзнава, че е задържала една от техните чанти, в която има урна с прах и името Стоян Лазаров. За щастие таксиметровият шофьор, при когото се вози в момента на разкритието, се оказва много по-забележителен персонаж, отколкото читателят може да предположи, и се превръща в неин верен помощник, съюзник и довереник. Правилата на творческото писане са спазени, интригата се заплита и в усложняването й се появяват нови герои и втора сюжетна линия (или всъщност трета, ако броим спомените на Александра за отделна линия от сюжета), които за мен бяха живи, интересни и изпълнени с достоверност (особено по-възрастните, в поне един от които всеки може да разпознае историите на свои баба или дядо). Разказите на всеки един от персонажите, получили думата в течение на повествованието, звучат автентично и стимулират читателското въображение. Те събират в себе си митичното звучене на българския фолклор и живата описателност на класическата ни литература. Романът разкрива бавно тайната на Стоян, но същевременно повдига завесата към премълчаваните в продължение на десетилетия мъчения и убийства в трудовите лагери. За българския читател лагера Зеленец поражда неизменна асоциация с Белене, а останалите градове от сюжета, чиито имена са променени, също са разпознаваеми. Особено впечатляващ е образът на политика Курилков, който е толкова сполучливо изграден, сякаш авторката е родена и израснала у нас.
Елизабет Костова описва българската природа, традиции и хора с осезаема любов и съпричастност. Нейната емпатия струи от отношението на Александра, прототип на която е самата авторка. Костова обаче идва в България около 20 години преди героинята си и остава завинаги свързана с нашата страна. Романът „Земя на сенки“ е посветен на съпруга й – Георги, с когото тя се запознава през емблематичната 1989 г. Двадесет и осем години по-късно тя издава романа, посветен на нашата земя, изпълнена със сенки от миналото. Те често носят страдание и спомен за болка, но понякога пораждат любов и вяра в по-светло бъдеще, защото без слънце не може да има сянка.
Човек не може да мисли за себе си като за българин или ценител на българската литература, без да обича Елизабет Костова. Освен че е невероятно вдъхновяваща личност тя прави за българската литература повече отколкото цялата ни държава. И продължава да обича и да пише за България и българите, въпреки че у нас на всеки читател се падат средно трима литературни критици, които са готови да слагат етикети и да заклеймяват. Надявам се „Земя на сенките“ да намери своя път към читателите и да не позволяваме на сянката, хвърлена от делничната инерция, да ни скрива още дълго време слънцето.

събота, 23 септември 2017 г.

"Печатарят" на Силвия Томова - една изключителна история, покрита с праха на забравата

