"Елегантността на таралежа" - стереотипите не са това, което бяха

Всички лоши романи си приличат, но всеки добър роман е забележителен посвоему. Когато професор по философия пише за дисфункционалното общество и неспособността му да приеме другостта, резултатът няма как да не е забележителен.

Романът е изграден от пет части: „Маркс“ (за четящите, които не вникват в смисъла на онова, което четат), „Камелии“ (за красотата на надеждата в разпадащия се свят), „За граматиката“ ( или как езикът може и да не изгражда света, но изгражда хората), „Летен дъжд“ (за неочакваното приятелство) и „Палома“ (за всичко, което остава накрая). Всяка част има под-глави, проследяващи паралелно разсъжденията на две на пръв поглед крайно противоположни героини, които всъщност са много по-близо една до друга, отколкото предполагат. Това са 54-годишната портиерка Рьоне Мишел и 12-годишната дъщеря на богато семейство, от сградата, в която Рьоне работи, на улица „Грьонел“ №7. Името на втората героиня се появява по-късно в текста: Палома.

Творбата е едновременно философска и сатирична, увлекателна и провокативна – свеж поглед към философските дилеми от професора по философия Мюриел Барбери, която едновременно ги доказва и се надсмива над тях. Само който се е опитвал да „натъпче“ в главата си Едмънд Хусерл знае как феноменологията може да ти „убягва“. А главната героиня дори я отхвърля като непродуктивна по забавен и интересен начин, непретенциозно и човешки – две качества, от които философите винаги са бягали.

Това е един роман за стереотипите и предразсъдъците, които все още битуват във френското общество. Йерархичната му подредба е осмивана от автора чрез двете главни героини, които не се вписват никъде, защото са изключителни. Литературата, философията и изкуството са недостижими за бедните, според тези ограничения на статуквото, поради което четенето на Рьоне започва в тайна и продължава да се случва скришом през целия й живот „защото ако неуките бяха чувствителни към голямата литература, без да я познават, тя не би могла да претендира за висотата, на която образованите хора я издигат“.

Самоуката Рьоне обаче взима много повече от литературата в сравнение с майката на Палома, която има докторска степен, но (както дъщеря й мъдро отбелязва): „Майка ми, която е прочела целия Балзак и цитира Флобер на всяка вечеря, всекидневно доказва какво страхотно мошеничество е образованието“. Парадоксално е как майката се стреми към духовно освобождение и редовно посещава психоаналитик, но същевременно отказва да обърне поглед към алтернативен начин на живот и други сфери на общуване и дейност, освен до болка омръзналите й. Тя не може дори да осъзнае, че има нещо нередно в това да посещава 10 години психоаналитика си безрезултатно. Срещата на въпросния психоаналитик с Палома е още една остроумна подигравка към съвременните арогантни колеги на д-р Тед. Мюриел Барбери като един истински философ иронизира прехваленото величие на психоаналитиците, които също са част от модните аксесоари на богатите.

Забележително е как френското общество е показано като стриктно изградено от определени прослойки по същия начин, по който французите аранжират градините си – йерархично. За да функционира добре механизмът на това общество, всеки трябва да си знае мястото в него.  Още преди Русо да заговори за обществения договор, във Франция господства философията на Рене Декарт, който твърди, че мисленето е основа на човешкото съществуване и редът е неизбежна част от това мислене. Дванадесетгодишната Палома обаче не е съгласна. За нея редът е признак на липса на въображение и вътрешно „задръстване“.  Тя е вторият глас на романа, който се чувства не на място, но за разлика от примирилата се да живее скришом Рьоне, Палома е замислила да сложи край на живота на точно определена дата. Преди това да се случи обаче, момичето иска да запише своите „Дълбоки мисли“ и „Дневници на движението“, в които вписва философските си разсъждения и прозрения, далеч надхвърлящи типичните за възрастта й. Тези мисли сякаш са в унисон със случващото се в главата на Рене. Така още от самото начало на творбата техните два гласа звучат в синхрон дори преди да са се срещнали.

