вторник, 29 август 2017 г.

"Хавра" като провокация към една пустееща държава

„Хавра“ („Сиела“ ,2017) е сполучливото, изненадващо и провокативно заглавие на втория роман от Захари Карабашлиев. Верен на стила си от „18% сиво“, авторът отново използва автобиографичен елемент в наратива си, но този път ефектът е още по-силен, защото действието на съвременната сюжетна линия се развива в родния град на писателя – Варна. Всъщност, ако „Харва“ не беше толкова „заковаващо“ заглавие, романът можеше да се нарича и „Варна“; рядко ми се е случвало (може би само при Ангел Игов) да бъда толкова умело(фикционално) разходена из град, който разказвачът чувства като част от себе си, познава отлично и едновременно обича, ненавижда и страда за него. А фактът, че аз самата също четох романа по тези места още повече ме „влюби“ в него. Варна е описана и през очите на туристите (с едно впечатляващо изречение от две страници, наподобяващо фотографии на уловени мигове), и през погледа на местните, които са „тук и през зимата“, но романтиката на това неслучило се любовно писмо за морската столица (в смисъла, в който Памук пише за Истанбул, например)е отхвърлена на втори план пред реалността – разрухата, налагана от безхаберните български политици, допуснали градът да се превърне в държава, управлявана от трибуквена групировка.
Романът е интересна сплав от две сюжетни линии, които макар и разделени от около век и половина време помежду им, са свързани от една страна с града Варна, а от друга страна с любовта към писането, към разказването на истории. Съвременният роман започва със завръщането на блудния син Никола, който се прибира за пръв път от 13 години, и то за погребението на баща си, с когото не е бил в много добри отношения. Запознаваме се със семейството и спомените на този персонаж, който говори в първо лице за своя живот сега и в ретроспекция. Приликите със Зак от „18% сиво“ според мен са съвсем интенционално заложени, но пък има и достатъчно разлики, за да получи Никола собствен облик като персонаж. Той идва в България с тревогата, че вече е сериозно застрашен от руснаците, на които дължи пари в Америка, само за да открие, че смъртта на баща му може да е убийство, свързано с българския престъпен свят. Междувременно получава писмо от своя почитателка (някога е бил писател), която се обръща към него с нетрадиционна молба – да й чете и превежда дневника на нейна далечна родственица. Този дневник всъщност е втората сюжетна линия, разказваща историята на военния кореспондент Джон Макгеан (Дженюариъс Макгахан) и неговата любима – руска дворянка, свързала живота си с американеца. Двете сюжетни линии се преплитат и допълват като повдигат въпросите за справедливостта, за морала и ценностите на обществото. Макгеан се опитва да пробуди заспалата пред зверствата на османците Европа, докато Никола иска сам да се пребори с организация, владееща всичко около него, след като не е успял да „пробуди“ съответните корумпирани институции. Романът разказва как всеки от тях се справя с мисията си по свой начин. И двете сюжетни линии са интересни и динамични, затова този обемист роман се чете бързо. По-дълго време е нужно обаче, за да се осмисли.
Още в началото на книгата са дадени шест значения на думата „хавра“, като всички те могат по един или друг начин да се открият в романа. На първо място е „Еврейски храм, синагога“ – ако го приемем за метафора на място, на което можеш да срещнеш бог, то за Макгеан това е пустинята. Вярата в бог е вяра в християнските добродетели, липсата на които особено ясно се откроява в съвременната сюжетна линия. Второто значение – „шумотевица, бърборене“ е обвързано с полифонията на гласове в романа: Никола говори в първата сюжетна линия, но той изговаря дневника на Вера Елегина, в който са запазени писма и статии от 70-те години на 19.век – миналото зазвучава в съвремието като епистоларен разказ от различни гледни точки. Юридическият термин и значението „пустееща земя“ са нивите с червена пръст, около които се заплита интригата с бащата на Никола. Но и Варна е хавра, защото е оставена от държавата „да пустее“ в някаква мрежа от машинации и беззаконие. Вероятно и самата държава е хавра, пустееща след поредното разграбване и напускана от децата си. Значението на „група приятели“ също не може да бъде пренебрегнато, защото приятелството играе много важна роля в този роман. Варненското „авер“ е нещо повече от приятел, това е съратник, брат по съдба и най-често познанство от детските години, преминало през всякакви изпитания. Аверите на Никола обаче могат да създадат истинска бъркотия (последното значение на „хавра“), щом се налага да използват всички средства, за да помогнат на приятеля си. А и самият живот е бъркотия, в която често ти се случват най-невероятни неща (като например това да изиграеш руснаците чрез американците).
И така, за мен четенето на „Хавра“ поне до 630 стр. беше много приятно и интересно преживяване. Финалът на съвременната сюжетна линия обаче ми остана някак незавършен, недоизяснен. Знам че вероятно това усещане е търсен ефект, но то не задоволи читателското ми любопитство. Личи си обаче, че романът е писан с любов и със стил. Затова и положителните емоции взимат превес над евентуалните (по мое мнение) минуси. „Хавра“ е много добър роман и определено ще го дам на приятелите и близките си (особено варненците). Достатъчно ме впечатли, че да го поискам и в твърда корица (която също не е никак лоша), затова го препоръчвам.

