Мои любими български романи (засега без разказите)

Реших да отбележа 24-ти май като си подредя някои любими заглавия на български автори. Това са заглавия и творци, които са ме впечатлили през годините. Много съвременни имена липсват, затова списъкът е в процес на допълване до всеки следващ 24-ти май. А и доста от сегашните автори няма да останат в литературната ни история - невероятно сквернословие от моя страна, но нека гледаме обективно на нещата. Критерий за оценка при моя подбор е доколко добре си спомням въздействието на творбите дори през дистанцията на (в някои случаи) десетилетия, затова не се консултирам с допълнителни източници и разчитам само на паметта си.

 1. Детска литература: 

• Ран Босилек "Патиланско царство" - моят български фаворит от детството. Пакостите на Патиланчо и приятели винаги ме връщат към един свят на детско безвремие, където господстват смехът и игрите, а най-големият страх е да не бъдат "поналожени" от баба Цоцолана (в наши дни подобна творба няма как да излезе на фона на цялата политика за закрила на детето. Чак ми става жал за горките деца...)
• "Ян Бибиян" и "Ян Бибиян на Луната" - Елин Пелин е велик и като детски писател, няма спор. А героят му си остава емблематичен и колоритен дори десетиления (и стотици книги на Дисни) след издаването му.
• "Тошко Африкански" - кой не е запомнил маймуната, която в моето детство все още навяваше някаква мистериозна екзотика в селския бит. 

2. Тийн класиките (тогава нямаше жанр young adult, затова ги наричаха "юношески романи"): Не мога да започна направо с класиките, защото въпреки че чинно си четях всичко по литература (дори сериозното предизвикателство - Чикагския пътепис на Алеко), точно тези книжки пробудиха любовта и интереса ми към българските автори и българската литература:

•  "Бягай ... обичам те!" на Кирил Топалов (кой да знае, че в последствие университетът ще ме срещне с него).  "Забранено за възрастни" на Веселин Панайотов, и изобщо всичко на въпросната библиотека "Връстници", което успявах да намеря в кварталната библиотека. Тук ще сложа и Вежиновите "Следите остават" и "Произшествие на тихата улица", както и "Златно сърце" на Калина Малина - романи, които съм обикнала и още помня 20 и няколко години след като съм ги прочела. "Войната на таралежите" също е за тук.

3. Класиките - Не се очаква това да е проблематична категория, но у нас постоянно се спори дали някои книги принадлежат тук, или не. Аз  си подреждам моите "класики" - романи , които трябва да бъдат познавани и от всеки грамотен зрелостник: 

• "Под игото" - между хвалата и хулата, този роман е неразривна част от историята на българската литература и никой няма да може да промени това.
• Тетралогията на Талев, която продължава да бъде наистина интересна за четене като художествено произведение (а не единствено като конструкт на литературната история, както с времето се случва с някои други произведения). Една много емоционално наситена творба, докосваща душата на читателя и повдигаща вечните въпроси за сблъсък на поколенията. В контекста на мрачното робско време обаче тези въпроси намират своите отговори единствено в измерението на любовта и изкуството.
• "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов - хубаво е първо да бъдат прочетени те, и после съвременна историческа проза. 
• Алеко винаги е актуален, а дори неграмотните знаят кой е "Бай Ганю" - творба,  която доказва гения на своя създател, който улавя особеностите на българския характер и психика по неповторим начин.
• Май трябва да спомена и "Тютюн" на Димитър Димов, но ако ще го правя, ще кажа и "Иван Кондарев" на Емилиян Станев, защото за мен и двата романа са еднакво досадни, но необходими за достигане на (ако мога да използвам модерния напоследък термин в публичното пространство) "литературна зрялост".

4. Някъде покрай класиките: Произведенията, които са останали свързани с канона, но стоят някак встрани:

• "Романът на Яворов" на Михаил Кремен - Фикция без факти или "тайната история" на една трагедия, романът си заслужава четенето дори само за да се потопиш в културно-историческата атмосфера на българската интелигенция от началото на XX век. 
• Историческите романи на Яна Язова (аз самата още не съм ги дочела, но съм на мнение, че не бива да бъдат забравяни като произведение, още повече че май за първи път споменавам женско име...)
• "Между пустинята и живота" на Николай Райнов - ако повече българи прочетат и разберат този роман, суеверията и криворазбраната религиозност биха или далеч по-малко. Поне ми се иска да вярвам в това. Творбата е философска и дава нов прочит на библейската история за живота на Исус от Назарет - Йешу бар Йосеф. Творба, която провокира въпроси, насочени навътре към читателя. В допълнение на това Райнов е анатемосан заради нея.