Рене полага неимоверни усилия да поддържа образа си на средностатистическа портиерка като за тази цел си гледа котка (кръстена на Толстой), тайно си готви деликатеси, но на показ в торбата си поставя ряпа и дроб, скришом чете вместо да гледа телевизия (която не обича) и вътрешно се надсмива над надменните обитатели на сградата и техните гости. Палома от своя страна полага сходни усилия и се преструва на по-глупава, за да не привлича внимание към себе си. Тя обаче иска да яде хамбургери вместо гурме и да бъде оставена на спокойствие да си стои в неподредената стая. И двете героини са подиграват на глупостта около себе си, но Палома е по-язвителна и саркастична в коментарите си, което, поради възрастта й, е още по-шокиращо. И двете героини виждат езика (граматиката) като красота, което все пак говори, че по някакъв начин и те имат нужда от установения ред, пък било то и само по отношение на книжовното изразяване.

Статуквото е нарушено, когато роднините на починалия господин Артенс продават апартамента си (нещо нетипично и неслучвало се в сградата досега) и в него се нанася японец. Образът на чужденеца Какуро Озу внася едновременно усещане за другост и възможност за припознаване по някакъв начин на тази другост. Докато всички съкооператори са в шок от Озу, Рьоне и Палома са изключително щастливи от присъствието му. Този „чужденец“ е човекът, който успява да види отвъд обвивката както Палома, така и Рьоне. Когато двете в крайна сметка се срещат, Палома дава оценка за портиерката, която е толкова красноречива, че задава името на романа: „Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.“

Срещата между двете героини е ключов момент в творбата. Припознавайки себе си една в друга и двете повдигат маската, с която се представят пред обществото и преосмислят живота си.

Финалът на творбата е неочакван и изпълнен едновременно с емоция и с рационализиране на събитията (невероятно, но факт – двете крайности са съчетани и работят заедно както и двете героини се сработват). „Елегантността на таралежа“ е роман, който искам да препрочитам, не само защото ангажира съзнанието на читателя с въпросите, които повдига, а и защото успява да преминава бариери и граници със завидна лекота и размах.

"Аз още броя дните" - нещо силно и истинско

- Исках да напиша нещо силно, истинско, нещо против това безумие, но не съм го преживял.
- Ще го напишеш, брат - казва, ще го напишеш, след като го чуеш. Ще го разбереш и напишеш. (59)

Мои любими български романи (засега без разказите)

Реших да отбележа 24-ти май като си подредя някои любими заглавия на български автори. Това са заглавия и творци, които са ме впечатлили през годините. Много съвременни имена липсват, затова списъкът е в процес на допълване до всеки следващ 24-ти май. А и доста от сегашните автори няма да останат в литературната ни история - невероятно сквернословие от моя страна, но нека гледаме обективно на нещата. Критерий за оценка при моя подбор е доколко добре си спомням въздействието на творбите дори през дистанцията на (в някои случаи) десетилетия, затова не се консултирам с допълнителни източници и разчитам само на паметта си.

"Тайната история" на интелигентното безумие

 "Тайната история" (The Secret History, 1992, 553 pages)  е интересна история. Колкото и убийствено просто да е това изречение, то може най-добре да резюмира въздействието на първия роман на Дона Тарт. Не бях чувала за него преди да излезе "Щиглецът", но реших да го прочета, защото като цяло харесах стила й. Не останах разочарована, дори напротив. Разликата със "Щиглецът" е че "Тайната история" държи читателя нащрек през цялото време. Свежите идеи на авторката още не са набрали многословността на последната й творба, но вече ясно се очертават.

  Присъстват темите, които в последствие явно стават ключови за писателката: 1) съзряването на младежите, обвързано по някакъв начин с лична травма от детството; 2) хедонизмът като възможност за постигане на божествено усещане (изразен чрез сексуални практики и постоянна употреба на алкохол и наркотици) и съответно хомосексуалността (тема, която през 90-те години, когато е издаден романът, все още е била относително табу в Америка), 3) интертекстуалност - героите и разказвачът често цитират класици, както и по-модерни творци, а разсъжденията им за живота сякаш са отзвук от лекция по философия, на която преди малко са присъствали; 4) невъзможната любов и самотата на младите хора, която ги тласка към себеразруха; 5) и накрая - стойността на човешкия живот и наказанието за тези, които го отнемат (хюбрис, безумие или необясним инстинкт?). 