вторник, 22 август 2017 г.

Бедността и богатството - двете лица на насилието в модерния свят

Първата ми среща с романа на Ъруин Шоу „Богат, беден“ (Народна просвета, 1981г) се случи, когато бях на 14, но единственото, което беше останало от него в съзнанието ми след малко повече от още толкова години, беше образът на Том и споменът, че книгата ми е харесала. Оценявам я малко по-високо точно в името на онези дни, защото сега, когато отдавна вече съм обременена и "отровена" от литература, не мога да я възприема по същия начин.
"Богат, беден" е семейна сага, но също така е роман за насилието и несправедливостите в Америка. Действието се развива между 1945 и 1966 година - време на знаменателни събития в историята на човечеството. На фона на големите войни и политическите междуособици читателят се запознава с едно "алтернативно" американско семейство. Категоризирам го по този начин, защото то няма нищо общо с налаганата от рекламите представа за перфектното американско семейство от 50-те години, тъкмо обратното: Аксел, бащата, е германец с лют нрав, на когото не е провървяло в живота и след като е тежко ранен през Първата световна война, той намира начин за оцеляване в тежката нощна работа на пекар, която още повече го озлобява. Не по-щастлива е орисията на жена му Мери, с която имат три деца : мечтаещата за актьорска кариера Гретхен, сериозния отдаден на учението Рудолф и избухливия побойник Томас. Семейство Джордах не е сплотено - травмите на родителите и мизерният живот рефлектират върху децата и те живеят в омраза и срам. Насилието е неизменна част от техния живот, но то лежи в основата и на модерната американска икономика. Всяко едно от децата на Джордах се опитва да избяга от мизерията, но и прилага насилие (съзнавано или не) по свой начин: Гретхен върху себе си (чрез мъжете, които обича, включително сина си), Рудолф чрез педантизма на администрацията, от който в пълна степен се възползва, а Томас - с юмруците си. Всеки от тях се опитва да продължи напред в живота, но съдбите им остават свързани въпреки проблемите в отношенията. Начинът, по който двамата братя гледат на живота е сякаш сблъсък на Новата Америка на капитала и Старата Америка на хората, в която можеш да живееш както пожелаеш, без да робуваш на акции и капиталовложения. Ерудираната сдържаност на Рудолф срещу емоционалната първичност на Том. И двамата обаче правят жертви за семейството си и търпят несправедливо отношение и неблагоприятни превратности на живота.
Героят в сянка на този роман, който сякаш задвижва събитията в бъдещето и на тримата Джордах, е Тиодор Бойлан – богат наследник, опитващ се да осмисли живота си. Неговият образ, както и парите, които той символизира, са възприети по различен начин от тримата герои – Гретхен бяга, Рудолф се адаптира, а Томас е прогонен. Последиците от срещата с Бойлан предопределят и съдбата на тримата. В стремежа си да сбъднат мечтите на ощетеното детство, героите осъзнават, че материалният свят и неговите пороци и изпитания успяват да ги грабнат и завъртят в безкрайния си водовъртеж. Краят на романа започва като идилична почивка от него и завръщане към изначалния смисъл на всички усилия – любовта и семейството. В последствие обаче ни е припомнено, че щастието не може да бъде постигнато в модерните времена и всеки е обречен да заплати за него висока цена.
Надявам се след втория прочит романът да остане по-дълго в ума ми не само с героите си, но и с въпросите, които повдига, и с пейзажа на следвоенна Америка, който рисува. Определено има върху какво да се разсъждава докато читателят жадно разгръща страниците на това обемисто произведение. Със сигурност интересът към него остава до последната страница.

сряда, 16 август 2017 г.

"Името ми е Червен" - въпрос на стил или въпрос на избор?