5. Оцелелите комунизма: Трудна категория.....

• "Време разделно" на Антон Дончев - И тук, както при "Под игото" се намират както яростни защитници, така и освирепели критици. Достатъчна причина романът да бъде прочетен и човек сам да си състави мнение и за Момчил, и за Елица, и за всичко останало. 
• "Хайка за вълци" на Ивайло Петров. Спомням си, че когато го прочетох, дълго време не можех да се откъсна от въздействието му  и дори намерих някакъв сериал по него, който изгледах. Незабравим роман за разкъсаните връзки между приятел с приятеля, роднина с близките му и човека със земята. Каквото и да се каже за него, ще бъде малко. Трябва да се прочете и да се преживее. И никога да не се забравя.
• "Лавина", "Отклонение", "Лице", "Пътуване към себе си", Блага Димитрова. Всичко. По два пъти. Всъщност това е моят любим български автор, ако трябва да избирам. С книгите обаче ще ми бъде трудно. Блага Димитрова е доказателство, че талантливите писателки в българската литература са съществували и съществуват. А упорството да не я сложат във въпросния "канон" е чиста глупост.
• "Калуня-каля" на Георги Божинов. Срам не срам, не бях го чела до преди да се зашуми около него, но бях приятно изненадана както от езика и стила, така и от разказаната човешка история. История за любов и война, за мъжественост и женственост, за сила и страх. История, която носи едно романтично и някак реалистично завръщане към миналото с неговата носталгия и недоизказана мъка.
• "Кърджалийско време", "Книга за Софроний"  "Ана Комнина" - Вера Мутафчиева. Едва ли съществува българин, ходил на училище, който не знае какъв разказвач е Мутафчиева. Стилът й е ясно различим дори в учебника по история. Няма как да не бъде позната, щом започне да пише.
• "Нощем с белите коне" и повестта "Бариерата" на Вежинов. Неговите творби са неразделна част от моето собствено литературно съзряване и предпочитам да не се вторачвам в недостатъците им, а просто да им се наслаждавам.

6. Съвременната литература....

Тук е голяма мъка ... Старая се поне грубо да съм в час с това какво излиза, но доста от новите заглавия остават непрочетени от мен. Тези, които съм сигурна, че ще помня обаче са:

• "Естествен роман" на Георги Господинов. - Прекрасна творба, която ме завладя емоционално и дори известно време като минавах тук и там из центъра на София си мислех как и разказвачът минава от тук, старащ за Ема и разсъждаващ над смисъла на живота. Луда работа. Но гениална. 
• "Балада за Георг Хених" (не е роман, а повест, но не може без да я спомена), "Аутопсия на една любов" и "Германия мръсна приказка" на Виктор Пасков - Надявам се Пасков да остане в литературата ни, да не бъде забравен и захвърлен, защото не виждам кой съвременник може да се мери с него, наистина...
• "Възвишение" на Милен Русков - Трябваше ми време да узрея за този роман, но той безспорно е явление в българската литература, дори само заради езика. Епохален труд!
• "Мисия Лондон", "Черната кутия", "Сестри Палавееви" - Алек Попов. Много интересен стил и впечатляваща сатира. Това, че е противоречиво оценяван още повече ме привлича към него.
• "Събирачът на светове", "Светът е голям и спасение дебне от всякъде", Илия Троянов - Още едно име, около което не се шуми достатъчно, а трябва. Много интересен разказвач и стил, приятно разнообразие в българската литература.
• "Кратка повест за срама", "Кротките" - Ангел Игов - доказателство, че литературоведите могат да бъдат страхотни писатели.
• "Японецът и потокът" на Златомир Златанов, който наистина харесах, но трудно се намира на книжно тяло и май само по История на българската литература ще се споменава като първи български постмодерен роман. Доста добър при това.
• "Земните градини на Богородица", Емилия Дворянова - Ако Дворянова беше писала този роман, когато Райнов е писал своя, сигурно и нея щяха да я анатемосат. Но аз се влюбих в тази творба не само заради темата за несправедливостта към жената и постоянната й борба да бъда приета, а и защото авторката смесва литература, философия и музика по един запомнящ се и характерен начин. Невероятен стил, ерудиция, хармоничност, удоволствие за един читател.

Засега ще спра до тук, но искам да добавя и още един раздел: "Български романи, които още не съм прочела, но предстои да го сторя". Имам си една купчина, която отлежава и си чака времето. В нея са имена като Теодора Димова и Владимир Зарев, които знам, че ще оценя в даден момент. Но всяко нещо с времето си.