  Сюжетът не е най-важният компонент на този роман. Дори е възможно той да се "преразкаже" с няколко изречения. Авторката нарочно започва творбата със съобщението за смъртта на един от главните герои (Едмънд Коркоран - Бъни), около която в последствие чрез ретроспекция през очите на разказвача Ричард ни "позволява" да надникнем в тайните обстоятелства, довели приятелите му до намерението да го убият. 

  Ричард е аутсайдер, който се мести да следва класическа филология от малко калифорнийско градче в университет във Вермонт, където благодарение на познанията си по гръцки език успява да влезе в мистериозната компания на студентите на проф. Джулиян Мороу (ексцентричен представител на рядък вид интелектуалци, сформирал около себе си елитарна група последователи по елински модел). Това са привидно добронамерените към него близнаци Чарлз и Камила, стилният Франсис, надменният Хенри и непукистът Бъни - образи, които колкото и шаблонно да звучат в началото, разкриват истинската си същност през очите на Ричард в течение на романа. Историята е "тайна", защото всеки читател има усещането, че само той е посветен в нея, така както самият Ричард вярва, че е допуснат в тайните на групата. Разминаването между видимото и същностното обаче е неизбежно. Кулминацията би трябвало да бъде убийството на Бъни, но всъщност се случва около два месеца по-късно, когато всеки вече е започнал да си прави някаква равносметка за стореното. Героите определено не са симпатични на читателя (дали и това не е характерна особеност в творчеството на Тарт?), но той иска да узнае техните тайни, а авторката е повече от щедра в това отношение към края на романа, когато дава подробна информация, дори за съдбините на по-маргиналните персонажи.

  Цялата мистериозност около оповестеното на първата страница убийство прави "Тайната история" едновременно увлекателна и трудна за асимилиране творба. Читателят е провокиран да търси отговор на въпроса Какво се случва, когато най-низките първични инстинкти влязат в симбиоза с най-извисените достижения на философията и човешкия интелект? Отговорът е ужасяващ, но не е представен еднозначно, а по-скоро ни е предоставена възможност сами да си го формулираме.

  "Тайната история" е впечатляваща с мистериозност и стил, но най-вече с възможността да бъде интерпретирана и през личния опит на читателя. Уловката е, че ние, също както героите на Тарт, лесно можем да се изгубим при пре-вода, т. е. прехвърлянето на древността у постмодернизма, ако не се научим вместо като цел да използваме познанието й като средство.

„Щиглецът“ на Дона Тарт – една приказна (не)реалност

Спорът между елита на литературните критици в световен мащаб винаги провокира широк читателски интерес към творбата, породила това несъгласие.  Любопитството към подобно противоречиво произведение може да си съперничи единствено с интереса към романите, анатемосани лично от Папата. Читателското ми любопитство не позволи да пренебрегна набралия популярност и у нас  трети роман на Donnа Tartt – The Goldfinch („Щиглецът“), а коментарът на Сам Джордисън от в. „Гардиън“, че последните 30 страници са „едно от най-лошите неща, допуснати да излязат на бял свят от сериозен писател“ (цитирам по памет и превеждам приблизително) ме накара да прочета произведението внимателно до край.

„Щиглецът“ започва като една трогателна история, разказана с ретроспекция през погледа на тринадесетгодишния Тио Декър. Той успява де оцелее при терористичен атентат в Нюйоркския музей на изкуствата „Метрополитън“, но губи майка си, с която има много силна емоционална връзка.  В този момент единствената опора в неговия разпаднал се свят става картината „Щиглецът“, която Тио е подтикнат да открадне, и която постепенно се превръща в негова обсесия.

