"Хавра" като провокация към една пустееща държава

„Хавра“ („Сиела“ ,2017) е сполучливото, изненадващо и провокативно заглавие на втория роман от Захари Карабашлиев. Верен на стила си от „18% сиво“, авторът отново използва автобиографичен елемент в наратива си, но този път ефектът е още по-силен, защото действието на съвременната сюжетна линия се развива в родния град на писателя – Варна. Всъщност, ако „Харва“ не беше толкова „заковаващо“ заглавие, романът можеше да се нарича и „Варна“; рядко ми се е случвало (може би само при Ангел Игов) да бъда толкова умело(фикционално) разходена из град, който разказвачът чувства като част от себе си, познава отлично и едновременно обича, ненавижда и страда за него. А фактът, че аз самата също четох романа по тези места още повече ме „влюби“ в него. Варна е описана и през очите на туристите (с едно впечатляващо изречение от две страници, наподобяващо фотографии на уловени мигове), и през погледа на местните, които са „тук и през зимата“, но романтиката на това неслучило се любовно писмо за морската столица (в смисъла, в който Памук пише за Истанбул, например)е отхвърлена на втори план пред реалността – разрухата, налагана от безхаберните български политици, допуснали градът да се превърне в държава, управлявана от трибуквена групировка.

Романът е интересна сплав от две сюжетни линии, които макар и разделени от около век и половина време помежду им, са свързани от една страна с града Варна, а от друга страна с любовта към писането, към разказването на истории. Съвременният роман започва със завръщането на блудния син Никола, който се прибира за пръв път от 13 години, и то за погребението на баща си, с когото не е бил в много добри отношения. Запознаваме се със семейството и спомените на този персонаж, който говори в първо лице за своя живот сега и в ретроспекция. Приликите със Зак от „18% сиво“ според мен са съвсем интенционално заложени, но пък има и достатъчно разлики, за да получи Никола собствен облик като персонаж. Той идва в България с тревогата, че вече е сериозно застрашен от руснаците, на които дължи пари в Америка, само за да открие, че смъртта на баща му може да е убийство, свързано с българския престъпен свят. Междувременно получава писмо от своя почитателка (някога е бил писател), която се обръща към него с нетрадиционна молба – да й чете и превежда дневника на нейна далечна родственица. Този дневник всъщност е втората сюжетна линия, разказваща историята на военния кореспондент Джон Макгеан (Дженюариъс Макгахан) и неговата любима – руска дворянка, свързала живота си с американеца. Двете сюжетни линии се преплитат и допълват като повдигат въпросите за справедливостта, за морала и ценностите на обществото. Макгеан се опитва да пробуди заспалата пред зверствата на османците Европа, докато Никола иска сам да се пребори с организация, владееща всичко около него, след като не е успял да „пробуди“ съответните корумпирани институции. Романът разказва как всеки от тях се справя с мисията си по свой начин. И двете сюжетни линии са интересни и динамични, затова този обемист роман се чете бързо. По-дълго време е нужно обаче, за да се осмисли.
Още в началото на книгата са дадени шест значения на думата „хавра“, като всички те могат по един или друг начин да се открият в романа. На първо място е „Еврейски храм, синагога“ – ако го приемем за метафора на място, на което можеш да срещнеш бог, то за Макгеан това е пустинята. Вярата в бог е вяра в християнските добродетели, липсата на които особено ясно се откроява в съвременната сюжетна линия. Второто значение – „шумотевица, бърборене“ е обвързано с полифонията на гласове в романа: Никола говори в първата сюжетна линия, но той изговаря дневника на Вера Елегина, в който са запазени писма и статии от 70-те години на 19.век – миналото зазвучава в съвремието като епистоларен разказ от различни гледни точки. Юридическият термин и значението „пустееща земя“ са нивите с червена пръст, около които се заплита интригата с бащата на Никола. Но и Варна е хавра, защото е оставена от държавата „да пустее“ в някаква мрежа от машинации и беззаконие. Вероятно и самата държава е хавра, пустееща след поредното разграбване и напускана от децата си. Значението на „група приятели“ също не може да бъде пренебрегнато, защото приятелството играе много важна роля в този роман. Варненското „авер“ е нещо повече от приятел, това е съратник, брат по съдба и най-често познанство от детските години, преминало през всякакви изпитания. Аверите на Никола обаче могат да създадат истинска бъркотия (последното значение на „хавра“), щом се налага да използват всички средства, за да помогнат на приятеля си. А и самият живот е бъркотия, в която често ти се случват най-невероятни неща (като например това да изиграеш руснаците чрез американците).

И така, за мен четенето на „Хавра“ поне до 630 стр. беше много приятно и интересно преживяване. Финалът на съвременната сюжетна линия обаче ми остана някак незавършен, недоизяснен. Знам че вероятно това усещане е търсен ефект, но то не задоволи читателското ми любопитство. Личи си обаче, че романът е писан с любов и със стил. Затова и положителните емоции взимат превес над евентуалните (по мое мнение) минуси. „Хавра“ е много добър роман и определено ще го дам на приятелите и близките си (особено варненците). Достатъчно ме впечатли, че да го поискам и в твърда корица (която също не е никак лоша), затова го препоръчвам.