„В този момент той приемаше знаците, които ръката му бе изписвала, като независими от него същества, които също като Бог могат да творят светове“ (407)
„Да си печатар също е битка. .. Битка, дори по-тeжка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината.“ (429)
Романът „Печатарят“ (ИК „Жанет 45“, 2015) на Силвия Томова ни пренася в епоха, изпълнена с неизвестни, особено по отношение на българските земи и техните обитатели. Годината е 1564, мястото – Венеция, а началото на романа показва как българинът Яков Крайков купува печатарското ателие на фамилия Вукович. Трудно е да си представим значението на това събитие за нашата история, но Крайков става първият български печатар, а неговото дело е съизмеримо по значение с това на Паисий, Софроний и дори учениците на Кирил и Методий. За разлика от тях обаче, печатарят е почти забравен днес и много българи дори не знаят неговото име. Изборът на точно тази личност за главен герой на романа ме тласна към творбата на Силвия Томова, от която определено не останах разочарована.
Повествованието се лее плавно в две сюжетни линии: преди и след началната точка на романа. Печатарят Крайков се стреми да наложи името си в непознат град и в изключително труден бранш, на крайно негостоприемно към чужденците място. Чрез ретроспекция ставаме свидетели на израстването на момчето Яков, син на поп Крайко от село Камена река край Коласия (дн. Кюстендил), което преживява различни изпитания и приключения, докато осъзнава мисията си: да стане печатар. И двете сюжетни линии са интересни и изпълнени с разсъждения за значението на думите и книгите, които са поднесени с богат и красив език. Момчето Яков е пленено от магията на писаното слово и очарованието му от книгите расте всеки ден:
„Защото още от малък Яков знаеше, че една буква може да събере цялата гама от цветове, всички нюанси на чувствата, да накара плачещия да се усмихне, а щастливия да натъжи. Яков, за когото бащата и майката мечтаеха да бъде достоен син, обичаше да разгръща книгите и да гадае по тях за хората, които са ги създали. А по-интересни дори от историите в тях му се струваха бележките на преписвачите, оставени в празните полета“ (18).
Книгата във времето на Яков е особен, дори магичен, предмет. Тя не пренася само една история, напротив – у нея съжителстват множество разкази, които обаче трябва да бъдат разчетени. Създателите на книгите не са само техните автори – по-интересни са преписвачите, защото те оставят жива следа от себе си и своето време в полетата на страниците, изпълнени предимно със свещено слово. Дали тези приписки са десакрализация ,или обет за принадлежност към голямата книга на общата история, можем сами да заключим от епизода с българския селянин Геро, който се съгласява да помогне с коня си на Яков, ако вторият напише нещо от негово име в книгата, предаваща се от поколение на поколение в рода му. Вълнението на този неграмотен човек, че е оставил писмена следа за съществуването на своя род, която ще го надживее, е изключително силно и затрогващо. Такъв е и стремежът на Яков към постигане на мечтата си – да бъде печатар, който създава най-хубавите книги за всички българи и сърби. Неговата решителност и силата на духа му помагат да се пребори с отчаянието на лишенията и да продължи напред. Това става не и без помощта на неговия духовен наставник (ангел, съветник, ментор, помощник?) Сим – човекът в зелени дрехи, който се появява в трудните моменти от началото до самия край. Този мистичен образ придава особено усещане за някаква тайна мисия, на която Яков е изпълнител.:“Оказа се, че това, което си мислеше, че създава, пресъздаваше, дори дописваше самия него. (206)”.
Яков и Сим са главните герои на романа, но останалите персонажи също играят важна роля при изобразяването на епохата и нейните нрави. Особен интерес за мен представляват женските образи, въпреки че монасите, благородниците и зографите(както и случайно преминаващият с гондолата си Тициан) също са показани в човешка светлина и не липсват изображения на пороците и недостатъците им. Жените обаче сами по себе си са достатъчно предизвикателство пред един писател, дори когато не са героини от исторически роман (където постоянно дебнат диахронизми и заядливи буквоядци, плюс хиляди други уловки). Три жени бележат живота на Яков – Ирина, Лучия (Лия) и Стефания, а общото между тях е желанието за бунт. Те не се вписват в моралните норми на епохата, нито в представата за идеална съпруга, която покорно слуша мъжа си. Крайков е творец и интересът му към отлъчени или невписващи се в общността жени е обясним. Те са една безкрайна провокация към мъжкото в него и към света, в който им се налага да живеят. Въпреки че разбиранията му по отношение на Лучия са доста либерални за времето, Крайков не може да приеме жена като творец, защото: „да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, четка или перо, е все едно да се обречеш на вечно изгнание“ (293). Лучия обаче остава неговата голяма любов и образът й е достатъчно противоречив и дълбок, за да бъде запомнен:
„ Такива като мен ги слагат върху сухи съчки, драсват клечката, а после се надпреварват да гадаят по пушеците, за да… - Лучия изведнъж стана сериозна – за да ни разгадаят… Уж да вникнат в загадката, а всъщност с цялото си сърце желаят да ни унищожат, за да не пречим. Да не заемаме място, да не тревожим закостенелите им души, ослепелите им очи… Страхуват се и затова ни преследват…“(333)
Това нейно себеопределяне сякаш заявява мястото на неконвенционалната жена , на вещицата, проститутката, просякинята и всяка една, която не може или не желае да играе ролята, отредена й от обществото. Противоречив образ в роман за едно изключение, защото съдбата на Крайков и успехът му са точно това – изключение. Печатарят е обаче и повод за гордост, колкото и оскъдни да са запазените сведения за него днес.
Романът на Силвия Томова за мен беше достатъчно завладяващ, провокативен и интересен, за да твърдя, че си заслужава прочита. Пуб(личните) нападки към тази творба обаче са първото нещо, което излиза като информация за нея и това е твърде жалко. Не би трябвало да оставяме личности като Крайков да тънат в забрава и "Печатарят" е един много приятен начин да си спомним за него.

неделя, 10 септември 2017 г.

