"Елегантността на таралежа" - стереотипите не са това, което бяха

Всички лоши романи си приличат, но всеки добър роман е забележителен посвоему. Когато професор по философия пише за дисфункционалното общество и неспособността му да приеме другостта, резултатът няма как да не е забележителен.

Романът е изграден от пет части: „Маркс“ (за четящите, които не вникват в смисъла на онова, което четат), „Камелии“ (за красотата на надеждата в разпадащия се свят), „За граматиката“ ( или как езикът може и да не изгражда света, но изгражда хората), „Летен дъжд“ (за неочакваното приятелство) и „Палома“ (за всичко, което остава накрая). Всяка част има под-глави, проследяващи паралелно разсъжденията на две на пръв поглед крайно противоположни героини, които всъщност са много по-близо една до друга, отколкото предполагат. Това са 54-годишната портиерка Рьоне Мишел и 12-годишната дъщеря на богато семейство, от сградата, в която Рьоне работи, на улица „Грьонел“ №7. Името на втората героиня се появява по-късно в текста: Палома.

Творбата е едновременно философска и сатирична, увлекателна и провокативна – свеж поглед към философските дилеми от професора по философия Мюриел Барбери, която едновременно ги доказва и се надсмива над тях. Само който се е опитвал да „натъпче“ в главата си Едмънд Хусерл знае как феноменологията може да ти „убягва“. А главната героиня дори я отхвърля като непродуктивна по забавен и интересен начин, непретенциозно и човешки – две качества, от които философите винаги са бягали.

Това е един роман за стереотипите и предразсъдъците, които все още битуват във френското общество. Йерархичната му подредба е осмивана от автора чрез двете главни героини, които не се вписват никъде, защото са изключителни. Литературата, философията и изкуството са недостижими за бедните, според тези ограничения на статуквото, поради което четенето на Рьоне започва в тайна и продължава да се случва скришом през целия й живот „защото ако неуките бяха чувствителни към голямата литература, без да я познават, тя не би могла да претендира за висотата, на която образованите хора я издигат“.

Самоуката Рьоне обаче взима много повече от литературата в сравнение с майката на Палома, която има докторска степен, но (както дъщеря й мъдро отбелязва): „Майка ми, която е прочела целия Балзак и цитира Флобер на всяка вечеря, всекидневно доказва какво страхотно мошеничество е образованието“. Парадоксално е как майката се стреми към духовно освобождение и редовно посещава психоаналитик, но същевременно отказва да обърне поглед към алтернативен начин на живот и други сфери на общуване и дейност, освен до болка омръзналите й. Тя не може дори да осъзнае, че има нещо нередно в това да посещава 10 години психоаналитика си безрезултатно. Срещата на въпросния психоаналитик с Палома е още една остроумна подигравка към съвременните арогантни колеги на д-р Тед. Мюриел Барбери като един истински философ иронизира прехваленото величие на психоаналитиците, които също са част от модните аксесоари на богатите.

Забележително е как френското общество е показано като стриктно изградено от определени прослойки по същия начин, по който французите аранжират градините си – йерархично. За да функционира добре механизмът на това общество, всеки трябва да си знае мястото в него.  Още преди Русо да заговори за обществения договор, във Франция господства философията на Рене Декарт, който твърди, че мисленето е основа на човешкото съществуване и редът е неизбежна част от това мислене. Дванадесетгодишната Палома обаче не е съгласна. За нея редът е признак на липса на въображение и вътрешно „задръстване“.  Тя е вторият глас на романа, който се чувства не на място, но за разлика от примирилата се да живее скришом Рьоне, Палома е замислила да сложи край на живота на точно определена дата. Преди това да се случи обаче, момичето иска да запише своите „Дълбоки мисли“ и „Дневници на движението“, в които вписва философските си разсъждения и прозрения, далеч надхвърлящи типичните за възрастта й. Тези мисли сякаш са в унисон със случващото се в главата на Рене. Така още от самото начало на творбата техните два гласа звучат в синхрон дори преди да са се срещнали.

Рене полага неимоверни усилия да поддържа образа си на средностатистическа портиерка като за тази цел си гледа котка (кръстена на Толстой), тайно си готви деликатеси, но на показ в торбата си поставя ряпа и дроб, скришом чете вместо да гледа телевизия (която не обича) и вътрешно се надсмива над надменните обитатели на сградата и техните гости. Палома от своя страна полага сходни усилия и се преструва на по-глупава, за да не привлича внимание към себе си. Тя обаче иска да яде хамбургери вместо гурме и да бъде оставена на спокойствие да си стои в неподредената стая. И двете героини са подиграват на глупостта около себе си, но Палома е по-язвителна и саркастична в коментарите си, което, поради възрастта й, е още по-шокиращо. И двете героини виждат езика (граматиката) като красота, което все пак говори, че по някакъв начин и те имат нужда от установения ред, пък било то и само по отношение на книжовното изразяване.

Статуквото е нарушено, когато роднините на починалия господин Артенс продават апартамента си (нещо нетипично и неслучвало се в сградата досега) и в него се нанася японец. Образът на чужденеца Какуро Озу внася едновременно усещане за другост и възможност за припознаване по някакъв начин на тази другост. Докато всички съкооператори са в шок от Озу, Рьоне и Палома са изключително щастливи от присъствието му. Този „чужденец“ е човекът, който успява да види отвъд обвивката както Палома, така и Рьоне. Когато двете в крайна сметка се срещат, Палома дава оценка за портиерката, която е толкова красноречива, че задава името на романа: „Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.“

Срещата между двете героини е ключов момент в творбата. Припознавайки себе си една в друга и двете повдигат маската, с която се представят пред обществото и преосмислят живота си.

Финалът на творбата е неочакван и изпълнен едновременно с емоция и с рационализиране на събитията (невероятно, но факт – двете крайности са съчетани и работят заедно както и двете героини се сработват). „Елегантността на таралежа“ е роман, който искам да препрочитам, не само защото ангажира съзнанието на читателя с въпросите, които повдига, а и защото успява да преминава бариери и граници със завидна лекота и размах.