"Аз още броя дните" - нещо силно и истинско

- Исках да напиша нещо силно, истинско, нещо против това безумие, но не съм го преживял.
- Ще го напишеш, брат - казва, ще го напишеш, след като го чуеш. Ще го разбереш и напишеш. (59)

Вероятно съм един от малкото читатели на романа, незапознат предварително с истинската история на Адмира Исмич и Бошко Бркич, на които той е посветен, но това мое невежество ми помогна да се насладя по-пълноценно на художествената стойност на творбата. Всъщност, в този конкретен случай не знаех почти нищо нито за автора, нито за произведението, ако изключим намерението ми да отида на представянето му в "Перото" на 19 май. Това обаче не се случи, защото видях, че много хора имат интерес към него и предположих, че ще настане невероятна блъсканица (съжалих, защото се оказа, че точно този път си е заслужавало да се побутам с тълпата). С други думи, четенето ми беше близко и изцяло насочено към текста, който напълно ме зашемети. Дори все още ми е трудно да намеря словесен израз на емоционалната вихрушка, в която "Аз още броя дните" ме завъртя.

 

Романът е едва 182 страници, а основната история в него се развива на практика за 4 часа, но въздействието върху читателя по никакъв начин не намалява от това. Сюжетните линии са две основни, които в последствие се оказват по-преплетени, отколкото можем да предположим. Първата е изградена предимно чрез ретроспекция на връзката между мюсюлманката Айда и християнина Давор, израснали заедно в Сараево, които са в очакване на важно събитие - тайното им бягство от обсадата. Втората е по-разклонена и залага на автобиографичен елемент, като се развива десетина години след обсадата. На автора, преподавател по етно-религиозни конфликти в Геолого-географския факултет, му е нужен преводач от сръбски, който той намира в лицето на първоначално не особено дружелюбния Зоран. С негова помощ разказвачът провежда интервюта с хора, участвали и свързани по някакъв начин с войната в (бивша) Югославия като ги прилага към проучването си. Тези интервюта носят допълнително емоционално въздействие върху читателя, защото разкриват не само всеизвестния факт, че войната унищожава човешкото, но и показват как животинските инстинкти, жаждата за мъст и преди всичко политическата пропаганда могат за един миг да превърнат войника в изнасилвач, треньора по баскетбол в убиец на деца, лекаря в клетвоотстъпник, а учителя в озверял роб на жаждата за кръв. Особено мъчителни са историите на жертвите  Мизра Николич (която е едва петгодишна тогава и остава сирак), Ханде Вахидходжич (мюсюлманка, която някога е била лекар, но след преживяната травма не може вече да лекува) и Последното интервю (обособено в отделна част), което лично мен ме срина с психологическата си роля за цялата творба.

Двете сюжетни линии вървят паралелно като постепенно разбираме каква е връзката между тях. Романът обаче е прекалено добре написан, за да развалям удоволствието от него, затова няма да разказвам повече за сюжета.  

Постоянен мотив из цялата творба е въпросът "Защо?", който така и не намира отговор до края на романа. Но той няма отговор и в живота, защото зверствата на войната са необясними и не подлежат на оправдания. Всички интервюирани участници се опитват да легитимират жестокостта си като наложена от някакъв външен фактор и всеки от тях вярва, че е бил в правото си. Един дори цитира Камю с неговото изказване за невъзможността на една-единствена истина, защото всеки си има своя собствена. Хора, способни да разсъждават философски, да творят изкуство, да се занимават с наука изведнъж се превръщат в хладнокръвни убийци. Защото, както го формулира Зоран, във войната или ставаш убиец - или жертва.

На фона на казаното до тук се замислям къде се вмества любовта и се опитвам да повярвам, че тя все пак не умира във войната. Остава в спомените, дори в болката. Присъства на най-неочаквани места, но е съпътствана от необяснима омраза. Обаче по един или друг начин оцелява. Авторът-разказвач се посвещава на етно-религиозните конфликти от любов към Мириан. Това чувство го подтиква да предпази хората от по нататъшни безсмислени войни, но в процеса на изследването си той осъзнава, че това не е възможно. Не се опитва да обясни защо, а ни дава да почувстваме причината. Силата на този роман се крие точно в това, че ние не го четем, а го живеем заедно с автора и героите му.

А аз съм още по-доволна, че си подарих тази прекрасна творба на съвременната българска литература точно за 24 май. С надеждата за повече такива приятни изненади от български автори.