"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.

Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.