В края на XVI век (1591 г) Падишахът прави поръчка за специална книга, която да отразява неговото господство и величие. Поръчката е възложена на майстора миниатюрист Лелин ефенди, който заедно със своите помощници трябва да изрисува илюстрациите на книгата и да разкаже историите им. Основният конфликт обаче се заплита заради начина, по който ще бъде създадена книгата. До този момент османските миниатюристи рисуват по утвърден от старите майстори богоугоден модел, според който наличието на стил е недопустима слабост. Не така обаче смята Лелин ефенди, който иска да следва европейските образци на "франкските" майстори, оставящи подписа си върху своите творения. Спорът за ролята на изкуството се задълбочава и между самите миниатюристи като довежда до убийството на един от тях.
От това място всъщност започва романът на Памук "Името ми е Червен" (ИК "Еднорог", 2016), който на първата си страница проговаря с гласа на убития миниатюрист Финяга ефенди, искащ възмездие. Творбата се разгръща едновременно като детективски роман, в който всеки от главните герои е заподозрян за убийството, но и като философско търсене на смисъла в изобразителното изкуство, подчинявано твърде строго на религиозните ислямски норми. Влиянията от Еко (за ролята на литературното изкуство в "Името на розата" и подчинението му на клерикалните догми дори с цената на живота) и Борхес (многогласия и разклонени пътеки на мисълта) са целенасочено доловими като интертекстуалност на този забележителен със своята метафикционалност роман. Освен че самият той е книга за писане на друга книга "Името ми е Червен" съдържа референции към редица произведения на Източната литература, от които особено място е отредено на легендата за Хосроу и Ширин, която се влюбва в него зървайки рисувания му портрет. В допълнение на това аз изброих 18 разказвачи в романа: 8 главни и 10 второстепенни, като всеки от тях обаче говори в първо лице. Както Лелин ефенди разпределя страниците от книгата си между различните миниатюристи, така и Памук колажира историята си чрез фрагменти от разкази. Дори животните и неодушевените предмети имат какво да кажат, защото също са важна част от традиция, която може би е към своя край.
Основният въпрос е има ли право художникът да се самоопределя като творец и не е ли това дързост, граничеща с богохулство. Как може художникът да вдъхне живот на своето произведение? Докато миниатюристите разсъждават върху този въпрос, Памук ни показва един възможен отговор с творбата си.
Изкуството и тук е обвързано с любовта - историята на Хосроу и Ширин е разказана заедно с тази на Кара (племенник на Лелин) и Шекюре (дъщеря на стария миниатюрист). Тази любов обаче е представена с характерния за Памук приказно легендарен маниер на превъзнасяне красотата на жената, нейната нерешителност и неспособност да мисли за себе си, а само за своите деца. Всъщност женските му образи така и не успяха да ме впечатлят (дори в "Червенокосата"), но отдавам това на творческа интенция, въпреки че носи горчив привкус.
Орхан Памук много често се появявя в творбите си и "Името ми е Червен" не е изключение. В крайна сметка той е заявен като автор в края на романа, подписва творбата си по франкски образец, въпреки че чрез цялото й многогласие е стоял дистанциран от нея. Тази заигравка с множеството перспективи и потенциалните убийци обаче прави романа толкова забележителен. А червеният цвят може да бъде в толкова много нюанси, колкото са и гледните точки. Едностранчивото тълкуване ограничава. За да може да видим и разберем повече за света и изкуството като негова мимикрия, трябва да погледнем и през чужди очи - талант, даден на малцина.Още по-малко са онези, които ще успеят да оползотворят тази дарба, защото в крайна сметка изкуството е и въпрос на избор.
Положен в културните реалии на Османската империя през XVI век, романът повдига въпроси със съвременна актуалност, без да налага еднозначни тълкувания. Защото търсенето на отговори също е изкуство.

вторник, 8 август 2017 г.

"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.
Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.

четвъртък, 3 август 2017 г.

