неделя, 14 юни 2020 г.

"Ръкописите не горят," само се пробуждат за нов живот като новите издания на "Майстора и Маргарита"

„Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков е една от любимите ми книги, която сега препрочетох за пореден път, дори два пъти, заради приказните издания, излезли неотдавна на пазара с логото на издателство „Кръг”. Първо си купих синьото с дизайн на Наталия Чайкина. То ми „проговори” да посегна към него и продължавам да го предпочитам като книжно тяло, въпреки че в крайна сметка си купих и червеното с прекрасните илюстрации на Весела Карапетрова. Двете издания са семестриален студентски проект в специалност „Книга, илюстрация и печатна графика” в Националната художествена академия, под ръководството на доц. Николай Алексиев и преподавател Бояна Павлова, в добре познатия превод на Лиляна Минкова. Като читател и по-читател на книгата съм много благодарна на тези художници, че вдъхват нов живот на безсмъртната история за любовта, разкаянието, опрощението и силата на сбогуването, оставена от Булгаков като завещание за всички, които са узрели за нея.
Творческата история на „Майстора и Маргарита” сама по себе си е достойна за роман. Благодарение на обстоятелствените бележки под линия и в двете издания, читателите успяват да я реконструират и сами, докато четат. Романът е книгата, в която авторът буквално оставя душата си – пише я от 1929 до 1940 г, когато умира едва на 48. В нея се съдържа всичко: история на творческите му търсения, разбиранията му за изкуството, жертвите в името на любовта и истината, неприятелите, винаги готови да попречат на таланта да се развие, стигматизираното общество, което сляпо се подчинява на стадния си инстинкт, абсурдът на битието, но и спасението в любовта, в надеждата, че някой някога ще прочете една книга, която ще преобърне всемира му.
Романът е изобличение, но и опрощение, той съдържа в себе си всичко, стига читателят да има желанието да го открие там. С тази книга Булгаков постига безсмъртие. Но продава ли душата си на Дявола за него? Връзката на творбата му с „Фауст” е пряко заявена още с епиграфа :
Фауст: ... Но кой си ти?
Мефистофел: От тая сила част,
Що злото все желае, а добро създава.

