"Името ми е Червен" - въпрос на стил или въпрос на избор?

В края на XVI век (1591 г) Падишахът прави поръчка за специална книга, която да отразява неговото господство и величие. Поръчката е възложена на майстора миниатюрист Лелин ефенди, който заедно със своите помощници трябва да изрисува илюстрациите на книгата и да разкаже историите им. Основният конфликт обаче се заплита заради начина, по който ще бъде създадена книгата. До този момент османските миниатюристи рисуват по утвърден от старите майстори богоугоден модел, според който наличието на стил е недопустима слабост. Не така обаче смята Лелин ефенди, който иска да следва европейските образци на "франкските" майстори, оставящи подписа си върху своите творения. Спорът за ролята на изкуството се задълбочава и между самите миниатюристи като довежда до убийството на един от тях.

От това място всъщност започва романът на Памук "Името ми е Червен" (ИК "Еднорог", 2016), който на първата си страница проговаря с гласа на убития миниатюрист Финяга ефенди, искащ възмездие. Творбата се разгръща едновременно като детективски роман, в който всеки от главните герои е заподозрян за убийството, но и като философско търсене на смисъла в изобразителното изкуство, подчинявано твърде строго на религиозните ислямски норми. Влиянията от Еко (за ролята на литературното изкуство в "Името на розата" и подчинението му на клерикалните догми дори с цената на живота) и Борхес (многогласия и разклонени пътеки на мисълта) са целенасочено доловими като интертекстуалност на този забележителен със своята метафикционалност роман. Освен че самият той е книга за писане на друга книга "Името ми е Червен" съдържа референции към редица произведения на Източната литература, от които особено място е отредено на легендата за Хосроу и Ширин, която се влюбва в него зървайки рисувания му портрет. В допълнение на това аз изброих 18 разказвачи в романа: 8 главни и 10 второстепенни, като всеки от тях обаче говори в първо лице. Както Лелин ефенди разпределя страниците от книгата си между различните миниатюристи, така и Памук колажира историята си чрез фрагменти от разкази. Дори животните и неодушевените предмети имат какво да кажат, защото също са важна част от традиция, която може би е към своя край.
Основният въпрос е има ли право художникът да се самоопределя като творец и не е ли това дързост, граничеща с богохулство. Как може художникът да вдъхне живот на своето произведение? Докато миниатюристите разсъждават върху този въпрос, Памук ни показва един възможен отговор с творбата си.
Изкуството и тук е обвързано с любовта - историята на Хосроу и Ширин е разказана заедно с тази на Кара (племенник на Лелин) и Шекюре (дъщеря на стария миниатюрист). Тази любов обаче е представена с характерния за Памук приказно легендарен маниер на превъзнасяне красотата на жената, нейната нерешителност и неспособност да мисли за себе си, а само за своите деца. Всъщност женските му образи така и не успяха да ме впечатлят (дори в "Червенокосата"), но отдавам това на творческа интенция, въпреки че носи горчив привкус.
Орхан Памук много често се появявя в творбите си и "Името ми е Червен" не е изключение. В крайна сметка той е заявен като автор в края на романа, подписва творбата си по франкски образец, въпреки че чрез цялото й многогласие е стоял дистанциран от нея. Тази заигравка с множеството перспективи и потенциалните убийци обаче прави романа толкова забележителен. А червеният цвят може да бъде в толкова много нюанси, колкото са и гледните точки. Едностранчивото тълкуване ограничава. За да може да видим и разберем повече за света и изкуството като негова мимикрия, трябва да погледнем и през чужди очи - талант, даден на малцина.Още по-малко са онези, които ще успеят да оползотворят тази дарба, защото в крайна сметка изкуството е и въпрос на избор.
Положен в културните реалии на Османската империя през XVI век, романът повдига въпроси със съвременна актуалност, без да налага еднозначни тълкувания. Защото търсенето на отговори също е изкуство.