Повествованието върви гладко и дори увлекателно като читателят се докосва до интимния свят на момчето, което сякаш започва да минава през петте фази на скръбта: 1. Отричане или изолация – Тео се връща в празния си дом след атентата и отказва да повярва, че с майка му се е случило нещо. Отказва и помощ от социалните служби и се опитва да се скрие в самотата си. Точно този момент бих определила като най-трогателен и въздействащ епизод от твобрата.  2. Гняв - But I didn’t care – or at least I wasn’t hurt or depressed. Instead I was furious (101).  Момчето се гневи на всички и всичко около себе си в своето безсилие.  3. Пазарене – Тео минава през този етап, както и през четвъртия – депресия, многократно и постоянно се лута между тях, неспособен да достигне последния пети етап на примирението. Пазаренето е изразено с непрестанно връщане назад в миналото и задаването на въпроса „Ами ако бях/не бях направил това…?“. Този етап е преживяван постоянно и от Пипа – момичето, което е наранено (и губи чичо си) в същия терористичен атентат и в последствие се превръща в голямата любов на Тио. Той е увлечен по нея, защото тя по някакъв начин го връща към спомена за последните мигове с майка му, с чиято смърт той така и не успява да се помири. След като опитът  да се пребори с посттравматичния стрес е неуспешен  и  Тио е откъснат от всичко, което му напомня за неговия предишен живот (баща му го отвежда да живее в Лас Вегас), той се вкопчва маниакално в откраднатата картина, която се превръща едновременно в утеха и бреме, от което не може да се отърси. По този начин главният герой „засяда“ между фазите на пазаренето и депресията, а читателското удоволствие от първите 300-400 страници се превръща в досада и очакване на някакво действие. Вероятно авторката също е усетила този момент, защото горе-долу по това време прави и първия по-сериозен скок във времето на повествованието:  One afternoon eight years later (485) - Осем години по-късно набързо научаваме какво се е случило с Тио, но пък за сметка на това получаваме подробно описание на наркотичните му зависимости (които той така и не осъзнава като „зависимости“) и измамите, които е извършвал в магазина за антики на благодетеля си Хоби (нереално наивен персонаж).

Всъщност „Щиглецът“ е една доста „литературна“ творба, в която могат да бъдат открити референции не само към Дикенс и билдункс романа, но и към Екзюпери, Достоевски и, разбира се, „Хари Потър“. Връзката с литературната традиция е неоспорима, затова една голяма част от читатели (и критици) виждат творбата като дикензианска. Заимстването от „Коледна песен“, „Оливър Туист“ и „Дейвид  Копърфийлд“ в образа на Тио и цялостното трагично светоусещане на горкото отритнато сираче е ясно доловима и (според мен) преднамерена. В 21-ви век обаче е непростима дикензианската наивност, с която читателят може да приеме, че Оливър Туист успява да запази своите добродетели и морални ценности непокътнати след като години наред живее сред скитници и престъпници на улицата. По същия начин след като е станал първо крадец, а след това измамник, наркоман и убиец, Тио успява да намери начин да продължи живота си и дори да разсъждава философски върху връзката между битие и изкуство (въпросните последни страници, срещу които негодува Джордисън). Тази приказност на творбата определено е един от главните й недостатъци. Това ме кара да се съглася с мнението, че „Щиглецът“ най-вероятно няма да остане в литературната история, а наградата „Пулицър“ в същността си е предназначена не само за американските писатели, но и за американските читатели (и не го казвам само защото съм почитател на The Man Booker Prize).

Споменатият недостатък обаче съвсем не пречи творбата да бъде четена за удоволствие, ако човек има достатъчно свободно време за 867 стр. (в моето издание). Образът на Борис, най-добрият приятел на Тио, е изключително колоритен (директно заявен като вариант на the Artful Dodger от „Оливър Туист“, както той е описан от Хоби) и приятен за четене като антипод на вечно мрънкащия  и депресиран Тио. Останалите герои също са някак по дикензиански типизирани (колкото и да ни се натрапва разсъждението, че у човека и респективно в изкуството съжителстват добро и зло): Луциус Рийв (или Малфой?) – злодеят, Джеймс Хобарт – добродушният наивник, мистър Декър – пияницата, който повлича сина си към деградация, Пипа – невъзможната любов (Емили от „Големите надежди“) и т.н.

Повествованието умело поднася шокиращите разкрития неочаквано и като цяло провокира читателското любопитство, точно когато вече се усеща досада от многословни разсъждения. Травматизиращото (и доста реално) начало води към приказен край, в който всичко се нарежда благополучно за главния герой, но някои подробности около фабулата така и не се изясняват добре (например връзката между Рийв, Ървинг и Хоби).

Тази творба е първата ми среща с Дона Тарт, но в нея успях до голяма степен да открия точно това, което търсех – противоречиви емоции и провокации към мисълта на четящите хора. Интересът ми към стила на автора е пробуден и смятам да се запозная и с останалите й две творби – „Тайната история“ и „Малкият приятел“.