Гьоте, „Фауст”
Както Булгаков, така и героят му Майстора са отхвърлени като творци от институциите, свързани с литература и изкуство. И двамата обаче не се отказват от творенията си, въпреки че понякога са напът да го сторят „Намразих този роман – отвърна Майстора, - прекалено много изстрадах заради него.” (340,цитатите са от синьото издание).
Майстора създава роман за Пилат Понтийски, а Булгаков – за Дявола, присъстващ под името Воланд. Но ако Пилат олицетворява разкаянието и страданието от гузната съвест, то Воланд е дръзновението, отказът да следваш сляпо установените норми, колкото и абсурдни да се те. Когато Богът е изгонен, Дяволът трябва да въздаде справедливост, превръщайки се в положителен герой. Воланд е властелинът на смъртта, той владее тайните й и притежава познания, недостъпни за никой друг. Той всъщност е много сдържан, обран и предпазлив в изказванията и действията си персонаж – точно обратното на всички останали от колоритната си свита. Воланд не изтезава, не измъчва, не съди – той просто наблюдава и раздава справедливост. В тази си роля замества отсъстващия Бог и всъщност той и свитата му са приемани от читателите като положителни герои.
Воланд е и основната връзка между трите сюжетни линии – пакостите из Москва, любовната история на Майстора и Маргарита и терзанията на Пилат Понтийски.
Напълно преобърнатата представа за света е показана чрез липса на на духовен ориентир у гражданите на Москва през 20-те години на 20. век. Те вече не просто не вярват в Бог, те не вярват в нищо, освен в парите и в доносите, на обичат никого, превърнати са в пародия на човеци. Комунизмът тотално обезличава хората , създавайки общност от озлобени, завистливи, пресметливи и лукави подлеци, озверели от битова мизерия и постоянен страх да не би някой да ги докладва за нещо. Булгаков е безмилостен в сатирата си на този строй и личностите, които произвежда.
Още образът на Берлиоз в началото е показателен – надменен в осъзнатата си глупост, той не успява да прозре очевидното – литературата и изкуството като цяло, не могат да съществуват без душа. Главата на председателя на московското литературно общество, наречено иронично от Булгаков МАССОЛИТ, не му е потребна отдавна, затова той е лишен от нея и буквално. Тук са разграничени двамата герои, които първоначално виждаме заедно в първата сцена от романа, защото за разлика от Миша Берлиоз, Иван Бездомни умее да да отсява истината от лъжата и това му помага не просто да оцелее, но и да израсне като личност и като творец.
Действието основно се развива на три ключови за романа места: „културния център” на писателите от МАССОЛИТ - ресторант, наричан „Грибоедов”, администрацията на театър „Вариете”, и връзката между тях – Апартамент 50 на улица „Садовая” (глава седма „Подозрителният апартамент”), от където Стьопа Лиходеев, съквартирант на Берлиоз и директор на театъра, е изхвърлен по особено комичен начин, за да се нанесат там Воланд и свитата му. Трябва да добавим и лудницата, т.е. клиниката за душевноболни на д-р Стравински, в която немалко от героите попадат за определено време, като изкупление на свои стари грехове и недостатъци на характера. Всъщност самият доктор е един от най-забавните образи (след свитата, естествено), защото умее спокойно и методично да обобщава причинно-следствените връзки между безумните постъпки и изказвания на своите пациенти.
Бегемот, Коровиев, Азазело и Хела са главни действащи лица в серията от безредици, разтърсваща цяла Москва. Те раздават правосъдие на недостойните, злонамерените, корумпираните, покварените, малодушните, суетните, повърхностните и користолюбивите. Сцените с тях са едновременно забавни, ужасяващи и сатирично-поучителни. Единствено те могат да се осмелят да предприемат саморазправа срещу самозабравилите се, затова симпатията на читателите е с тях през цялото време, въпреки че разказвачът постоянно ги категоризира като „ужасни”, „отвратителни”, „противни” и т.н., особено гигантския котарак Бегемот. Представени като слуги на Дявола, те всъщност са ангели на справедливостта.
Справедливост всъщност търси и самият Булгаков. Едно от най-силните послания на романа е за страха като най-тежък грях.
Пилат се страхува от наказание, затова осъжда Йешуа на смърт и после сам е осъден да се измъчва с мисълта за стореното. Гражданите живеят в страх от тоталитарната власт, но и от съседите си, дори от най-близките, и това им пречи да живеят. Майстора е предаден от най-близкия си приятел Алоизий Могарич, на когото се е доверил. Колко ли пъти е бил предаван Булгаков, заложил себе си като прототип на своя герой... Но и двамата са компенсирани за жестокостите на нелепата съдба с най-ценния дар от нея – любовта „Този, който обича, споделя съдбата на онзи, когото обича” – Маргарита е готова на всичко, за да бъде с любимия си, тя може да бъде вещица или да умре с него, достатъчно е да бъдат заедно. Маргарита е героинята на този роман – не светицата, а грешницата, жената, която „отначало много плакала, а после станала лоша” (279) преобръща представите за добро и зло, извисявайки се над тях със смеха си и устрема си.
Нейната виталност и жертвоготовност са подложени на най-сериозния тест от Воланд – годишния бал на Сатаната. Това е една от най-зрелищните картини в романа, наистина забележително спълпотворение от знаменателни личности, попаднали в пъкъла за греховете си приживе, които тя трябва за секунда да утеши, да им даде от своята сила и енергия, за да издържат мъките си до следващата година. Маргарита е идеалният образ на любимата като същество от плът и кръв, тя е по-истинска дори от Майстора, който витае в пространствата на творческите си търсения. Връзката между тях е една от най-великите любовни истории в литературата, затова и трите съпруги на Булгаков се припознават в Маргарита. Всяка жена се припознава в нея и всъщност може да бъде нея. Стига веднъж да си намери Майстора.
Забраняван и отхвърлян, но никога забравен, романът „Майстора и Маргарита” отново е тук, все така актуален, провокативен, неконвенционален, завладяващ, забавляващ , възхищаващ. Това е роман за много прочити в различна възраст – вечна книга, незабравима като любовта и непреходна като надеждата. Никога не може да се каже или изпише достатъчно за тази творба, тя просто трябва да се чете. А в изданията на „Кръг” се чете още по-красиво.