"Невидими" - дебютен роман на Наталия Делева

Дебютният роман на Наталия Делева "Невидими" (ИК "Жанет 45", 2017) е само 157 страници. Те обаче синтезират в себе си многотомници от истории, които остават или недоизказани, или недочути, а най-често просто пренебрегвани. Историите на онези деца (и бивши деца), които обществото счита за невидими, и за които повечето хора си спомнят по време на коледни благотворителни инициативи, но иначе подминават с безразличие или погнуса. Те обаче са си там - съществуват, надяват се, мечтаят, съчиняват живота си и подобно на малката кибритопродавачка си доставят мигове на илюзорно щастие с цената на последните си издихания в студения и враждебен към тях свят.
Романът разказва в първо лице нерадостната съдба на главната героиня - момиче от дом за деца, което никой не назовава по име, защото анонимността е гарантирана на "невидимите". Те могат единствено да бъдат обобщавани, групирани под общи названия според типа новина в криминалните хроники: джебчия, травестит, жертва на родител-педофил, инвалид с умствени проблеми, проститутка, луда старица, циганка-крадла, изоставено при баба си дете, петгодишна бежанка в лагер. Романът обаче дава имена на тези съдби (или разкрива съдбите зад имената): Салим, Елина, Калоян, Суки, Аксиния, Арина, Стамат, Иман; "невидимите", които мълчаливо страдат от отказа да бъдат забелязани или чути. Те са аутсайдери в обществото, то се страхува от тях, защото "усещането за невидимост те прави неприкосновен, освобождава те от задръжки и морални норми"(59). Част от лицемерието на обществото е отношението му към различните, а когато това са деца, историите им се превръщат в трагедии, рефлектиращи върху същото това общество.
Главната героиня за първи път е назована по име в романа от момиченце (Дара), за което тя самата се грижи в дома вече като възрастна. Отказано й е обаче да го осинови, въпреки взаимната обич, защото Леа няма какво друго да предложи, защото е "ненадеждна", хомосексуална и сама. Пореден абсурд в системата, разказан с болката на отказаното щастие. Но нима е нужно да следваш стриктно правилата, когато си невидим и постоянно стоиш на границата?
Романът дава своите отговори на този въпрос и те се разминават с "благопристойното" и очакваното. Сцените в дома за деца са потрисащи, взети направо от реалния живот и разказани с думи-кинжали, забиващи се дълбоко в душата. Невъзможно е човек да остане безразличен към тази книга. Темата й е вечен и неразрешим проблем в глобален аспект, но у нас е особено актуална.
Авторката е непозната за мен, но Георги Господинов е редактор( и една от причините да посегна към романа, което се радвам, че сторих). Надявам се повече хора да прочетат творбата и да мислят за нейните послания не само по Коледа.

*Бел.даскалски (имам нужда да споделя):
1.Референцията към Хари Потър е неточна, защото не баща му, а първият собственик на мантията невидимка се уморява да чака смъртта.
2. Не съществува книжовен израз "между впрочем".

сряда, 2 август 2017 г.

"Резервен живот" - роман за другостта и еднаквостта

"Един ден ни дойдоха на гости роднини от Прищина и рекоха: "Няма живот с шиптарите!" . Бях много смутена, а Сребра нервирана. Слепоочията ни пулсираха. Сребра каза, че сигурно и албанците в Косово казват същото за тях: "Няма живот със сърбите!" Не знаех защо хората не могат да живеят едни с други.
- Тогава нека се раздеят - казах на Сребра.
- Не могат, и те имат залепени като нас глави - отговори. - Но все пак, с оперативна намеса биха могли. Но сигурно ще се пролее кръв, сигурно ще има и жертви." (511)

Романът "Резервен живот" (ИК "Колибри, 2015) на Лидия Димковска съчетава глобалното и локалното, еднаквото и различното, философското и суеверното, свободата на ума и ограничеността на предразсъдъците. Другост и еднаквост са в някакъв парадоксален синкретизъм: отхвърляните са и отхвърлящи, несправедливо обвиняваните са и обвиняващи, широко скроените се проявяват като тесногърди, но преди всичко навсякъде витае духът на Балканския синдром.
Основната сюжетна линия се разказва от Злата между 12-тата и 40-тата й годишнина. Тя би била обикновено балканско момиче от Скопие,Югославия, обречено да расте в мизерията на 80-те години, но животът й е максимално утежнен от факта, че тя и сиамската й близначка Сребра са със сраснати глави от раждането си.В началото на романа ги намираме да играят пред блока с единственото момиче от квартала, което не се отвращава или страхува от тях. Двете сиамски близначки съществуват във възможно най-оковававащото ги битие: без право на уединение; с родители, които не ги обичат, а се срамуват от тях и живеят в материална и духовна нищета; мишена за постоянни подигравки от връстниците си. Животът им е разказан паралелно с разпада на Югославия и сякаш съдбата на близначките и семейството им е обвързана с орисията на хората, които до вчера са били в една държава, а днес отказват да живеят заедно. Семействата се разпадат във времето на индивидуализма, а фанатизмът на крайния национализъм води до невиждани зверства. Въпреки привидната неутралност, Македония също е засегната от балканските конфликти на съседите си така, както близначките изпитват вина или срам пред роднините си. "Резервен живот" е роман и за семейството. В него обаче то никога не е пълноценно, а е изпълнено с болка, скандали, неизказава обич и смърт. Всяка нежност умира преди да се е случила и остават единствено упреците. Родителите на Злата и Сребра са осакатени от живота хора, а децата на Злата растат само с един родител.
Животът обаче продължава, независимо от болката, без да се интересува как засегнатите ще се справят с травмите си и дали ще си простят. Мъртвите остават единствено като спомени, но колелото продължава да се върти и дъщерите на Злата играят същата игра, с която романът започва. Те също искат да видят плана, който живота има за тях. Вероятно този план по-късно ще се обърка. Може би ще дойде ново страдание, или пък трагическата вина ще свърши? Каквото и да е, ще мине, докато и те като майка си осъзнаят, че ако има резервен живот, той е за онези, които умеят да се борят с него.