"Невидимата жена - Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс" век и половина по-късно

Викторианството е епоха, издигаща безукорния морал на пиедестал, в която обаче се счита, че „въздържанието е вредно за мъжете“ (181). Шизофренното звучене на това първо изречение най-точно улавя двойното лице на времето, изпълнено с крайни противоречия: велики творци и сковаващи норми; шокиращи научни открития и суеверни предразсъдъци, и разбира се, поне две лица за всеки човек, който иска да оцелее. Ако този човек се нарича Чарлс Дикенс, той може да бъде оправдан, опростен и дори прикрит. За една викторианска жена обаче разкриването на подобно „второ“ лице почти винаги е фатално. Както казва един от блестящите умове на епохата – Карлайл – във Викторианска Англия жената може да бъде или ангел, или демон. Никога обаче човек.
Книгата на Клеър Томалин „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016) представлява мащабно литературно-историческо изследване върху личността на Елън Търнан, предполагаема любовница на идеализирания викториански романист Чарлс Дикенс. Книгата е разделена на три части: за детството на Нели, за познанството й с Дикенс, и за живота й след неговата смърт. Първата част представя театъра като упадъчно място според викторианския морал, който е разяснен на незапознатия читател с достатъчно примери. Нощен Лондон е обладан от разврат и упадък, но всичко трябва да остане скрито зад маската на привиден морал и смирение. Театърът обаче е място за законно приемане на чужда самоличност, затова е трън в очите на лицемерните благородници и моралисти. Томалин прави референции към произведения на Текери и други автори от периода, за да илюстрира лошата нагласа на обществото към актрисите и към децата от актьорски семейства. Те са възприемани като обществена утайка, в най-добрия случай с пренебрежение, определяни са като паднали жени, дори косвена връзка с които слага позорно петно върху доброто име на всяко почтено семейство. Дикенс обаче насочва своите художествени търсения в обществените низини, където успява да открие непокварените си герои, затова актьорите и театърът винаги са близо до сърцето му.
И двамата родители на Нели са театрали, а тя и двете й по-големи сестри са на сцената почти от раждането си. Тази нейна биография я прави обект на интерес за Чарлс Дикенс, известен със симпатиите си към обществените аутсайдери. Вниманието му към 18-годишната Нели обаче не остава в сферата на професионалното. Четиридесет и пет годишният Дикенс вече е наложено име в литературата, неслучайно етикетирана като "Викторианска" - моралът е най-висшата добродетел в нея, а самият автор всячески се старае да представи семейството си като образцово и да твори в руслото на епохата си. Ето защо въпреки че той скандално изоставя своята съпругата Катрин, с която има 10 деца, писателят полага неимоверни усилия, за да запази връзката си с Нели в тайна. Клеър Томалин се опитва да проследи продължилата 12 години (до смъртта на Дикенс) афера, като се осланя на случайно изпуснати фрази в малкото запазени писма и документи, както и на хипотези, базирани на тях. Проучванията й обаче са много професионално направени. Тя върви по стъпките на Нели и се опитва да я извади от сянката на именития й любовник. Читателят се докосва до жената Елън Търнан, на която й е отказано право на съществуване в нейното собствено време. Биографите на Дикенс я правят „невидима“ след неговата смърт и се опитват да заличат всички следи, водещи към нея. Тя обаче за втори път дръзва да се опълчи срещу статуквото като извърши нещо нечувано: възползва се от своята невидимост, за да се прероди.
Най-впечатляваща е третата част, в която Нели буквално заживява втори живот, в който се представя за 14 години по-млада, омъжва се и ражда две деца, без никой да разбере за "тъмното" й минало до самата й смърт. Актрисата успява да играе нова роля близо 40 години. Осъдена и прокудена от обществото, тя успява да се върне в него като приема една от лицемерните му роли: идеалната съпруга и майка. Клеър Томалин уместно поставя въпроса за промяната на ценностите и моралната нагласа от Викторианството до наши дни като анализира причините и следствията от действията на Нели и ги сравнява с днешните нагласи. Заслужава ли „невидимата жена“да бъде съдена за това, че е успяла да намери начин за втори шанс? Животът й е като истински роман и би трябвало да послужи за вдъхновение вместо за назидание, но времето, в което живее, не е готово да приеме жени като нея.
Историята на Елън е едновременно необичайна (почти приказна) и показателна за мястото на жената през втората половина на 19.век. Клеър Томалин представя епохата много изчерпателно и улавя нюансите на сложните човешки взаимоотношения и последствията от тях. А филмът на режисьора Ралф Файнс от 2013 г (кадър от който е на корицата на книгата) успява да претвори изследователския текст в кинематографски шедьовър.